Решение № 261 от 19.03.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 261 гр. Стара Загора, 19.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър Георгиев при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Георгиев Гражданско дело № 20235530100582 по описа за 2023 година

Делото е образувано по претенция с правна квалификация чл.422, вр.чл.415 ГПК за установяване на задължения на ответника С. С. И. от страна на „Уникредит Булбанк“АД София за сумата от 1400лева главница, ведно със законната лихва от датата на завеждане на заявлението в съда до окончателното му заплащане, неразрешен овърдрафт за 202,49лева, лихва за просрочена главница от 104,97лева, неустойка за просрочена редовна лихва от 11,98лева и неустойка за просрочена главница от 82,83лева. Претендират и направените по делото разноски.

В исковата си молба ищецът твърди, че въз основа на Заявление по чл. 417 от ГПК Старозагорския районен съд бил издал заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист срещу С. С. И.. Впоследствие било образувано изпълнително дело срещу длъжника, а на 18.01.2023г. ищецът бил уведомен с Определение с № ***** г. постановено по ЧГД ***** , че издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Поради това и във връзка с чл.

422,ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 415 от ГПК за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на настоящия иск за установяване на съществуване на вземането срещу С. С.

И.. Ответницата била ползвала банков кредит, съгласно сключен Договор за банков потребителски кредит на физически лица, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка с *****г. при разрешен кредитен лимит в размер на 1400 лева и краен срок за ползване и погасяване - 26.06.2018 г. Съгласно чл.12.1 от Договора Банката можела да продължи срока на ползване и погасяване на кредита с 12 месеца, което било сторено, а крайният срок след удължаването бил 26.06.2021 г. На дата 26.08.2020 г. кредитополучателят бил използвал неразрешен овърдрафт в размер на 202,49 лева. С 1 настъпването на падежа по договора - 26.06.2021 г. кредитополучателят следвало да заплати изцяло дължимите сумите по договора, включително и използвания неразрешен овърдрафт.

Длъжникът бил уведомен за размера на задължението по кредита с връчена му покана. С Поканата бил даден срок и възможност за доброволно изпълнение на задължението по Банката. Към настоящия момент посоченото задължение не било изпълнено доброволно от длъжника, което от своя страна, обуславяло интереса на „Уникредит Булбанк" АД да предяви настоящия иск за сумите описани по-горе. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че „УниКредит Булбанк'' АД има срещу С. С. И. валидно и изискуемо вземане в размер на: Главница в размер на 1400,00 лева, дължима за периода от 26.06.2021г. до 28.02.2022г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата; Неразрешен овърдрафт в размер на 202,49лева, дължима за периода от 26.08.2020 г. до 28.02.2022 г.; Лихва за просрочена главница в размер на 104,97 лева, дължима за периода от 30.07.2021г. до 28.02.2022г.; Неустойка за просрочена редовна лихва в размер на 11,98 лева, дължима за периода от 30.07.2021г. до 28.02.2022г. ;

Неустойка за просрочена главница в размер на 82,83 лева, дължима за периода от 30.07.2021г. до 28.02.2022г. Претендира направените разноски в заповедното производство, от които 36,05лева-държавна такса и 60,00лева с вкл. ДДС - адвокатски хонорар.

В срока по чл. 131 ГПК назначената за особен представител на ответницата адв.Я. представя писмен отговор, в който сочи, че счита иска за допустим, но неоснователен, като моли да бъде отхвърлен. Оспорва изцяло предявения иск и изразява становище по установителния иск по чл.422 ГПК за признаване по отношение на ответника, че дължи на банката - кредитор сумата в размер на 1400.00лв.- главница, неразрешен овърдрафт 202.49лв., лихви за просрочена за главница - 104.97 лв., неустойка за просрочена редовна лихва - 11.98 лв., неустойка за просрочена главница - 82.83 лв., които лихви били дължими за периода: 30.07.2021 г.- 28.02.2022г. Счита, че визираните суми не били дължими в настоящото производство. Твърди, че от представените по делото писмени доказателства: 1.

Уведомление с изх. № 18297/29.10.2021 г.; 2. Протокол за посещение /06.10.2021 г./ и 3.

Разписка /14.11.2021г./ по преписка № ***** на ЧСИ - Иван Стръмски в per. № 870 с район на действие - ОС - гр. Стара Загора се установявало, че поканата за доброволно изпълнение ведно с уведомлението по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ не била връчена надлежно на ответницата.

Сочи, че съобразно ТР № 4 /201Зг. /18.06.2014г./ на ОСГТК на ВКС при предявяване на иск по чл. 422, ал.1 от ГПК за вземане, произтичащо по банков кредит с уговорка, че целият кредит ставал предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът можел да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането ставало изискуемо с неплащането или при настъпване на други обстоятелства, след което Банката била упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и била обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В настоящия случай изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост не било достигнало до длъжника преди образуване на исковото производство, тъй като поканата, изпратена чрез ЧСИ, в която било обективирано това изявление не му била връчена надлежно. Действащата към момента на връчване на поканата разпоредба на чл. 47 ГПК предвиждала, за да било надлежно осъществено 2

„връчване чрез залепване„ било необходимо не само ответникът да не бил намерен на адреса по делото, но и да не било намерено лице /от кръга на лицата, живеещи на адреса: домоуправител на етажна собственост, съсед/, което било отказало да получи призовката вместо страната - адресат. /Решение № 14/ 20.04.2015г. на ВКС по гр. дело № 5741/2014г. на 1 ГО, ГК/. Видно от приложения по делото Протокол за посещение /06.10.2021г./ се установявали действията на връчителя относно извършени три посещения с удостоверяване „ ...не открита по адрес на регистрация/местоживеене „Връчителят е длъжен да отрази в съобщението всички действия във връзка с връчването, включително и релевантните по чл.

