Решение № 13552 от 25.11.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13552 гр. София, 25.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 67 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: АЛЕКСАНДЪР В. АНГЕЛОВ при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДЪР В. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20211110144815 по описа за 2021 година

Ищецът П. Н. П. е предявил срещу „Модис България“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т. 1, 2 и 3 КТ за заплащане на сумата 3000 лева, представляваща възнаграждение за извънреден труд от общо 84 часа за периода от 04.03.2021г. до 30.04.2021г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 29.07.2021г., до окончателното плащане, иск с правно основание чл. 215 КТ за заплащане на сумата 3628,07 лева, представляваща обезщетение за командировка за периода от 04.03.2021г. до 30.04.2021г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 29.07.2021г., до окончателното плащане, иск с правно основание чл. 128, т. 2 вр. чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ за заплащане на сумата 1000 лева, представляваща дължимо допълнително трудово възнаграждение за постигнати цели, иск с правно основание чл.269, ал.2 КТ за заплащане на сумата 527 лева, представляваща равностойност на неполучени ваучери за храна и пътни разходи за периода от 04.03.2021г. до 14.06.2021г., както и искове с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сумата 2500 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие от трудова злополука и сумата 500 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие от трудова злополука.

Ищецът твърди, че в периода от 04.03.2021г. до 14.06.2021г. между него и ответника е съществувало трудово правоотношение, по силата на което е изпълнявал длъжността „оператор мобилен агент“. Поради характера на работата и изискванията на работодателя ищецът полагал извънреден труд в периода от 04.03.2021г. до 30.04.2021г. в размер общо 84 часа, от които 12 часа положен труд в делнични дни, 56 часа положен труд в почивни дни и16 часа положен труд през официални празници. Излага, че работодателят го командировал 1 в Унгария и Хърватска незаконосъобразно, тъй като не било подписано допълнително споразумение между страните, както и не му били заплатени командировъчни средства за общо 53 дни по 35 евро на ден. През времетраенето на трудовото правоотношение ищецът достигнал и поставените от работодателя цели, но въпреки това не получил уговореното съгласно чл. 2.4 от договора допълнително трудово възнаграждение в тази насока. Също така, работодателят не предоставил уговорените в договора пътни разходи в размер на 158 лева, ПСР тест в размер на 119 лева, както и ваучери за храна за периода от месец март до месец юни 2021 г., чиято равностойност възлиза на 250 лева, като ищецът твърди последните да са били заплатени от ответника след завеждане на настоящото дело. Твърди още, че по време на командировката получил сърдечна криза, причинила временна неработоспособност, във връзка с която претърпял имуществени и неимуществени вреди.

Намира, че влошеното му здравословно състояние се характеризира като трудова злополука, а работодателят не бил осигурил адекватна грижа и необходима застраховка за покриване на разходите на служителя.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявените искове по основание. Не оспорва, че между страните е съществувало трудово правоотношение през периода от 04.03.2021г. до 14.06.2021г. Излага, че ищецът е полагал труд при 40-часова работна седмица, като разпределението на работното време се е осъществявало чрез съставен от работодателя график на смени. Съгласно утвърдения график част от смените съвпадали с почивните дни, но доколкото не е полаган труд над 40 часа в рамките на една седмица не се касае за извънреден труд. По отношение на положения труд през официални празници прави възражение, че е извършил плащане преди подаване на исковата молба. Излага съображения, че ищецът е командирован по реда на чл.121а КТ, при който режим работодателят има задължение единствено да осигури същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, но няма задължение за изплащане на командировъчни дневни пари, нито е задължен да застрахова служителя. Оспорва ищецът да е постигнал уговорените в договора цели, а от друга страна дали да начисли и изплати уговорено допълнително трудово възнаграждение за постигнати цели е по преценка на работодателя. По отношение на претендираните ваучери за храна твърди, че същите са предоставени на ищеца. Оспорва претендираните пътни разходи и разходи за ПСР тест, тъй като липсват доказателства да са реално сторени. Излага, че твърдяната от ищеца сърдечна криза не представлява трудова злополука, тъй като не е настъпила по време, във връзка и по повод изпълняваната работа и поради това не дължи обезщетение за претендираните вреди.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 215 КТ

Съгласно чл. 215, ал. 1 при командироване по чл. 121, ал. 1 работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и 2 квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Според ал. 2 на същия член при командироване по чл. 121а, ал. 1, т. 1 и при изпращане по чл. 121а, ал. 2, т. 1 работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни пари при условия, определени в наредбата по чл. 121а, ал. 8.

Страните по делото не спорят и от представения по делото трудов договор № 145 от 17.02.2021 г. се установява, че през процесния период същите били обвързани от валидно трудово правоотношение по срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ (до завършване на определена работа), по силата на което ищецът П. Н. П. заемал при ответника „Модис България“ ЕООД длъжността „оператор, мобилен агент”. Страните се съгласили, че ищецът ще полага своя труд в предприятието - работодател при условията на чл. 121а, ал. 1, т. 1, б.

„а“ КТ и съобразно регламентацията на Директива (ЕС) 2018/957.

