Решение № 5472 от 27.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5472 гр. София, 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100509915 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Й.Б.“ АД, ЕИК ******* срещу решение № 20035390/12.05.2022 г., поставено по гр. дело № 13043/2021 г. по описа на СРС, в частта, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК от жалбоподателя срещу ответника Б.

В. Х., ЕГН: ********** иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 346,50 лева, представляваща сбор от лизингови вноски по договор за лизинг от 17.07.2014 г.

В жалбата се прави оплакване, че първоинстанционният съдебен акт в обжалваната му част е неправилен поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се съображения, че СРС неправилно е приел, че процесният договор за лизинг е прекратен, като поддържа, че в случая се касае за предсрочна изискуемост, настъпила поради неточно изпълнение на паричното задължение на насрещната страна, произтичащо от възникналото помежду им облигационното договорно правоотношение. Твърди се, че лизингополучателят е преустановил плащането на авансовите вноски по процесния договор и съответно е изпаднал в забава към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вследствие на което в процесната фактура са начислени всички оставащи към този момент лизингови вноски.

Поддържа се, че претенцията на ищеца се основава на чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от ОУ към 1 договора за лизинг. Отделно от това, изтъква, че към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция всяка една от претендираните лизингови вноски, дължима на основание сключения между страните договор за лизинг, е била с настъпил падеж, т.е. е станала изискуема, което обстоятелство не е било съобразено от първоинстанционния съд в нарушение на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Моли въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи предявения срещу ответника иск. Претедират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна ответника Б. В. Х., в който се изразява становище за неоснователността на жалбата.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по доводите на жалбоподателя за правилността на съдебния акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че страните са обвързани с облигационно правоотношение, произтичащо от договор за лизинг от 17.07.2014 г., по силата на който ищецът в качеството на лизингодателя е предал на ответника в качеството на лизингополучател мобилен апарат марка „Samsung”, модел „Galaxy S5 Black“, с тел. номер *******, срещу задължение на последния да заплаща продажната цена в общ размер на 1138,50 лева на 23 равни месечни вноски в размер на 49,50 лева с вкл. ДДС.

Фактът на предаване на мобилното устройство е изрично удостоверен в чл. 4 от процесния договор, както и в договора за мобилни услуги от същата дата, съдържащи подписа на ответника /гърба на л. 10 и на л. 11 от делото/. В тази част договорите имат характер на разписка за получената вещ, носеща подписа на ответника, и тя му е противопоставима, а доказателствената сила на посочените писмени доказателства не е опровергана от страна на лизингополучателя. Предвид идентичното удостоверително изявление, че с подписването на 2 процесния договор мобилното устройство е предадено на лизингополучателя, въззивната инстанция счита, че страните по делото са били валидно обвързани по сключен договор за лизинг и лизингополучателят дължи изплащането на лизинговите вноски по него. Срокът на действие на договора за лизинг е 23 месеца, считано от подписването му.

От приетата като неоспорена от страните ССчЕ, заключението по която въззивният съд намира, че е изготвено компетентно, обективно, по допуснатите от СРС задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен, се установява, че неизплатеното задължение на ответника към ищеца по процесната фактура № 7235431115/10.01.2016 г. към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК /17.11.2017 г./ е в размер на 664,18 лева, от които сумата от 346,50 лева представлява сбор от дължимите и неплатени лизонгови вноски по процесния договор от 17.07.2014 г.

С оглед гореизложеното и като се съобрази датата на сключване на процесния договор за лизинг /17.07.2014 г./, срока на действие на същия /17.06.2016 г./ и датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК /17.11.2017 г./, се налага извод, че към момента на образуване на заповедното производство всички лизингови вноски са били с настъпил падеж, т.е. изискуеми. На следващо място, въззиваемата страна-ответник нито твърди, нито установява да е погасила задълженията си за плащане на претендираните лизингови вноски по договора за лизинг в общ размер на 346,50 лева. При тези съображения съдът намира, че решението в обжалваната му част е неправилно, поради което същото следва да бъде отменено и да се постанови друго, с което да бъде уважен изцяло предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Обжалваното решение подлежи на отмяна и в частта, в която ищецът е осъден да заплати в полза на ответника горницата над сумата от 143,49 лева, представляваща разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение за заповедното производство, както и за горницата над сумата от 143,49 лева, представляваща разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното исково производство.

При този изход на делото право на разноски има въззивника – ищец в първоинстанционното производство. Страната своевременно е направила искане за възлагането им в нейна полза, което съдът намира за основателно. Въззивникът- ищец е отправил искане за присъждане в негова полза само за сумата от 25,00 лева – държавна такса, които следва да й бъдат платени от насрещната страна, наред със сумата в общ размер от 506,05 лева, представляваща разноски по делото за първоинстанционното исково и заповедно производство.

Така мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

3

ОТМЕНЯ решение № 20035390/12.05.2022 г., постановено по гр. дело № 13043/2021 г. по описа на СРС, в частта, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК от „Т.Б.“ ЕАД /с ново наименование „Й.Б.“ ЕАД/ ЕИК: ******* срещу ответника Б. В. Х., ЕГН:

********** иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията, че ответникът дължи на ищеца сумата от 346,50 лева, представляваща сбор от лизингови вноски по договор за лизинг от 17.07.2014 г., в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК горницата над сумата от 143,49 лева, представляваща разноски по делото за заповедното производство, както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК горницата над сумата от 143,49 лева, представляваща разноски по делото за първоинстанционното исково производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният по реда на чл. 422 ГПК от „Т.Б.“ ЕАД /с ново наименование „Й.Б.“ ЕАД/ ЕИК: ******* срещу ответника Б. В. Х., ЕГН:

********** иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата о т 346,50 лева, представляваща сбор от лизингови вноски по договор за лизинг от 17.07.2014 г.

ОСЪЖДА Б. В. Х., ЕГН: ********** да заплати на „Й.Б.“ ЕАД, ЕИК: ******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 531,05 лева – разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4