Решение № 19980 от 23.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19980 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско дело № 20261110105588 по описа за 2026 година

Производството се води по искова молба на С. Н. И. срещу „*********“ ЕООД, с която са предявени при условията на обективно евентуално съединяване следните искове: главен иск за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем № ********/07.08.2023 г. поради противоречие на закона; евентуален иск за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем № ********/07.08.2023 г. поради накърняване на добрите нрави чрез клаузата за възнаградителна лихва; евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 5 от Договор за паричен заем № ********/07.08.2023 г. като неравноправна. Претендират се разноските по делото.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за паричен заем № ********/07.08.2023 г., по силата на който му бил предоставен заем в размер на 3 000 лв. за срок от 12 месеца, при посочени ГЛП в размер на 23 % и ГПР в размер на 49.11 %. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора заемът се обезпечава с гаранция /поръчителство/, предоставено от „********“ в полза на ответното дружество, като с т. 1.6. от бланкетния Договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е задължен да заплати такса 2 850 лв., дължима на месечни вноски с падежни дати, аналогични на падежните дати по договора за заем.

Релевира възражения за нищожност на целия договор за заем поради противоречие на закона. Сочи, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК /действително приложимият лихвен процент е различен от посочения, защото таксата за предоставяне на гаранция /поръчителство/ се начислява заради поставените към потребителя неизпълними условия за обезпечаване на кредита и не е за реално предоставено обезпечение, а представлява елемент от договорната лихва; не са посочени условията за прилагането на лихвения процент/, на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /не е посочен начинът на формиране на ГПР и е 1 посочен грешен ГПР, защото таксата за предоставяне на поръчителство не е включена като разход по кредита, при положение че на практика представлява скрита договорна лихва/, чл.

11, ал. 1, т. 20 ЗПК /не е посочен размерът на лихвения процент на ден и не са посочени правото на потребителя на отказ от договора и условията, при които това може да се случи/, на чл. 19, ал. 4 ЗПК /надвишен е максималният допустим размер на ГПР/. Сочи, че в противоречие с чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия не са подписани от потребителя и не са му били предоставени. Релевира възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва не само поради противоречие на закона, но и поради накърняване на добрите нрави, като изтъква, че при съобразяване на нейния действителен размер, включващ и таксата за предоставяне на гаранция /поръчителство/, се надхвърля трикратният размер на законната лихва, поради което е налице нееквивалентност на насрещните престации, а с факта, че ответникът е скрил част от възнаградителната лихва под формата на такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/, е нарушил изискванията на справедливостта и добросъвестността. Сочи, че нищожността на клаузата за възнаградителна лихва влече нищожност на целия договор за паричен заем. Счита, че чрез поставянето на изискване за предоставяне на обезпечение – практически единствено под формата на поръчителство от „********“, се постига погрешно посочване на ГЛП и ГПР, с което в крайна сметка е подведен относно техните размери и относно спазването на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК и което е заблуждаваща търговска практика и не му е позволило да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, поради което се касае за неравноправна клауза. Правния си интерес от предявените искове обосновава с това, че въпреки че е погасил предсрочно кредита, кредиторът претендира от него вземания за възнаградителна лихва и за такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Не оспорва сключването на договора за заем с ищеца. Оспорва предоставянето на гаранция /поръчителство/ от „********“ да е било задължително условие за сключване на договора за заем, като сочи, че ищецът е могъл да посочи избран от него поръчител. Счита, че разходът за предоставената гаранция /поръчителство/ не е част от общия разход по кредита, защото касае услуга, предоставена от трето лице и имаща незадължителен характер, от което следва, че на потребителя е предоставена цялата законово необходима информация във връзка с размера на действително приложимия ГПР и начина на неговото формиране. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

Съдът е сезиран с главен иск за прогласяване нищожност на договор за паричен заем поради противоречието му със закона, а в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, както и с евентуален иск за прогласяване нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер.

Предявеният главен иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 26, ал.

1, пр. 1 ЗЗД. По него в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните факти:

2 сключването между страните на Договор за паричен заем № ********/07.08.2023 г. и неговото съдържание; твърдяното противоречие на договора със закона, което в случая предполага да докаже сключването във връзка с него на договор за гаранция с „********“ и неговото съдържание, както и че възнаграждението по договора за гаранция има характер на разход по кредита.

В случая с Определение № 24875/08.07.2026 г., в което е обективиран изготвеният от съда проект за доклад, приет в тази част за окончателен без възражения на страните, е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване сключването между страните на Договор за паричен заем № ********/07.08.2023 г. за сумата от 3 000 лв. за срок от 12 месеца при посочени ГЛП в размер на 23 % и ГПР в размер на 49.11 %.

Видно е от самия Договор за паричен заем № ********/07.08.2023 г., че по него ищецът в качеството на кредитополучател е поел задължение да върне на ответника в качеството на кредитор сума в общ размер на 3 690 лв., включваща заемната сума в размер на 3 000 лв. и възнаградителна лихва в размер на 690 лв., на 12 бр. месечни погасителни вноски съгласно погасителен план, дължими ежемесечно, считано от 06.09.2023 г. Съгласно чл. 4 посоченият ГПР в размер на 49.11 % включва разходите, включени в общия разход по кредита, т.е. сумата от 690 лв. – лихва.

Съдът намира, че сключеният между страните договор за потребителски кредит попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.

Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.

Видно е от чл. 6 от договора за кредит, че приложими към него са Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на „*********“ ЕООД.

Съгласно чл. 5 от договора за кредит той се обезпечава с поръчителство, предоставено от „********“ в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

С доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване сключване от ищеца във връзка с договора за заем на Договор за гаранция /поръчителство/ с „********“, по който е уговорено задължение за ищеца за заплащане на гаранта на такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/ в размер на 2 850 лв., което е видно и от представения Договор за гаранция /поръчителство/. За безспорно е обявено и това, че таксата за гаранта не е включена в посочения в договора за заем ГПР.

По възражението на ищеца за нищожност на договора за потребителски кредит в неговата цялост поради противоречието му на закона съдът намира следното:

В договора за кредит е посочен ГПР в размер на 49.11 %, който според чл. 4 включва само лихвата, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посоченият размер на ГПР обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за гаранция, сключен от 3 кредитополучателя с „********“, което възнаграждение е част от общия разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК.

Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В случая при съпоставка на публично достъпните данни в Търговски регистър на Република България и в Търговски регистър на ******* /достъпен на https://registry.mbr.mt/ се установява, че към датата на сключване на процесния договор за паричен заем едноличният собственик на капитала на ответника „*********“ ЕООД е „*******“ /чуждестранно юридическо лице, регистрирано във Финландия/, като същото лице е и единият от собствениците на „********“ П. Л. С. /с предишно наименование „********“/.

Следователно налице е хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 ДР ТЗ.

За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

В случая в договора за кредит изрично е уговорено, че той ще бъде обезпечен от „********“, като това дружество е предварително одобрено от кредитора, предвид което и при наличните данни за свързани лица съдът намира, че за кредитора е било изначално известно, че договор за гаранция ще бъде сключен, като той е запознат и с условията, при които биват сключвани договорите за гаранция от „********“.

Възнаграждението за гаранта безспорно е свързано с договора за кредит, доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. В случая предоставянето на обезпечение под формата на гаранция /поръчителство/ представлява задължително условие, за да бъде изобщо разгледана заявката за кредит. При липса на доказателства по делото за предоставена на потребителя реална възможност /включително техническа, доколкото договорът за кредит е сключен като договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние/ да представи различен вид обезпечение, включително да представи поръчителство от различно лице, съдът намира довода на ответника, че ищецът е имал избор и е избрал да обезпечи кредита с гаранция от „********“, за неоснователен. Този извод не се разколебава от клаузата на чл. 5 от договора за кредит, според която кредитополучателят потвърждава, че при 4 кандидатстването сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит, както и че е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител му дава еднаква възможност да получи кредит при едни и същи търговски условия, защото тази клауза очевидно е част от предварително изготвения от кредитора и предоставен на кредитополучателя текст на договора, върху който не се доказва ищецът да е имал възможност да влияе, поради което не може да се приеме, че тя отразява действително проведени преговори между страните във връзка със сключването на договора за кредит и действително предоставена на потребителя възможност за избор дали и как да обезпечи договора за кредит. Дори и да се приеме, че на кредитополучателя действително е била предоставена възможност да избере да обезпечи кредита с поръчителство от физическо лице, чл. 5 от договора сочи, че физическото лице следва да бъде одобрено от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит /в който смисъл са и общите условия на ответника/, но са неясни условията, на които то следва да отговаря. Тази неяснота и безграничната възможност за преценка от страна на кредитора на практика означават, че единственото обезпечение, което със сигурност би довело до одобрение на заявката за кредит, е гаранция от предложеното от кредитора и свързано с него юридическо лице – „********“. От това следва, че правоотношенията по двата договора са взаимно свързани и осигуряването на гаранция – при това от определено свързано с кредитора трето лице, е било необходима предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при условията по договора.