Определение № 193 от 21.04.2026, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 193 гр. Варна, 21.04.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно търговско дело № 20263001000156 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от името на ЗАСТРАХОВАТЕЛНА К. Л. ИНС АД срещу определение № 1185 / 09.03.2026, постановено по ВГрД №20253100501234 на Варненски окръжен съд, с което въззивен съд е прекратил производство, образувано за разглеждане на неговата насрещна въззивна жалба вх.

№93602/10.11.2025г.

По предварителните въпроси:

Частната жалбата е регистрирана в срока по чл. 275 ГПК, отчитан от потвърдено връчване на обжалваемото разпореждане на електронен адрес на пълномощник на страна, задължена по чл. 50 ал. 5 ГПК) и отговаря на изисквания на чл. 260 ГПК. Държавна такса е събрана авансово. Жалбата е администрирана с връчване на насрещната страна – насрещен въззиваем по прекратеното въззивно производство.

По допустимостта на обжалването: Сезиран е компетентен погорестоящ съд за проверка на подлежащ на обжалване процедурен акт на въззивна инстанция (чл. 274 ал.2 вр. ал.1 т.1 ГПК). Жалбоподателят има правен интерес от обжалването на неизгодно за него процесуално преграждане на защита по същество пред въззивна инстанция. Производството е допустимо.

Частният жалбоподател З. К. Л.

ИНС АД,чрез пълномощника юрк. М. се оплаква за погрешно приложен закон, като сочи игнориране на предмета на допълнителното решение, налагащо третирането му като едно цяло с допълвания по реда на чл. 250 ал. 3 ГПК. Излага подробни твърдения за хронологията на процесуалните действия на съда и страните, довели до нуждата от постановяване на допълнителен акт, с който се изменя съдържанието на акцесорната претенция към основния иск.

1

Счита, че допълнителното решение и подадената срещу него жалба на ищеца по аргумент от чл. 250 ал.3 ГПК възстановява и срока за обжалване на основния акт, като представлява процесуален повод за общ въззивен контрол на двата акта. Позовава се и на начално подадената жалба на ищеца срещу първото решение, трансформирана в молба за допълване само на произнасяне по лихвата, обусловено от дължимостта на главницата, като сочи съдебна практика, третираща неразривната връзка между основна и акцесорна претенция, дори и ако лихвата е разгледана в допълнително решение. С доводи за неправилно отграничаване по предмет на въззивния контрол върху отделните решения за главницата и лихвата, моли неправилното прекратяване да бъде отменено и делото да бъде върнато за разглеждане на целия предмет на делото като съвкупност от предмет на жалбата на ищеца срещу допълнителното решение за лихва и насрещната жалба на ответника срещу присъдената главница.

Въззиваемата насрещна страна „Аса Агро“ ЕООД, чрез адв. А., оспорва оплакванията на жалбоподателя, като в отговора си се позовава на пропускането на срока за обжалване на първоинстанционния акт по иска за главница и присъдена под условие занапред лихва и недопустимост на въззивния контрол върху стабилен акт. Моли за потвърждаване на правилното прекратяване.

За да се произнесе по жалбата съдът съобрази:

Производството в по-долната въззивна инстанция първоначално е било образувано по жалба на ищец „Аса Агро“ ЕООД срещу решение № 1199/07.04.2025г., постановено по ГД № 2318/2024г. на РС – Варна. Своя жалба осъденият застраховател не предявил в срока за обжалване на това решение, но в хода на размяна на книжа по жалбата на ищеца е била депозирана насрещна жалба вх.№ 62800/14.07.25г. от ответника, насочена срещу част от осъдителния диспозитив на същото решение, касаещо присъдена главница за дължимо застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ над сума от 5200лв. Тази насрещна жалба е била върната с разпореждане №29180/15.07.2025г. на администриращия съд, потвърдено по реда на инстанционния контрол с окончателен акт по ВЧГрД №1938/2025 на ОС – Варна.

