Акт № 6579 от 02.11.2026, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- 11195/2025
- Подписан
- 02.11.2026
- В сила
- 02.11.2026
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.266 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.3 т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433 ал.1 т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.68 · Граждански процесуален кодекс
- чл.69 · Граждански процесуален кодекс
- чл.72 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 116, б. "а" · Закон за задълженията и договорите
- чл.117 ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 18 · Закон за частните съдебни изпълнители
- чл.18 ал.1 · Закон за частните съдебни изпълнители
РЕШЕНИЕ
№ 6579 гр. София, 02.11.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Вергиния Мичева
Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Г.а като разгледа докладваното от Вергиния Мичева Въззивно гражданско дело № 20251100511195 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 13165/04.07.2025 г. по гр. д. № 60794/2024 г. по описа на СРС, 29 състав е отхвърлен предявеният от Л. В. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ж. к.
„Младост-1“, ул. „******** – партер, срещу „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „********, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че не подлежат на принудително изпълнение поради погасяването им по давност вземанията по изпълнителен лист от 14.06.2012 г. по гр. д. № 21502/2012 г. по описа на СРС, 48 състав, за следните суми: 1 488,67 лева – главница, ведно със законната лихва до изплащане на вземането, 233,00 лева – разноски, за принудителното събиране на които е образувано изпълнително дело № 20168410401347 по описа на ЧСИ Н.М., с рег. № 841 на КЧСИ.
Със същото решение Л. В. Г. е осъден да заплати на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, на основание чл.78 ал.3 ГПК, сумата в размер на 700,00 лева – сторени разноски за адвокатски хонорар.
Против решението е подадена въззивна жалба с вх. № 264605/04.08.2025 г. от ищеца Л. В.
Г., чрез адв. П. Д., САК, с която оспорва решението като неправилно и постановено в нарушение на практиката на ВКС. В жалбата се оспорва правилността на извода на 1 районния съд, че погасителната давност по отношение вземането на ответника, сега въззиваема страна, не е настъпила. Въззивникът посочва, че задължението му е погасено по давност, тъй като от последното валидно изпълнително действие на 10.12.2012г. до следващото на 27.02.2018г. са изминали повече от 6г. На следващо място въззивникът посочва, че първоинстанционният съд не е съобразил задължителните постановки на ТР №2/13, т.10 досежно това кои действия се приемат за извършени изпълнителни действия в рамките на изпълнителния процес, и които не се приемат. Посочва, че възприетата от районния съд практика на ВКС не е задължителна и противоречи на ТР №2/13г. Според критериите на тълкувателното решение, последното изпълнително действие в изп.дело № 4341/2012г. на ЧСИ Р.А. е било извършено с плащане от длъжника на 10.12.2012г. вследствие на наложен запор върху трудовото му възнаграждение. Следващото валидно изпълнително действие е на 13.03.2018г. когато следващият ЧСИ Н.М. е наложил запор върху банкова сметка на длъжника в ПИБ АД и Юробанк България АД. Петгодишната давност е изтекла между двете изпълнителни действия от 10.12.2012г. и от 13.03.2018г. На следващо място въззивникът посочва, че от 13.03.2018г. до следващото изпълнително действие от 8.04.2022г., когато е изпратено запорно съобщение до ПИБ АД са изминали повече от две години, т.е. настъпила е перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, което е абсолютна процесуална пречката за извършване на изпълнителни действия. Счита, че назначени описи на имуществото на длъжника не прекъсват давността. За да се прекъсне давността следва да има реално извършени действия. И по двете дела липсват данни за реално извършени описи на имуществото на длъжника. Има единствено данни за реално наложени запори върху банковите сметки на длъжника, които са установени като дати в изпълнителните дела и към които действия въззивникът няма претенции. Въззивникът иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноските в производството.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 317643/30.09.2025 г., подадена от „Хепи Кредит“ ООД, в който моли да се отхвърли въззивната жалба като неоснователна и недоказана. Посочва се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, съобразено с константната съдебна практика по този вид дела.
Посочва, че по изпълнителното дело регулярно са предприеми действия , които прекъсват давността. Взискателят е проявявал нужната активност, поради което срокът по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК не е изтекъл. На следващо място посочва, че не е задължително предприетото действие на принудително изпълнение да е успешно, за да се счита, че давността е прекъсната. Посочва, че перемпцията е без правно значение за давността. В подкрепа на твърденията си се позовава на практика на различни съдилища, както и на задължителната практика на ВКС, обективирана в тълкувателните решения по т.д.№ 2/23г. и т.д. № 2/15г., и двете на ОСГТК на ВКС. Моли въззивният съд да потвърди обжалваното решение.
Претендира за разноските по делото.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
2
Производството по гр.д. № 60794/2024 г. по описа на СРС, 29 състав е образувано по искова молба на Л. В. Г. срещу „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника , че последният няма право на принудително изпълнение за присъдените с изпълнителен лист от 14.06.2012 г. по гр.д. № 21502/2012г. по описа на СРС суми - главница и лихва.
Ищецът твърди, че не дължи изпълнение на вземането по издадения изпълнителен лист, тъй като същото е погасено по давност. Уточнява, че последното плащане по изпълнителното дело е било на 17.12.2012г., след което няма последващи плащания.
Извършвани са само справки, като не са извършвани изпълнителни действия. Делото е перемирано, въпреки че съдебният изпълнител не е издал постановление за прекратяването му. Посочва, че и след преобразуване на изпълнителното дело при ЧСИ М. отново е настъпила перемпция, като извършените след настъпването й действия не пораждат предвидения ефект на прекъсване на давностния срок.
