Решение № 411 от 26.03.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 411 гр. Пловдив, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Виделина Куршумова при участието на секретаря Милена Левашка Августинова като разгледа докладваното от Надежда Дзивкова Въззивно гражданско дело № 20265300500191 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258, ал.1 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от **********против Решение № 211/17.11.2025г., пост. по гр.д.№ 442/2025, ПРС, с което жалбоподателят е осъден да заплати на С. Б. К., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сумата от 3 466,46лв., представляваща платена без правно основание сума по недействителен Договор за потребителски кредит № 7200311043860/ 18.06.2024г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.06.2025 г., до окончателното изплащане на вземането, ведно с разноски в производството.

Жалбоподателят „******** поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилен извода на съда, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поддържа, че в договора е ясно посочено както ГПР, така и общата дължима сума от потребителя и са посочени взетите предвид допускания. Посочва, че спорния въпрос е дали застрахователната премия представлява разход по кредита, който следва да се включи в общите разходи по кредита. Развива доводите си, че доколкото сключването на застраховка не е било задължително условие за получаване на кредита, то и застрахователната премия не е част от разходите по него, а освен това и застраховано 1 лице е кредитополучателят и той може да се разпорежда с остатъчната стойност на застрахователната премия. Сочи и че в условията на договора за кредит изрично е посочено, че сключването на застраховка не е задължително условие за получаване на кредита. Този факт се установява и от избора направен от самия кредитополучтел в заявлението-декларация за установяване на преддоговорни отношения. Указана е и възможността за прекратяване на договора за застраховка във всеки един момент от действието му. С оглед на това счита, че при определяне размера на ГПР по договора не следва да се вземат предвид и разходите по застрахователния договор. Счита извода на първоинстанционния съд за недействителност на процесния договор на осн. чл.22 от ЗПК за неправилен. Моли за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна С. Б. К. е подал отговор, в който поддържа правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Счита за правилен извода, че е нарушен чл.22 от ЗПК, т.к. въпреки посочването на ГЛП, не са посочени условията за прилагането му. Не е уточнено дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора или е променлив. Сочи, че никъде не е посочен и общия размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, при което е останала невъзможна проверката за съответствие между лихвения процент и действително приложения такъв. По отношение на посочения ГПР в договора като обща стойност сочи, че липсва уточнение какви точно разходи се включват в този процент. Така потребителят бил постановен в невъзможност да разбере какво е реалното оскъпяване на ползвания финансов продукт. Необходимостта от тълкуване на всяка една от клаузите, за да разбере икономическия ефект от договора противоречи на изискването за яснота, съобразно чл.11, ал., т.10 от ЗПК. По отношение на погасителния план сочи, че не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, т.к. липсва отграничение на дължимата застрахователна премия, такса експресно разглеждане и други компоненти и така за него е било невъзможно да разбере како включват погасителните вноски и на каква база се изчисляват. Твърди и че в договора не се съдържа информация за правото на потребителя по чл.11,ал.1, т.12 от ЗПК при погасяване на главницата по срочен договор да получи извлечение от сметка под формата на погасителен план и предстоящи плащания, като съдържа разбивка на всяка погасителна вноска по компоненти. Липсата на уточнение какви разходи са включен в посочения ГПР го поставя в невъзможност да разбере процентът на реалното оскъпяване на кредита. Поддържа, че ЗПК предвижда, че простото посочване на процента на разходите по кредита не внася нужната яснота у потребителя за оскъпяването му. Счита, че чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК вменява задължение за кредитора да посочи пълно ясно и изчерпателно всички разходи, които ще бъдат направени във връзка с отпускания кредит. Позовава се и на съдебна практика. Поддържа и че изискването на ЗПК да се отразява вярно размера на ГПР не е свързан непременно с 2 превишаването му, а с яснотата за потребителя относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, т.е. поддържа, че ГПР не следва да е заблуждаващ.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението – потвърдено.

Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.

Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.

Очертаният във въззивната жалба предмет на въззивното производство е спорът относно действителността на потребителския договора за кредит. За да уважи така предявения иск първоинстанционният съд е приел, че клаузите в този договор за неравноправни по смисъла на ЗЗП, т.к. клаузите за сключване на застраховки по договора не са отразени в посочения ГПР и водят до заблуждаване на потребителя за действителните разходи по кредита. Приел е, че така потребителят е поставен в неравностойно положение. Така, поради неизпълнение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е приел, че е налице недействителност на договора за кредит на осн. чл.22 от ЗПК, поради което и на осн. чл.23 от ЗПК на връщане подлежи единствено получената главница, а респ. всичко платено над нея, на осн. чл.55, ал.1, предл1 от ЗЗД подлежи на връщане. По тези съображения е уважил и предявения иск изцяло.

Оплакванията във въззивната жалба са свързани с изводите на съда за недействителност на договора за потребителски кредит. Не се спори по въпроса относно общата платена сума по кредита.

По така очертания спорен предмет съдът намира следното : В случаите на недействителност на договора на кредит, съобразно чл.23 от ЗПК, кредитополучателят дължи връщане на чистата стойност на отпуснатия кредит, а всичко платено над нея се явява платено без основание и подлежи на връщане. Когато кредитополучателят предяви иск за връщане на платеното над тази чиста стойност, то правното основание на този иск е чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД – за връщане на платеното без основание. При разпределяне на доказателствената тежест на него е възложено доказване на размера на платеното, а ответникът по този иск има тежестта да въведе и 3 докаже евентуалното основание на плащането.

От фактическа страна по делото се установява , че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №7200311043860/18.06.2024г., по силата на който дружеството кредитор предоставя на кредитополучателя С. К. сумата от 4500лв., със задължението да ги върне на 60 месечни вноски при годишен лихвен процент от 34,12% и ГПР 38,80%. , като с договора е уговорено сключването на два вида застраховки. Представен е и Стандартен европейски формуляр, в който са отразени параметрите на кредита, като в т.7 на ч.2 „Приложимо за съответния кредит“ е посочена приложима застраховка 2592,30лв..

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. Съгл. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да е посочен годишният процент на разходите. Целта е потребителят да е наясно с разходите, които ще следва да извърши за погасяване на кредита и да може да направи изводите си касателно икономическите последици от сключването на договора. От клаузите в конкретния договор, обаче, не може да се направи извод, че тези две застраховки са включени в общия размер на ГПР. Необходимостта от включване на тези разходи в ГПР следва от факта, че сумите по тези две застраховки са включени към общия размер на кредита, отразени са в погасителния план и върху тях се начислява възнаградителна лихва. Невярно е твърдението на жалбоподателя, че в Стандартния европейски формуляр е записано, че процесните две застраховки са незадължителни. В графата застраховки – ч.3, т.3 действително е посочено, че застраховките не са задължителни, но в ч.2, т.7 е отразена застраховка като приложима за кредита. Стойността й е включена към главницата в общия погасителен план. В същото време посочената обща сума, която подлежи на връщане се разминава с посочения ГПР на кредита. Самият кредитор признава в отговора на исковата молба и в последващите си становища, че сумата за застраховката не е включена в посочения ГПР в договора. Така кредитополучателят не е могъл да разбере какви разходи реално ще следва да направи по този кредит и какви са икономическите последици от сключването му. Поради изложеното съдът намира, че са налице неравноправни клаузи в процесния договор с оглед неизпълнение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

При тези съображения, приложение намира нормата на чл.22 от ЗПК и сключеният между страните договор се явява недействителен. При недействителност на договора за кредит, съгл. чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължи връщане на чистата получена заемна сума. Така платеното над нея се явява недължимо и подлежи на връщане. Налице са основанията съобразно хипотезиса на чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД и недължимо платеното следва да бъде върнато. По делото не е въведен спор относно размера на платеното, поради което настоящата инстанция няма да излага 4 отделно съображения по този въпрос. Предявеният иск се явява основателен и доказан по размер, поради което следва да бъде уважен.

Първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят дължи заплащане на пълномощника на въззиваемата страна сума в размер на 246 € с ДДС, определена от съда на осн. чл.38 от ЗА при съобразяване с ниската фактическа и правна сложност на делото и направеното възражение от жалбоподателя в тази насока.

С оглед на изложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 211/17.11.2025г., пост. по гр.д.№ 442/2025, ПРС.

ОСЪЖДА „*******, да заплати на адв. М. В. М., гр. *********, сумата от 246 €, адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38 от ЗА за процесуално представителство на С. Б. К., ЕГН **********, във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5