Определение № 303 от 07.10.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 303 гр. Търговище, 07.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500236 по описа за 2024 година Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, гр. София, чрез пълномощник юриск. Н. А., против разпореждане № 1644/02.09.2024 г. по ч.гр.д. № 1186/2024 г. по описа на Районен съд - Търговище, с което е ОТХВЪРЛЕНО подадено от „АСВ“ ЕАД, ЕИК 203670940, против С. А. Ю. заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, в частта относно претендираното обезщетение за забава в размер 383.57 лв. за периода 21.07.21 г. до 30.08.2024 г., както и за разноски за разликата над 26.08 лв. до 33.74 лв.

Считайки разпореждането в обжалваната му част за неправилно и незаконосъобразно, жалбоподателят моли въззивният съд да отмени атакуваното разпореждане „и да се произнесе по съществото на въпроса“ .

След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът намира частната жалба за допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да се произнесе по жалбата по същество, съдът съобрази следното:

“АСВ“ ЕАД е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист за сумата 1303,18лв., представляваща главница по цедирано на заявителя от „ Б Н П Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД ЕИК 130697606 задължение по 1

Договор за кредит за покупка на стоки или услуги № PLUS-********* от 22.08.2*** г., изискуема на краен падеж 20.08.2*** г., ведно със законната лихва от 30.08.2024 г. до изплащане на задължението, както и за обезщетение за забава в размер на 383,57лв. за периода от 21.07.2021г. до 30.08.2024г.; претендират се законната лихва и разноски в размер на 33,74 лв. внесена държавна такса и 50лв. юрисконсултско възнаграждение.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ искането на „АСВ“ ЕАД в частта относно претендираното обезщетение за забава в размер на 383,57 лв. за периода от 21.07.2021г. до 30.08.2024г., на осн. чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, както и в частта за разноските за разликата над 26,06лв., до пълния предявен размер от 33,74 лв. държавна такса, като неоснователно, на осн. чл. 78,ал.1 от ГПК.

За да се произнесе по същество, въззивът съобрази следното:

По фактите: Заявлението е подадено пред РС- Търговище с вх. № 7082/30.08.24 г. от „АСВ% ЕАД, като цесионер по вземане, предмет на сключен между ответника С. А. Ю. и праводателя на заявителя по договор за цесия „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България“ Договор за потребителски паричен кредит за стоки и услуги № PLUS-******* от 22.08.2*** г. Съгласно цитирания договор параметрите на кредита са: главница в размер 5 200 лв., застрахователна премия в размер 1397,65 лв., 182 лв. такса ангажимент, общ размер на кредита 5 200 лв., с общ бр. погасителни вноски 48 бр., месечна погасителна вноска 207.09 лв. (първа падежна дата 20.09.2018 г., последна - 20.08.22 г.) ГЛП 26,98%, ГПР 33,40% и обща дължима сума от потребителя от 9 940,32 лв.

В депозираното пред заповедния съд заявление по чл. 410 ГПК се претендират само главница в размер на 1303,18 лв. и обезщетение за забава в размер на 383,57 лв. за периода от 21.07.2021г. до 30.08.2024г.; претендират се законната лихва и разноски в размер на 33,74лв.

При така установеното, съдът приема следното от правна страна:

Депозирано е заявление по чл. 410 от ГПК, като вземането е предмет на договор за потребителски кредит съгласно чл.9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит(ЗПК), поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП (Закон за защита на потребителите).

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се 2 отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Изброяването в ал. 2 не е изчерпателно, по аргумент от чл. 143, ал. 2, т 20 от ЗЗП.

С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл.

411 ал. 2 т. 3 ГПК заповедният съд задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.

Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.

При така посочените параметри на ДПК относно вземания за застраховка и такса ангажимент съдът приема, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, в т.ч. застрахователни премии, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, както е и в случая, доколкото с посочените застрахователна премия и такса ангажимент в 3 размер общо на 1579,76 лв. кредитът се оскъпява с над 30% (при отпуснат кредит в размер на 5200 лв. и посочен лихвен процент 26,98% обща дължима сума от потребителя възлиза на 9 940,32 лв.) при което и при съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите за застраховка и такса ангажимент, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях (така и Решение от 20.09.2018 г. дело C-448/17 на СЕС).

Изхождайки от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 г. по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т., посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит.

Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е 4 категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

При ДОГОВОРЕНИТЕ параметри, задължението по изплащане на кредита (кредит в размер 5 200 лв. ), заедно с договорната лихва, стойността на застрахователната премия (1397.76 лв.) и такса ангажимент (182 лв.), възлиза общо на 9 940.32 лв.

Съгласно разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за кредит включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В договора е посочен ГПР единствено като абсолютна процентна стойност 33,40%. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не става ясно при посочен ГПР от 33,40% какво друго е включено него извън фиксирания годишен лихвен процент от 26,98%, като е очевидно, че ако са били включени и сумите на застраховка и такса ангажимент (оскъпяващи отпуснатата сума на кредита с над 30%), то ГПР би надхвърлил посочената в договора стойност на ГПР, респ. стойността на ГПР не е вярно посочена в договора.

С оглед на изложеното съдът приема, че с така посочения ГПР е нарушено императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, обстоятелство, обуславящо вероятност договорът да е недействителен изцяло, като съдържащ клаузи, заобикалящи императивни норми и установяващи съществено неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугите и потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП( в този смисъл е и Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 на СЕС, съобразно което „когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“). В настоящия случай е очевидно, че при включване и на сумите за застрахователна премия и такса ангажимент ГПР реално не е 33.40 %, а 5 надхвърля изискуемият законов максимум съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Клаузата несъмнено е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов минимум от 50%. И тази неравноправност рефлектира и върху договорката за лихвата по кредита. Следва да се приеме, че е налице сключване на договор за потребителски кредит в противоречие на закона, което води до предвидената в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за обезщетение за забава (каквато е претенцията за сумата 383.57 лв., предмет на заявлението, респ. и на настоящата частна жалба) и др.

Предвид гореизложените съображения, въззивът намира, че заявлението в частта относно претендираните суми извън главницата следва да се отхвърли, като неоснователно, на осн. чл. 411, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.