Решение № 330 от 05.08.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 330 гр. К., 05.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20265320100631 по описа за 2026 година

Производството е образувано по обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявени от Х. С.

З., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., ул. ***, съдебен адрес: гр. Я., ул. *** чрез адв. Н. М., против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. М., бул. ***, представлявано от управителите С. Н. Н., Я. К. Ч. и Н. М. Л..

Ищцата твърди, че на 05.04.2023 г. сключила с ответното дружество Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40016553148 за сумата от 2200.00 лева, платима на 30 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 41.00 % и ГПР в размер на 48.89%. Наред с това ищцата следвало да заплати и възнаграждение за закупени допълнителни услуги „Фаст“ в размер на 880.00 лв. и „Флекси“ в размер на 1760.00 лв.

Размерът на вноската по допълнителната услуга от 88.00 лева се кумулирал в падежната вноска по кредита.

Твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК, тъй като не отговарял на императивните изисквания на закона относно съдържанието на договора за потребителски кредит.

1

В договора липсвали условията за прилагане на договорния лихвен процент, а погасителният план не съдържал задължителната информация по чл. 11, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не били определени съобразно закона, тъй като при изчисляването им не били включени възнагражденията за уговорените допълнителни услуги на обща стойност 2640 лева, които представлявали разход по кредита. Според ищцата това водело до невярно посочване на ГПР и до заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите.

Клаузата относно допълнителните услуги представлявала неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП, тъй като не била индивидуално уговорена, създавала значително неравновесие между правата и задълженията на страните и била във вреда на потребителя.

Допуснатите нарушения не водели до недействителност само на отделни клаузи, а обуславяли недействителността на целия договор.

Към момента на подаване на исковата молба ищцата била заплатила 732.49 евро над главницата, т. е. при начална липса на основание.

С оглед изложеното, за нея бил налице правен интерес от предявяване на настоящите искове.

Моли съда да постанови решение, с което:

- да признае за нищожен, поради противоречие със закона, сключения между страните Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40016553148 от 05.04.2023 г.;

- да осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 1432.62 лева/732.49 евро, получена при начална липса на основание по нищожния договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40016553148 от 05.04.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 09.03.2026 г., до окончателното изплащане на сумите.

Претендира разноски.

С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. М. П. оспорва исковете.

Не оспорва сключването на процесния договор при посочените в исковата молба параметри. Признава, че ищцата е заплатила сума над 2 главницата в размер на 732.49 евро, но поддържа, че договорът за потребителски кредит е действителен.

Твърди, че уговореният лихвен процент е законосъобразен, фиксиран и не противоречи на добрите нрави. Позовава се на принципа на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД, като в случая кредитополучателят доброволно се съгласил с условията след предоставяне на необходимата преддоговорна информация. Договорът съдържал всички изискуеми от закона реквизити, включително ГПР, който бил ясно и точно посочен, а законът не изисквал изрично разписване на неговите компоненти или методика на изчисление.

ГПР бил правилно формиран въз основа на възнаградителната лихва и съответните допускания.

Оспорва твърдението, че възнагражденията за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ следва да се включват в ГПР. Тези услуги били незадължителни, предоставени по изрично искане на потребителя и не представлявали условие за получаване на кредита, поради което не съставлявали „общ разход по кредита“ по смисъла на закона. Потребителят бил надлежно информиран както за разходите по кредита, така и отделно за стойността на допълнителните услуги. Дори да се приемело, че е налице неточност при посочването на ГПР, това не водело до недействителност на договора, а най-много до недължимост на суми над законовия максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Евентуална недействителност можела да засегне само отделни клаузи, но не и целия договор, който можел да съществува и без тях.

Оспорва и доводите относно липса на яснота за ГПР, като поддържа, че всички съществени данни били изрично посочени в договора и потребителят е могъл да прецени икономическите последици.

Моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноските по делото. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото доказателства, прецени ги поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят и от представения по делото договор за потребителски кредит № 40016553148 от 05.04.2023 г. и приложенията към него е видно, че ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД, като кредитор, 3 е предоставил на ищцата Х. С. З., като кредитополучател, сумата от 2200,00 лева. Уговорен е срок на изплащане на кредита от 30 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент от 41,00 %, ГПР в размер на 48,89 % и общо дължима сума от 3515,90 лева

В т. VI от договора е посочено, че на кредитополучателя са предоставени допълнителни незадължителни услуги „Фаст“ и „Флекси“.

Възнаграждението за закупената допълнителна услуга „Фаст“ е в размер на 880,00 лева, а за „Флекси“ – 1760,00 лева, като същите са дължими заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Размерът на вноската по допълнителните услуги от 88,00 лева се включва в падежната вноска по кредита.