47 от ГПК обстоятелства: по сведения на кои лица и въз основа на какви наблюдения е направил констатациите лицето не е открито на посочения адрес, както и че не се намира лице, което е съгласно да получи съобщението.“. Такива отбелязвания липсвали в протокола за посещение, което означавало, че връчването било ненадлежно. След като било опорочено връчването /т.е. липсвало такова/, то представените доказателства: договор за банков потребителски кредит, извлечение от счетоводните книги, погасителен план и покана не можели да установят редовност на обявяването на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като нямало данни поканата да била получена от длъжника. С подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът упражнявал правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че считал кредита за предсрочно изискуем, макар и да се съдържал в заявлението, не означавало, че било съобщено на длъжника, тъй като препис на заявлението не се връчвало на длъжника. Длъжникът не бил узнал за допуснатото изпълнение, тъй като заповед за изпълнение не му била връчена, поради което задължението по кредита, не било изискуемо към момента на подаване на заявлението.

Предпоставките по чл. 411 ГПК за издаване на заповед за изпълнение били налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхождало по време подаването на заявление за издаване заповед за изпълнение, за което сочила и разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и съответно изискването за удостоверяване на изискуемостта. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не се били осъществили преди заявлението за издаване заповед за изпълнение, вземането не било изискуемо и не било възникнало на предявеното основание. Съгласно разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлявала: а/ всяка клауза, която не била индивидуално уговорена, б/ която била сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; в/ която създавала значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; г/ която била сключена във вреда на потребителя.

Различни били формите на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях било, че се предоставяло право на търговеца едностранно и без обективни предпоставки да изменя договора, с което се нарушавала еквивалентността на насрещните престации и се ограничавали способите за защита на потребителя. В тази насока прави възражения за нищожност като неравноправни на част от клаузите в първоначалния договор и Общите условия на банката. Клаузата на т. 11.2 от Общите условия „....размерът на ГЛП 3 се определя и установява от договора за кредит към датата на сключване и се променя автоматично ,без да е необходимо специално договаряне за това между страните...„;, която препращала към т. 4 от Договора, била неравноправна, тъй като с нея се предвиждала възможност банката да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва, без това изменение да било продиктувано от предвидени в договора обстоятелства. Увеличението на лихвения процент било обвързано с лихвения индекс, което било обективен факт, но не била описана методиката, при която можел да се променя размерът на лихвения процент /съответно увеличава/намалява/ и размера, в който тази промяна щяла да се извърши, като това било предоставено само на преценката на търговеца, а не било индивидуално договорено с кредитополучателя. Уговорката за начисляване на лихви в Раздел „Лихви, комисионни и разходи по кредита„ по т. 11.2 и т. 11.3 от договора били нищожни, поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26 , ал. 1 , пр. 3 от ЗЗД , тъй като при просрочие на лихва и главница за срока на просрочието, размера на кредита се олихвявал едновременно с няколко вида лихви. Договорът за кредит противоречал на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно сочената разпоредба в договора за потребителски кредит следвало да бил посочен годишен процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчислявания на ГПР. В Договора бил посочен размер на кредита/главница, договорна възнаградителна лихва, такса за разглеждане на кредита, като не се сочил годишния процент на разходите на кредита в цифрово изражение. В договора не били посочени взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР, какво включвал същия и от какво зависил неговия размер, което водило до неспазване на посочената разпоредба. Така също не били включени вземанията за застраховка на кредита.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя” били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредита, включително застрахователни премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита. По своята същност застрахователните премии представлявали разход, свързан с кредита, доколкото били уговорени с цел да се обезпечат вземанията на банката по процесния договор за кредит и следвало да се включат в ГПР, тъй като били условие за получаване на кредита. Застрахователната премия оскъпявала кредита, доколкото потребителят заплащал възнаградителна лихва и върху застрахователните премии и така се създавало допълнително възнаграждение за кредитора; което било в разрез с принципа на добросъвестност. Наред с това застраховката била сключена и в полза на кредитора, който представлявал застрахователя по договора за застраховка, което допълнително обосновавал извод, че тя била условие, наложено от кредитора за сключване на договора, а не избрано 4 свободно от потребителя. С оглед изложеното като не били включени застрахователните премии в размера на ГПР били налице противоречие с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК и договорът за кредит бил недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. В този изричен смисъл било Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022, III ГО на ВКС. С оглед на сочените възражения, счита че вземането не било изискуемо по предявения иск по чл. 422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК и положителният установителен иск подлежал на отхвърляне като неоснователен. Предвид гореизложените обстоятелства, моли съда да постанови съдебен акт, с който да отхвърли иска като неоснователен и недоказан ведно със законните последици. Счита, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен под минималния такъв.