Ответникът „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, с предходно наименование „Бързи кредити“ ООД, оспорва иска, като посочва, че в изпълнителното производство са предприемани регулярно действия от страна на взискателя, които многократно са прекъсвали давността, респ. давността не е изтекла. Взискателят е проявявал нужната активност, поради което срокът по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК не е изтекъл. Поискал е районният съд да отхвърли предявения иск.
В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че приложимият давностен срок за вземането на ответника по влязла в сила заповед за изпълнение е 5г. , като е приложима нормата на чл.117 ал.2 от ЗЗД. Давността е започнала да тече от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, като до датата на подаване на исковата молба в съда частният съдебен изпълнител е предприел регулярни действия , с които е препятствал изтичането на 5 г. погасителна давност. Съдът е приел, че предприетите от ЧСИ действия по налагане на запор върху вземането на длъжника от трудово възнаграждение 09.08.2012 г., 10.09.2012 г., 09.10.2012 г., 09.11.2012 г. и 10.12.2012 г. са препятствали изтичането на погасителната давност. Приел е, че подадената от длъжника до ЧСИ молба 20.03.2013г., в която е формулирано заявление, че доброволно ще погасява задълженията си по изпълнителното дело, представлява признание на съществуването на вземанията по процесния изпълнителен лист – основание за прекъсване на давността по чл.
116, б. „а“ ЗЗД. Приел е също, че молбите на взискателя от 29.02.2016 г., от 03.12.2019 г. , от 13.01.2022 г., от 20.02.2023 г. и от 04.11.2024 г. за извършване на конкретни изпълнителни действия прекъсват давността. Съдът е приел, че от материалите по приложените изпълнителни дела не се установява период от време по-дълъг от 5г., в които взискателят да не е проявил активност и да не е поискал извършването на изпълнителни действия. Посочил е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, като се е позовал на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк. дело № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Съдът е 3 намерил за ирелевантно дали в спорния период е налице период от две години по воденото срещу длъжника изпълнително дело, в който да не са били извършвани изпълнителни действия, респ. дали са предприемани такива след евентуално перемиране на делото. Правно ирелевантни се явяват само тези действия на съдебния изпълнител, предприети от него по вече перемирано дело при липса на нарочно искане на взискателя за тяхното извършване или възлагането им по реда на чл. 18 от ЗЧСИ. Предвид осъществяването на горепосочените изпълнителни действия през 2012 г., 2013 г., 2016 г., 2019 г., 2020 г., 2022 г., 2023 г. и 2024 г., съдът е приел, че считано от 30.07.2012 г. до датата на сезиране на съда – 14.10.2024 г., не е изтекла предвидената в закона петгодишна погасителна давност, тъй като същата е била регулярно прекъсвана в посочения период.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение въззивният съд намира следното: между страните не се спори, че срещу ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по гр.д.№ 21502/2012г. по описа на СРС за задължения към ответника. Въз основа на заповедта от 04.06.2012г. заповедният съд е издал изпълнителен лист от 14.06.2012г. срещу ищеца в полза на ответното дружество / с предишно наименование „Хепи Кредит“ ООД/. Въз основа на изпълнителният лист „Хепи Кредит“ ООД е образувало изпълнително производство срещу длъжника, настоящия ищец.
Образувано е изп.дело № 434/2012г. при ЧСИ Р.А., рег.№ 848, р-н на действие СГС, в последствие преобразувано /по молба на взискателя/ в изп.дело № 1347/2016г. при ЧСИ Н.М., рег.№ 841 и р-н на действие СГС. В молбата за образуване на изпълнителното производство от 10.07.2012г. взискателят е възложил на ЧСИ да наложи запор върху вземанията на длъжника от възнаграждения, както и правомощията по чл.18 от ЗЧСИ. В резултат на наложения запор , по изпълнителното дело са постъпвали плащания от работодателя на длъжника, като последното плащане е извършено на 17.12.2012г.
Ищецът твърди, че от датата на последното плащане в резултат на наложения запор, до 27.02.2018г., когато ЧСИ е изпратил ново запорно съобщение до работодателя на длъжника е изтекъл 5г. давностен срок, с което правото на взискателя на принудително изпълнение се е погасило.
Въззивният съд не споделя този довод.
Противно на възприетото от районния съд, въззивният съд намира, че подадената от длъжника до ЧСИ молба от 20.03.2013г., в която се посочва, че той очаква да започне работа, моли ЧСИ да не налага запор върху трудовото му възнаграждение и че декларира, че ще внася доброволно дължимите от него суми по банковата сметка на съдебния изпълнител, не представлява признание на съществуването на вземанията по процесния изпълнителен лист, 4 нито може да се тълкува като искане за разсрочване на задължението, и съответно не е основание за прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
По въпроса кога е налице признаване на вземането от длъжника по см. на чл.116 б.“а“ от ЗЗД е налице установена съдебна практика, възприета напр. в решение № 100/ 20.06.2011г. по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ВКС, решение № 255 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. дело № 145/2012 г., II т. о., решение № 98 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. дело № 851/2012 г., I т. о. и решение № 87 от 24.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1171/2014 г., I т. о. В решението по посоченото т. д. № 194/2010 г., II т. о., ВКС приема, че признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Според същото решение признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б."а" от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. Възприетата практика на ВКС е обобщена и в приетото в Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС разбиране - прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. а ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който, и обстоятелствата, при които, е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора.