Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1683 от 30.12.2022, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 1982/2022
Вид
Решение № 1683
Подписан
30.12.2022
В сила
26.01.2024
Състав
МАЯ НЕДКОВА, ИВЕЛИНА ДИЯНОВА ЧАВДАРОВА, Константин Димитров Иванов

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1683 гр. Варна, 29.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мая Недкова

Членове:

Константин Д. Иванов

ИВЕЛИНА Д. ЧАВДАРОВА при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Д. ЧАВДАРОВА Въззивно гражданско дело № 20223100501982 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба с вх. № 54165/05.08.2022г., депозирана от Ж. Ж. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Свети Прокопий Варненски" № 52, действаща чрез пълномощника си адв. К. Д. от ВАК, срещу Решение № 2507/26.07.2022г., постановено по гр. д. № 4047/2022г. по описа на ВРС, 39-и състав, с което са отхвърлени предявените от въззивницата срещу Ц. Ц. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, с.о.

Ваялар 723 № 590, ет. 2, ап.10, искове с правно основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата в общ размер на 14 700 евро, представляваща главници по неформални Договори за заем от 01.02.2019г.; 26.03.2019г.; 03.04.2019г. и 07.05.2019г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 07.03.2022г. до окончателното погасяване на задължението, както и съединените в условията на евентуалност с посочените искове такива по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата същата сума в общ размер на 14 700 евро като получена от ответницата при начална липса на основание, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 07.03.2022г. до окончателното погасяване на задължението.

1

Първоинстанционното решение се оспорва с твърдения за неправилност и необоснованост. Твърдят се допуснати от ВРС нарушения при доклада на делото, касаещи правната квалификация на исковете, разпределянето на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по делото, както и задължението на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК. Оспорва се като необоснован изводът на първоинстанционния съд за липса на сключени между страните неформални договори за заем с предмет процесните суми, мотивиран от съда с липсата на установено по делото поето от страна на ответницата задължение за връщане на същите. В условията на евентуалност се застъпва, че ответницата не е доказала наличието на друго основание за получаване на сумите, като се изразява несъгласие с приемането за установено по делото, че парите са били предадени на последната за да бъдат от своя страна предоставени на трето лице. Наведени са твърдения и за допуснати от ВРС съществени нарушения на процесуалните правила. Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъдат уважени главните искове, а в условията на евентуалност – тези по чл. 55, ал.

1, предл. първо ЗЗД. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата Ц. Ц. Б., чрез пълномощника си адв. С. Ж. от ВАК, е депозирала отговор на въззивната жалба, в който се застъпва становище за неоснователност на същата и се моли за оставянето без уважение. Оспорват се твърденията на въззивницата за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон.

Излага се, че изводът на ВРС за това, че ответницата не е страна по договор за заем с ищцата, е правилен и законосъобразен, като процесните суми само са преминали през банковата сметка на ответницата и са предадени на заемателя по договора – М.К. чрез банков превод още в деня на постъпването им по сметката на ответницата. Във връзка с претенцията на въззивницата за присъждане на разноски съобразно изхода от спора се сочи, че при липсата на посочен падеж за връщане на сумите и при липсата на покана за изпълнение на чуждото задължение, ответницата не е не е станала причина за завеждане на делото, съответно не дължи такива. По отношение на доказателственото искане в жалбата се излага, че текстът на представеното ел. съобщение е изкаран извън контекста на разговора между страните по делото.

В проведеното по делото открито съдебно заседание въззивницата се представлява от адв. К. Д. и адв. Д.К., които поддържат жалбата, съотв. молят за отмяна на атакуваното първоинстанционно решение и осъждане на ответницата да заплати на ищцата процесните суми. Претендират се и разноски, съобр. представен списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна се представлява от адв. С. Ж., която оспорва жалбата, поддържа депозирания по нея писмен отговор и моли за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.

2

За да се произнесе по спора, Варненският окръжен съд съобрази следното:

Производството по гражданско дело № 4047/2022г. по описа на ВРС, 39-и състав, е образувано по предявени от Ж. Ж. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Свети Прокопий Варненски" № 52, срещу Ц. Ц. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, с.о. Ваялар 723 № 590, ет. 2, ап.10, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата в общ размер на 14 700 евро, представляваща главници по неформални Договори за заем от 01.02.2019г.; 26.03.2019г.; 03.04.2019г. и 07.05.2019г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 07.03.2022г. до окончателното погасяване на задълженията, както и съединени в условията на евентуалност с посочените искове такива по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата същата сума в общ размер на 14 700 евро като получена от ответницата при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху съответните главници, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 07.03.2022г. до окончателното погасяване на задълженията.

