Решение № 810 от 30.06.2023, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 810 гр. Варна, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Радостин Г. Петров

Ралица Ц. Райкова при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно гражданско дело № 20233100500461 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпили въззивни жалби както следва:

1.Въззивна жалба, подадена от Т. Л. ООД, ЕИК 201826052, със седалище и адрес на управление гр.Аксаково, ***А, срещу решение №3857/08.12.22г. по гр.д.№4406/21г. на ВРС, в частта, в която е осъден Т. Л.

ООД, ЕИК 201826052, да заплати на Х. Т. И. и И. Х. Д., и двамата от гр.Търговище, сумата от 3046,29лв, представляваща дължима неустойка за забавено изпълнение на строителни работи, дължима въз основа на чл.12 от предварителен договор от 16.05.18г. за покупкопродажба на правото на строеж върху недвижим имот и извършване на строителномонтажни работи, на осн. чл.92 ЗЗД.

В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на решението.

Въззивникът счита, че ВРС не е взел предвид и обсъдил всички наведени възражения от ответника, както и не е съобразил съдържанието на чл.21 от предв.договор, който не предвиждал уведомяване на контрагента за настъпилата забава. Счита, че събитието по констатиране на пресичане на трасета на неподадена в изходните данни от ВИК-Варна ООД захранваща водопроводна тръба имало извънреден характер и не представлявало дейност, възложена по договор на трети лица. Счита, че забавянето на въвеждането в експлоатация на сградата не е резултат само от липсата на достатъчна грижа или контрол при възлагане изпълнението на трети лица. Излага, че неправилно е натоварено от съда с отговорност по изпълнение на възложените по тристранния договор специфични СМР дейности, тъй като било само инвеститор, както и не преценил обвързаността на изпълнението на тристранния 1 договор със сключения договор с ВИК-Варна ООД. Счита, че от представените доказателства се установявало удължаване на сроковете с 48 дни поради влошени метеорол.условия-силни ветрове и проливни дъждове. Позовава се и на обявеното извънредно положение като форсмажорно обстоятелство. Навежда оплакване, че съдът неправилно е определил и срока за въвеждане в експлоатация, тъй като чл.7 от договора изисквал изпълнение на две условия, а предоставянето на строителна линия станало на 22.01.18г. Оспорва и изводите на съда относно датата на получаване на представеното с исковата молба уведомление за форсмажор. Моли да бъде отменено решението в обжалваната част, а в евентуалност да бъде изменено решението като се намали размера на опредЕ.та неустойка.

В срока по чл.263 ГПК за отговор на така депозираната въззивна жалба от въззиваемата страна Х. Т. И. и И. Х. Д., и двамата от гр.Търговище, е постъпил отговор, с който счита решението в обжалваната му част за правилно и моли жалбата да бъде оставена без уважение.

2.Въззивна жалба, подадена от Х. Т. И. и И. Х. Д., и двамата от гр.Търговище, срещу решение №3857/08.12.22г. по гр.д.№4406/21г. на ВРС, в частта, с която е отхвърлен предявения от Х. Т. И. и И. Х. Д. иск за осъждане на Т. Л. ООД да заплати сумата от 3442,52лв, с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищците вследствие извършени от последните строително – монтажни работи в недвижим имот, представляващ апартамент №7, намиращ се в гр.Варна, селищно образование „Ваялар“ същия с идентификатор ***, находящ се в сграда №2, описан в документи за собственост като апартамент А7, разположен на подпокривния етаж на вилна сграда „А“, същата разположена в южната част на поземлени имот с идентификатор ***, на осн. чл.61, ал.2 ЗЗД, както и в частта, с която е отхвърлен предявения от Х. Т. И. и И. Х. Д. иск за осъждане на Т. Л. ООД да заплати разликата над 3046,29лв до размера от 11126,13лв, представляваща дължима неустойка за забавено изпълнение на строителни работи, дължима въз основа на чл.12 от предварителен договор от 16.05.18г. за покупкопродажба на правото на строеж върху недвижим имот и извършване на строителномонтажни работи, на осн. чл.92 ЗЗД.

В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на решението и постановяването му в нарушение на материалния закон и процесуалните правила.

Въззивникът счита, че ВРС е определил правна квалификация на спора, която сам е отрекъл с решението си. Сочи, че по делото липсвало спор за наличието на договор между страните, като в уточняваща молба е посочил, че сумата, която претендира, е за извършени СМР вместо ответника, като същата е неоснователно събрана по принудителен ред и с нея ответникът се е обогатил. Счита, че съдът не е обосновал опредЕ.та от него правна квалификация на спора, за да могат страните да вземат отношение по нея. Оспорва възприетия от съда подход при определяне на основата за изчисление на неустойката. Счита, че съдът е възприел понятието незавършени СМР буквално, без да обсъди същността на предмета на спора и възможността строителството да бъде предавано на части, съответно да 2 бъде ползвано по предназначение частично. След като обектът към момента на забавата бил на етап груб строеж, същият не можел да се ползва, следователно неизпълнени са всички договорени СМР и върху тях следвало да се начисли неустойката. Като аргумент сочи, че в предв.договор строителят е определил съвкупна цена за СМР, които да изпълни, и именно върху тази сума следвало да се начисли неустойката. Моли да бъде отменено решението и да бъде уважен иска в обжалваната част.

В срока по чл.263 ГПК за отговор на така депозираната въззивна жалба от въззиваемата страна Т. Л. ООД е постъпил отговор, с който счита решението в обжалваната му част за правилно и моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Производството пред ВРС е образувано по искова молба на Х. Т. И. и И. Х. Д. срещу Т. Л. ООД, с която са предявени обективно и субективно съединени искове за осъждане на ответника да заплати сумата от 3442,52лв / с оглед извършено в с.з. изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК/, представляваща разликата между извършените от ищците разходи за СМР вместо ответника и признатите такива от него, с която сума същият се е обогатил неоснователно, и сумата от 11126,13лв, представляваща договорна неустойка за забавено изпълнение на строителството.

В исковата молба и уточняващите такива ищците поддържат, че на 06.12.19г. по силата на договор за продажба, обективиран в НА №102/06.12.19г., дело 20015 на СлВВарна, са придобили собствеността върху недв.имот, а именно обект с идентификатор ***, представляващ ап.7 в сграда №2. Твърдят, че остатъкът от продажната цена, възлизащ на 23000лв следва да бъде заплатен в 7 дневен срок от въвеждане в експлоатация на сградата, като от него преди срока били заплатени 4000лв. Ищците сочат още, че с ответника имат сключен предв.договор за покупко-продажба и извършване на СМР от 16.05.18г., в който била договорена стойност на СМР в размер на 56887 евро, в т.ч. и довършителни работи, описани в чл.8, ал.1 от договора. Твърдят, че поради затруднения на ответника били допуснати и сами извършили част от договорените довършителни СМР, на обща стойност 13593,10лв., от които ответникът им признал сумата от 8234,22лв. Сочат, че по силата на издадени заповед за изпълнение и изп.лист по ч.гр.д.№1585/20г. на РСТърговище са осъдени да заплатят сумата от 10765,78лв / разликата между остатъка за плащане по договора за продажба от 19000лв и признатите разходи за СМР от 8234,22лв/, като сумата била събрана принудително по образуваното изп.дело. Твърди се още, че срокът за завършване на обекта бил 24 месеца от издаване на разрешението за строеж и 3 откриването на строителна линия и ниво, а удостоверението за въвеждане на строежа в експлоатация било от 28.08.20г. Тъй като било налице забавяне в строителството с 298 дни, то съгласно чл.12 от предв.договор ответникът дължал неустойка за забава в размер на 10% от размера на договорените СМР.

Ответникът Т. Л. ООД е подал в срок отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Не оспорва факта на сключен между страните предв.договор от 18.05.18г. Излага, че с разрешение за строеж от 19.09.17г. община Варна е разрешила изграждане на улична канализация по плана на СО Ваялар с цел осигуряване отвеждане на канални води от ПИ ***. С оглед на това на 28.03.18г. бил сключен договор за изграждане на улична канализация между общината-възложител, ответника-инвеститор и ДТБилдинг ЕООД- изпълнител, а на 28.06.19г. бил сключен договор за изпълнение на СМР по изпълнение на външно ВиК захранване на сградата между ответника – възложител и ВиК-Варна. Сочи, че след окомплектоване на документацията по договорите се пристъпило към изпълнение, в процеса на което през м.11.19г. се установила неподадена в изходните данни от ВиК водопроводна тръба, поради което изпълнението се преустановило, като последвало новопроектиране и съгласуване. Излага, че графиците за изпълнение дейностите по новото отклонение били планирани от ВиК в периода от 21.01.20г. до 07.04.20г. и били приети едва на 27.05.20г. от ответника, а удостоверението за въвеждане в експлоатация било издадено на 28.08.20г. Излага още, че в следствие на влошени метеорологични условия – ветрове и дъждове през м.01.20г., м.02.20г. и м.06.20г. било невъзможно да се извършват СМР на открито като с протоколи от 31.01.20г., 28.02.20г. и 30.06.20г. сроковете за изпълнение на СМР били удължени с 33 работни дни. Сочи още, че поради извънредното положение и епидемиологичната обстановка изпитвал затруднения да изпълнява задълженията по договора, но работата на обекта не била спирана. Оспорва размера на неустойката като счита, че същата се дължи върху стойността на неизпълнените СМР, а не върху цялата стойност на договореното.

Излага, че изпълнението на СМР от страна на ищеца започнало през 2019г., като ответникът не бил давал съгласие за извеждане на тези дейности от обема на възложените СМР. Въпреки това приел да изключи довърш.работи в размер на 8234,22лв с оглед поетите по договора задължения и определени индивидуални цени.

По жалбата срещу решението в частта на предявения иск за заплащане на сумата от 3442,52лв настоящият състав намира следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, което се определя от ищеца чрез основанието и петитума на иска, и се индивидуализира чрез посочване на правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Несъответствието между заявеното с исковата молба право и правото, на което е дадена защита с решението, представлява произнасяне по непредявен иск. В конкр.случай съдът намира, че е налице такова произнасяне, при което съдът се е произнесъл извън пределите на търсената от ищците защита.

4

Както в исковата молба, така и с уточн.молби, ищците се позовават на сключен с ответника предв.договор за покупко-продажба и извършване на СМР от 16.05.18г., в който била договорена стойност на СМР, в т.ч. и довършителни работи, подлежащи на изпълнение от ответника. Изложено е още, че поради затруднения на ответника ищците са извършили сами част от договорените довършителни СМР, на обща стойност 13593,10лв., от които ответникът им признал сумата от 8234,22лв. Основават исковата си претенция на обстоятелството, че по реда на принудителното изпълнение, образувано по издадена заповед за изпълнение в полза на ответника, са заплатили сумата по заповедта, в която е включена и тази за извършените от ищците вместо строителя СМР, поради което и ответникът се обогатил без основание. Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което да се осъди ответникът да заплати сумата от 3442,52лв / с оглед извършено в с.з. изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК/, представляваща разликата между извършените от ищците разходи за СМР вместо ответника и признатите такива от него, с която сума същият се е обогатил неоснователно. При така посоченото изложение на обстоятелствата, на които се основава исковата претенция и заявения петитум, първоинстанционният съд, в доклада по делото и в решението си е посочил правна квалификация чл.61, ал.2 ЗЗД. Решаващите мотиви на съда за неоснователност на иска се свеждат до липсата на доказаност на твърдението на ищците за липсата на облигационно правоотношение, обвързващо страните, с предмет довършителни работи в техния имот, поради което и институтът на водене на чужда работа без пълномощие бил неприложим.