Сочените разпоредби гласят, че в случай, че български работодател командирова работник или служител на територията на друга държава-членка на ЕС, държава-страна по споразумението за ЕИП, или на Конфедерация Швейцария, за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите, за срока на командироването или изпращането, на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците или служителите, изпълняващи същата сходна работа в приемащата държава. Според § 13 от ДР на ЗИДКТ /ДВ, бр. 105/2016 г. /, със закона се въвеждат изискванията на Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 г. относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги (ОВ, L 18/1 от 21 януари 1997 г.) и на Директива 2014/67/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 г. за осигуряване на изпълнението на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги.

Съдът намира, че процесното командироване попада в обхвата на чл. 121а и Директива 96/71/ЕО, тъй като „Модис България“ ЕООД – дружество, установено в държава – членка, в рамките на транснационалното предлагане на услуги е командировало ищеца в други държави – членки на Европейския съюз – чл. 1, § 1 от Директива 96/71/ЕО. От събраните по делото свидетелски показания се изяснява, че служителите са извършвали дейността си във връзка с изпълнение на договор за услуги, по който ищецът „Модис България“ ЕООД е бил изпълнител. Следователно трудовото правоотношение кореспондира и с условията на чл. 1, § 3 от директивата – ответното дружество е командировало ищеца – негов служител на територията на държави – членки за собствена сметка и под свое ръководство по договор, сключен между командироващото предприятие и страната, за която са предназначени услугите, действаща в тази държава – членка, като за периода на командироване е съществувало трудово правоотношение между командироващото предприятие и работника.

Предвид това, съдът намира за неоснователна претенцията на ищеца за изплащане на дневни командировъчни пари в размер на 35 евро на ден при приложение на пар. 3, т. 3 от допълнителните разпоредби на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. При командироване при хипотезите на чл. 121а КТ същото следва да се уговарят 3 финансовите условия, при които се извършва това командироване, а не се дължи по силата на КТ и НСКСЧ изплащане на дневни командировъчни. Предназначението на дневните командировъчни е да компенсират неудобството на работника, когато изпълнява трудовата си функция извън границите на мястото на работа. При командироване в рамките на предоставяне на услуги приложението на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина е изключено, тъй като същото е дерогирано с разпоредбата на чл.

121а КТ и на чл. 215 КТ. При тези случаи работодателят дължи осигуряване на минималните условия на труд, които са приложими в държавата, в която се полага труда. Ставките за заплащане на труда в тези държави са такива, че същите не водят до неудобства за работника при полагане на труд в тези държави и така основание за начисляване на дневни командировъчни без за същото да е постигнато изрично съглашение между страните не съществува. /В този смисъл Решение № 224/10.12.2019 г. по гр. д. № 1056/2019 г. на ВКС, 3то Г. О.; Решение № 10/24.01.2019 г. по гр. д. № 2424/2018 г. ва ВКС, 4-то Г. О. /. Това разрешение кореспондира с Директива 96/71/ЕО относно командироване на работници в рамките на предоставяне на услуги и Решение на СЕС по дело № С-396/13, в което е аргументирано становището, че дневните командировъчни са специфични добавки, свързани с командироването, които са част от минималната работна заплата, поради което и при заплащане на труда при ставка на приемащата държава, този разход не се дължи. В случая с трудовия договор страните не са уговорили плащане на суми като дневни командировъчни, а напротив, съгласно чл. 5.3 от същия на служителя не се заплащат командировъчни на дневна база, не се възстановяват лични пътни разходи и разходи, които по естеството си са извън обсега на извършваната от служителя работа, поради което и основание за плащане на такива по делото не е установено.

Във връзка с твърденията на ищеца за липса на допълнително писмено споразумение за изменение на съществуващото трудово правоотношение за срока на командироването следва да се отбележи следното. Съгласно чл. 7 от Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги не се допуска командироване на служител или изпращане на работник или служител когато не е сключено споразумение по чл. 2, ал.1 или трудов договор по чл. 3, ал.1. С цитираната разпоредба се въвежда гаранция за правата на командированите работници и служители, като необходимостта от сключване на споразумение се обуславя от обстоятелството, че при командироване на работници и служители в рамките на предоставянето на услуги е допустимо да се променят съществени елементи на трудовото правоотношение, и по-специално - характерът на работа, т. е. работата, за която се е уговорил да изпълнява работникът или служителят. Съдът намира, че в случая командироването на ищеца е извършено по силата на сключения между страните срочен трудов договор и именно в него е инкорпорирано изискуемото от закона допълнително споразумение. Това следва от спецификите на извършваната от служителя дейност и изначалната необходимост от осъществяването ѝ на територията на няколко държави – членки на ЕС. В случая за работодателя не е възникнало задължение за последващо съставяне на допълнително споразумение, тъй като не е било необходимо да се променят 4 елементите на правоотношението, уговорени с трудовия договор, който съдържа всички реквизити на допълнителното споразумение предвидени в чл. 2, ал. 2 от Наредбата. В същото време съдът намира, че липсата на законосъобразно документиране не се отразява върху характера на трудовите правоотношения и съответния режим на командироване, а би могло да обоснове ангажирането единствено на административно - наказателната отговорност на работодателя.