По твърдения в исковата молба, на 01.02.2019г.; 26.03.2019г.;

03.04.2019г. и 07.05.2019г. страните сключили неформални договори за заем, като на посочените дати ищцата предоставила на ответницата, съотв. сумите от 4000 евро; 3000 евро; 1000 евро и 6700 евро. По силата на сключените договори, ответницата поела задължение да върне заетите суми в общ размер на 14 700 евро. Към настоящия момент, въпреки отправяните покани до последната, заетите суми не били върнати, което представлява неизпълнение на задължението на заемателя по договорите. В условията на евентуалност се сочи, че ответницата се е обогатила неоснователно със сумата в общ размер на 14 700 евро, поради което същата подлежи на възстановяване, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска.

С депозирания отговор на исковата молба ответницата оспорва предявените искове. Отрича наличието на сключени между страните договори за заем. Твърди, че претендираните суми само са преминали през банковата сметка, но били предназначени за трето лице /М.И.К./, който бил заемател по договорите. Излага се, че сумите са предадени на последния чрез превод в банковата му сметка в деня на постъпването им по сметката на ответницата. В условията на евентуалност ответницата счита, че не е настъпил падежът за връщане на сумите.

Настоящият съдебен състав на ОС – Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал, и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно производство, е подадена в 3 срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.

Атакуваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.

Решението е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива, с оглед на което е и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение на императивна правна норма /ТР №1/2013г. на ОСГТК/. Такова, според настоящия съдебен състав, не се установява.

Оплакванията в иницииралата производството пред Окръжен съд – Варна въззивна жалба се състоят в оспорване на извода на първоинстанционния съд за липса на сключени между страните неформални договори за заем с предмет процесните суми, както и на приетото от съда за доказано основание за получаване на сумите от ответницата – за да бъдат от своя страна предоставени на трето лице.

В тази връзка съдът намира следното:

Предявените главни искове намират правното си основание в разпоредбата на чл. 240, ал.1 от ЗЗД.

Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума, а именно:

1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.

Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца – заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Ответникът следва да проведе насрещно доказване 4 на своите правоизключващи (напр., че получаването на сумите е на друго основание) или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици (в този см. Решение № 317 от 23.02.2015г. по гр. д. № 1238/2014г. на ВКС, IV г.о. и др.).

В настоящия случай, получаването на процесните суми в общ размер на 14 700 евро, чрез постъпването им по банкова сметка, чийто титуляр е тя, не се оспорва от ответницата. Оспорва се обаче последната да е поела задължение да върне същите и в този смисъл – съществуването на заемни правоотношения между страните по делото с предмет процесните суми, като се твърди, че тези суми са получени от ответницата на друго основание, а именно – мандатно правоотношение между ищцата и ответницата, по силата на което ищцата е възложила на ответницата да предаде сумите на трето за спора лице, поело задължение за връщането им.

Приети като писмени доказателства по делото са потвърждение от „ТАРГО БАНК“ АД, Дуисбург и месечна справка за движение по банкова сметка в същата банка, с превод на български език, видно от които, от банковата сметка на ищцата по сметка на ответницата са преведени, съотв. следните суми: на 01.02.2019г. – 4000 евро; на 26.03.2019г. – 3000 евро; на 03.04.2019г. – 1000 евро и на 07.05.2019г. – 6700 евро. Посочено в справката основание на преводите е „паричен заем“.

Като частни документи, представените по делото потвърждение и справка от „ТАРГО БАНК“ АД не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила относно посоченото в тях основание за получаване на сумите и при твърдение за различно такова, същото може да бъде установено с допустимите по ГПК доказателствени средства.

В тази връзка ответницата своевременно е релевирала правоизключващо възражение, че получаването на сумите е на друго основание, различно от посоченото в справката, а именно – мандатно правоотношение между нея и ищцата, по силата на което последната е възложила на ответницата да предаде сумите на трето за спора лице, поело задължение спрямо ищцата за връщането им. За установяване на твърденията си относно основанието за получаване на сумите ответницата е представила писмени доказателства – извлечение от своята банкова сметка, както и електронна кореспонденция по e-mail между ищцата и трето за спора лице – М.К., което се сочи като действителният заемател по договорите с предмет процесните суми.