Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 807 от 16.10.2025, Районен съд - Хасково

Съд
Районен съд - Хасково
Дело
Гражданско дело 3465/2024
Вид
Решение № 807
Подписан
16.10.2025
В сила
17.11.2025
Състав
Валентина Жекова Иванова

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415 ал.1 т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 83, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 - 148 · Закон за защита на потребителите
  • § 13 · Закон за защита на потребителите
  • чл.3, ал.1 · Закон за кредитните институции
  • чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, т. 18 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 24 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 807 гр. гр. Хасково, 16.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640103465 по описа за 2024 година

Предявен е от К. З. М., ЕГН:**********, с адрес: ********, чрез адвокат П. П. от Адвокатска колегия - Хасково, съдебен адрес: ********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, с управител Николай Пенчев Пенчев, иск с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 55, ал.1 от ЗЗД – за установяване съществуването на вземане, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по Ч.гр.д. №34637/2024г. по описа на Софийски районен съд.

В исковата молба се твърди, че обстоятелството възоснова на което се претендира вземането с настоящата искова молба е сключен на 30.12.2021г. между страните Договор за паричен заем № 614278 за сумата в размер на 750 лева, при фиксиран лихвен процент: 40.05%, ГПР от 48.42% и срок за погасяване на кредита – 4 месечни вноски. Въпреки, че в чл.3.10 от договора било посочено, че общата сума за плащане е в размер на 825,64 лева, ищецът установил, че всъщност за погасяване на всички задължения по договора трябвало да заплати 1192 лева, тъй като дължал и неустойка в размер на 366,36 лева за неизпълнение на задължението по чл. 6.1 от договора за предоставяне на обезпечение. Според ищеца тази неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД като противоречаща на закона и добрите нрави, а така също и на основание чл.146 ал.1, вр. чл. 143 т.5 от ЗЗП, тъй като уреждащата я клауза от договора била неравноправна като задължаваща потребителя при неизпълнение на задълженията му да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая в чл. 6.2. от договора формално 1 била уговорена неустойка, но всъщност се дължала договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора, тъй като в договора били предвидени трудно изпълними условия, които следвало да бъдат изпълнени в кратък срок и напрактика нямало как длъжникът да избегне заплащането на неустойка. При тези трудно изпълними условия, както и предвид размера на същата спрямо главницата, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала в средство за обогатяване на кредитора. Ищецът поддържа, че неустойката е нищожна като противоречаща на императивни правни норми и на добрите нрави. Сочи, че с клаузата на чл. 6.2 от процесния договор е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на заемателя да върне заемната сума на падежа, а на задължение в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора, от което следвало, че сумата формално била наречена неустойка, но всъщност представлявала скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС по тьлк. дело №1/2009г. на ОСТК тази неустойка излизала извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции и по естеството си представлявала източник на неоснователно обогатяване, поради което противоречала на добрите нрави. Клаузата на чл. 6.2 от процесния договор според ищеца е и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП и като такава и нищожна на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тьй като била уговорена във вреда на потребителя и целяла единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане на неустойка, по който начин се оскъпявала цената на заема. Същата не отговаряла на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и водела до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя.