В т. 15 от общите условия към договора са описани допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, като първата от тях предвижда възможност за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит в рамките на един час, а втората – промяна от страна на кредитополучателя на погасителния план по договора, чрез отлагане или намаляване на погасителни вноски или промяна на падежа им. В т.15.2 е записано, че закупилият допълнителна услуга „Флекси“ клиент може едностранно да променя погасителния си план при изпълнение на специфични изисквания, описани в чл. 15.2.1, чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3. В т.15.2.3, вр. т.15.2.1, б. „а“ и б. „б“ и т.15.2.1.1 обаче е предвидено, че за желаната промяна клиентът следва да подаде заявление до кредитодателя, при което промяната може да бъде допусната по негова преценка и съобразно с приложени към заявлението доказателства относно причината за исканата промяна.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи:

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

Съдът счита, че договорните клаузи, с които е предвидено възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ не са индивидуално уговорени – ответникът не е ангажирал доказателства клаузите да са уговорени между страните по конкретното заемно правоотношение, а същевременно те са уредени в договора, стандартния европейски формуляр и в общите условия. Ето защо съдът намира, че дружеството-ответник по иска 4 обичайно предлага тези договорни клаузи на лицата, кандидатстващи за отпускане на паричен заем, респективно същите не са предмет на индивидуално договаряне. В тази насока следва да бъде отчетено, че съгласно чл. 146, ал. 2 от Закона за защита на потребителите клаузи, които са включени в общите условия, не се явяват индивидуално договорени, а ако тези клаузи бъдат счетени за неравноправни, същите се явяват нищожни – чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, т. е. не биха могли да породят правни последици.

Съгласно чл. 143 от ЗЗП, клаузата се явява неравноправна, ако е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Настоящият съд приема, че клаузите „Фаст“ и „Флекси“ пораждат значително нарастване общия размер на задължението по договора за кредит и поради тази причина следва да бъдат възприети като неравноправни. В случая размерът на заемната парична сума е 2200,00 лева, а общият размер на допълнителните възнаграждения по тези две услуги възлиза на 2640,00 лева, т. е. надхвърля размера на главницата.

За да възприеме, че уговарянето на допълнителни възнаграждения накърнява принципа на добросъвестност при договарянето, а и накърнява равновесието между страните, съдът взе предвид, че принципът на еквивалентност на договорните престации предвижда, че правото на възнаграждение възниква за реално реализирани задължения по договорното правоотношение. В конкретния случай от представения договор за кредит се установява, че при сключването му страните са уговорили договорна възнаградителна лихва, а уговарянето на допълнителни възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“ накърнява принципа на еквивалентност. Това е така, защото възнаграждението за услугата „Фаст“ е дължимо за разглеждане на заявлението за отпускане на кредит в рамките на един час, т. е. дължимо е за дейност, каквато принципно заемодателят извършва по всяко искане за предоставяне на заем, а възнаграждението за услугата „Флекси“ възниква със сключването на договора, без да съществува яснота дали в рамките на срока на действие на договора страната-заемополучател би поискала изменение на условията на връщане на заема, т.е. би могло да се окаже дължимо дори да няма реално предоставена дейност или услуга от заемодателя.

От изложеното дотук се налага извод, че клаузите, регламентиращи 5 възнаграждения по услугите „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни и като такива се явяват нищожни.

Наред с това, тези две клаузи противоречат и на чл.10а от ЗПК. Ал.1 на цитираната разпоредба предвижда, че такса и възнаграждение могат да бъдат уговаряни за допълнителни услуги, а ал.2 регламентира забрана за уговаряне на суми за усвояване и управление на кредита.

Както беше посочено, възнаграждението по услугата „Фаст“ е дължимо за приоритетно разглеждане и произнасяне по искането за отпускане на кредит, в рамките на един час от заявлението. Съдът намира, че разглеждането на искането за отпускане на кредит представлява същинска дейност за кредитора, т. е. дружеството, което предлага отпускане на кредити е задължено да се произнесе по всяко постъпило искане за предоставяне на заем, а същевременно усвояването на кредита е обусловено от произнасяне по искането. В този смисъл уговарянето на възнаграждение, дължимо за разглеждане на искането за отпускане на кредит противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, т. е. клаузата е недействителна. Освен това тази услуга обективно не би могла да бъде предоставена, тъй като становището по искането очевидно вече е налице към момента на сключване на договора за кредит. Ако действително се касаеше за реално предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от всеки кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище по искането му, а не само от тези, на които се дава положително становище и се предоставя кредит. В случая е видно, че таксата се включва в размера на погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече дадено становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на искане, без оглед на резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е разликата между приоритетното и обичайното даване на становище по искането за отпускане на кредит и дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора „приоритетно даване на становище“.