Междувременно, при преценка на предмета на сезирането си с основната въззивна жалба срещу този първоинстанционен акт, въззивният съд е преценил, че оплакванията на ищеца въззвиник касаят част от акцесорна претенция за лихви върху определеното застрахователно обезщетение, съответна на период, за който не е била изрично формирана волята на съда и липсва обжалваемо произнасяне по същество. Затова въззивното производство по това нередовно сезиране е било прекратено и върнато на администриращия съд да проведе процедура по изясняване на волята на страната. В резултат на уточнението на искането, изложените от ищеца съображения са разгледани като молба за допълване на постановения акт по същество, като първата инстанция е издала свое допълнително решение № 3405/01.10.2025г., в което е разгледано акцесорното искане и за пропуснатия първоначално период. Недоволен от отхвърлянето на тази част от претенцията си, ищецът е сезирал въззивния съд с жалба с вх. №84955/09.10.2025 г. насочена именно срещу новопостановеното по реда на чл. 250 от ГПК 2 решение на районния съд. Именно в хода на размяна на книжата по тази нова жалба, застрахователят е отправил процесната насрещна жалба вх.№ 93602/10.11.2025г., като е посочил като предмет на въззивния контрол не допълнителното, а първоначалното решение и е заявил повторно искане за контрол върху същото произнасяне по съществото на спора за размера на главницата.

Настоящият състав на съда преценява на първо място, че двете решения, постановени по ГД № 2318/2024г. на РС – Варна имат обособен предмет и пораждат последиците си самостоятелно. Доводите на частния жалбоподател са изградени на принципно погрешното разбиране, че с новото решение съдът е изменил предходния си акт. Напротив, процедурата по чл. 250 ГПК (за разлика от хипотезите на поправки на грешки по чл. 247 ГПК) се прилага тогава, когато част от искане не е било изобщо разглеждано и затова не е било изобщо включено в „основния“ акт. Затова и предвиждането в чл. 250 ал. 3 ГПК на „общ“ ред за обжалване на допълнителното решение не означава, че се възстановява пропусната възможност за обжалване на допълвания акт, а напротив само пояснява, че и новото решение подлежи на обжалване при спазване на реда и сроковете, предвидени за всички актове по същество.

Посочената от жалбоподателя съдебна практика е превратно интерпретирана, доколкото се отнася за зачитане на нередовна жалба като отговор по редовна жалба, пренасяща спор пред по-горната инстанция( решение № 136/27.10.23г. по гр.д. 3893/22г. на ВКС, ІІІ г.о.), но изобщо не третира въпроса за опита на въззиваемия да разшири обхват на въззивния контрол с друго, вече стабилно решение. Обратното, именно влизането в сила на допълнително решение за лихва е възприето като пречка за последващ въззивен контрол, провокиран от жалба само срещу друг акт, с който е разглеждан спор за главница (решение № 276/12.04.2010г. по гр.д.912/2009г на ВКС, ІVг.о.), като касационният състав, въпреки несъмнено установената връзка на обусловеност на материалните права категорично е отрекъл правомощие на въззвиния съд да разглежда общо двете решения и е обезсилил произнасяне по вече влязло в сила като необжалвано допълнително решение.

Първоначално отправената въззивна жалба на ищеца срещу несъществуващата част на решение № 1199/07.04.2025г., не може да „съхрани“ пренасянето на контрола върху този акт в по-горна инстанция.

Уточняването на исканата защита, на осн. чл. 129 ал.5 ГПК(приложима и към въззивните жалби на осн. чл. 273 ГПК) има обратно действие и затова деволутивния ефект на първата жалба на ищеца е отпаднал окончателно, съответно след стабилизирането и на връщането на първата насрещна жалба няма никакъв акт, който да поддържа правомощието за въззивен контрол върху първото решение. Хипотезата е идентична с тази по на чл. 263 ал.4 ГПК, тъй като волята на жалбоподателя недвусмислено сочи, че се оттегля от въззивното производство, за да получи търсения акт от първата инстанция.

Затова и настоящия състав преценява, че след изчерпване на възможността за обжалване на първото решение, отпада и правото на насрещна жалба и то не може да се „възобнови“ само защото новата жалба на ищеца срещу новото решение не е образувана в ново въззивно дело.

В заключение, по съображения изцяло съвпадащи с мотивите на обжалвания прекратителен акт, жалбата се оказва изцяло неоснователна.

3

По тези съображения, съставът на Варненския апелативен съд ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№ 9468/23.03.26г., подадена от ЗАСТРАХОВАТЕЛНА К. Л. ИНС АД срещу определение № 1185/09.03.2026, постановено по ВГрД №20253100501234 на Варненски окръжен съд, с което въззивен съд е прекратил въззивно производство, образувано за разглеждане на насрещна въззивна жалба вх.

№93602/10.11.2025г..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл.274 ал. 4 вр. чл. 280 ал. 3 т.1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4