Неравноправност на клаузата била налице и по смисъла на чл.143, т. 5, тъй като задължавала потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Освен това била уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 от ЗПК се явявала нищожна и заплащане по нея не се дължало. Според ищеца тази допълнителна „договорка“ имала за цел да прикрие действителните разходи по кредита, в какъвто смисъл било Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на Съда на Европейския съюз. Поддържа се, че договорът за заем противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК, поради което в случая намирала приложение разпоредбата чл.21, ал.1 от ЗПК. Сочи се, че в договора трябвало да се посочи размерът на лихвения процент, в който трябвало да е включена и неустойката, която като неустойка била нищожна, а реално представлявала сигурна печалба за кредитора. Така бил нарушен чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, поради непосочване на реалния годишен лихвен процент в договора. Доколкото лихвата била част от ГПР, следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от посочения в договора, но тъй като това не било сторено, била нарушена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По посочения начин според ищеца не ставало ясно и дали ГПР не надвишава пет 2 пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 от 3ПК/. Посочва, че според чл.22 от ЗПК когато са били спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. От това следвало, че част от изискванията на чл.11, ал.1 от ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушаването им влече нищожност на сключения договор. Ето защо, процесният договор следвало да бъде приет за недействителен на основание чл.22 от ЗПК, а последиците от тази недействителност били посочени в чл.23 от 3ПК. С оглед на задължителната практика на СЕС, се отправя искане съдът да извърши служебна проверка за действителността на кредитното правоотношение и да прецени дали не са осъществени и други хипотези на недействителност, които не са въведени от ищеца. Същият твърди, че в изпълнение на договор за потребителски кредит № 614278/30.12.2021г. е заплатил на ответника сумата от 1192 лв. Поради недействителността на договора за заем, според него е налице задължение за връщане само на чистата сума по кредита в размер на 750 лева, но не на лихва и други разходи. Ето защо разликата между заплатената сума от 1192 лв. до дължимата от 750 лв. в размер на 442 лева според ищеца била платена при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, пред.l от ЗЗД.

Посочва, че за това си вземане той подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, въз основа на била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 34637/ 2024г. по описа на РС-София, срещу която в срок постъпило възражение от длъжника, което обосновавало и правния му интерес от предявяване на настоящия иск. Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумата от 442 лева, представляваща недължимо платени суми за лихва и неустойка по сключен между страните договор за паричен заем № 614278 от 30.12.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното изплащане на сумата. Ищецът претендира присъждане на направените разноски в настоящото производство и в заповедното производство.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, който оспорва иска като неоснователен. Преди всичко поддържа, че искът е заведен в условията на злоупотреба с право. Сочи, че в Районен съд – Хасково са внесени шест идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за неустойка, с което се целяло възлагане в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Поддържа, че не е налице недействителност на процесния договор.

Липсвала твърдяната недействителност по смисъла на ЗПК поради нарушения на чл.11 ал.1 т.9 и 10 ЗПК и чл.19 ал.4 ЗПК. Поддържа, че всички императивни норми на закона са спазени и липсва противоречие на добрите нрави, параметрите на договора били уговорени индивидуално. При формиране на ГПР били спазени всички изисквания и същият не надвишавал законоустановения максимум. Поддържа, че в размера на ГПР не следвало да бъде включвана уговорената неустойка, 3 тъй като към момента на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне задължение за заплащането . Ответникът поддържа също, че неустойката е действителна. Твърди, че тя била уговорена като санкция за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а съгласно чл.

11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.

Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това, кредитополучателят разполагал и с цели 14 дни, в които можел да упражни правото си на отказ от договора. От поведението на кредитополучателя ставало ясно, че същият нямал намерение да предостави обезпечение, а договарял недобросъвестно.

Ответникът поддържа, че не е налице и твърдяното от ищеца противоречие с добрите нрави. Сочи, че кредитополучателят не предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката, давайки и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. В практиката на ВКС се приемало, че кредиторът имал право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата била уговорена, какъвто бил и настоящия случай.

Липсвала и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени индивидуално с ищеца, били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план, както и в СЕФ също били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. Неоснователни се считат твърденията за липса на информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит, тъй като клаузите били съставени на ясен и разбираем език. Твърденията за нищожност се оборвали и от обстоятелството, че ищецът сключил с ответника общо осем договора с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, респективно при идентични условия, поради което категорично бил наясно с условията при сключването на всеки следващ договор за кредит. Неоснователно било твърдението за липса на индивидуално договаряне, доколкото още с първия договор ищецът се запознал с условията за ползване на кредитния продукт, а впоследствие отново избрал същите условия и повторно се задължил по тях.

От това следвало, че е налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и твърдението за липса на информираност за финансовите задължения на потребителя. По тези и всички останали подробно изложени в отговора съображения, ответникът счита 4 доводите на ищеца за неоснователни, поради което моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: