Решение № 770 от 04.02.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 770 гр. София, 04.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ЕД като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20211110128835 по описа за 2021 година

РЕШЕНИЕ

04.02.2022 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 28835/2021 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „...................“ ЕООД срещу Й. Г. Д., в която се твърди, че страните били сключили Договор за потребителски кредит № 5009512403/04.11.2014 г.

1

Поддържа, че по силата на договора на ответника била предоставена сумата от 500,00 лева, като последната се задължила да върне предоставената сума на 24 месечни вноски, ведно с уговорената договорна възнаградителна лихва. Навежда доводи, че ответника не бил изпълнил задължението си, като дължал сумата от 375,79 лева – незаплатена главница, както и сумата от 312,19 лева, представляващи мораторна лихва за периoда от 16.01.2015 г. до 12.03.2020 г. и от 14.07.2020 г. до 14.12.2020 г., както и сумата от 118,77 лева, представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от 15.08.2015 г. до 15.11.2016 г. Излага съображения, че между страните било сключено и споразумение за допълнителен пакет услуги, което било дължимо възнаграждение в размер на 328,68 лева, което било дължимо до 15.11.2016 г. Твърди, че за част от вземанията била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но длъжника бил възразил, поради което имал правен интерес от предявените искове, а за друга част от вземанията заявлението за издаване на заповед за изпълнение било отхвърлено, поради което имал интерес от предявяването на осъдителен иск при условията на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, както и ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на искова молба и не е изразено становище по предявените искове.

Във връзка с предоставени от съда указания, ищецът е подал уточнителни молби от 15.06.2021 г., 30.06.2021 г., 13.07.2021 г. и 28.07.2021 г., с които е уточнил претенциите си.

С Протоколно определение от 24.01.2022 г., съдът е върнал исковата молба в частта по отношение претендираните мораторни лихви, като е прекратил производството в тази му част.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове и осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ГПК.

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, в който са уговорени клаузи са валидни, като са уговорени индивидуално, съответно не са неравноправни и не противоречат на императивните материалниправни норми и правилата на добросъвестността, разбирана като честното и добросъвестно поведение при сключването и изпълнението на договори в гражданския оборот; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като не са заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите вноски.

2

Представен е Договор за потребителски кредит № 5009512403/03.11.2014 г., сключен между „...................“ ЕООД, от една страна в качеството на кредитор и Й.Г. Станева, от друга страна в качеството на длъжник. По силата на договора кредитора предоставя на длъжника сумата от 500,00 лева, а длъжникът се задължава да върне предоставената сумата на 24 месечни погасителни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните от обективираните в него волеизявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл.

10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата (кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права (парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен погоре изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на кредитополучателя). Следователно по делото безспорно са установени две от материални предпоставки на предявените искове.

Настоящият съдебен състав констатира, че производството е образувано при условията на чл. 422 ГПК, като както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, така и в заповедта с оглед твърденията на ищеца – заявител е отразено, че процесният договор за потребителски кредит е сключен на 04.11.2014 г.

Според т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК „В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.

3

1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.“. В случая датата на сключването на договора е съществен елемент, доколкото между страните е възможно да има множество сключени договори, поради което съдът следва да вземе предвид обстоятелството, че по делото не е представен твърдения в заповедното дело договор. Тоест, не е доказана първата материална предпоставка, което води до неоснователност на претенцията. Уточненията на ищеца по отношение на исковата молба са ирелевантни, тъй като практически същите водят до изменение на основание на претенцията, доколкото датата на сключване на договора е съществен елемент от индивидуализацията на същия.

Нещо повече, предвид изложеното по-долу – за неравноправност и нищожност на вземанията за допълнителен пакет услуги, то като се вземе предвид посочения размер на извършени плащания от ответника, който ищецът твърди в исковата молба, при извършване на прихващане на изпълнението съобразно чл. 76 ЗЗД и с оглед принципа на диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК) – по отношение претендирания размер на главницата, може да се направи извод, че главницата по договора за кредит е погасена именно чрез извършените плащания.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че претенцията за главницата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

По отношение претенцията за договорна възнаградителна лихва върху сумата за претендираната главница, съдът счита, че същото е обусловено от изхода на производството по главния иск, доколкото акцесорния иск е обусловен от изхода на делото по главния (обуславящия) иск. След като неоснователен е обуславящият иск, то такъв е обусловения иск, поради което последният следва да бъде отхвърлен.

Предвид изложеното за първата материална предпоставка на иска за главницата, то по идентични съображения следва да се отхвърли предявеният осъдителен иск при условията на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК за възнаграждение за допълнителен пакет услуги.

Въпреки това, съдът намира, че следва да изложи и следните съображения по отношение на тази претенция:

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е 4 ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.

От уговореното в договора се установява, че страните са уговорили възможността длъжникът да ползва допълнителен пакет услуги – за преоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, за отлагане на определен брой погасителни вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, за което е дължимо възнаграждение в общ размер 499,92 лева.

За да достигне до извода си за нищожност на уговорената клауза от която произтича претендираното вземане, настоящият съдебен състав е извръшил граматическо, систематично, телеологично и историко-политическо тълкуване на същата, като е съобразил правилото на чл. 20 ЗЗД.

Изводът на съда за нищожност е обусловен от разпоредбите на чл. 21 и чл. 22 ЗПК, съгласно които, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, както и когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая съдът намира, че е налице противоречие уговореното в договора с чл. 11, т. 7 и т. 9 ЗПК, като възнаграждение за допълнителни услуги не касае реално, а виртуално предоставени услуги или възможността хипотетично да се предоставят такива, поради което в случая се касае за форма на възнаграждение, т. е. граждански плод върху предоставената сума. Следователно в случая е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 11 ЗПК, която императивно е регламентирала, че в договора трябва да бъде уговорено, че на разбираем език трябва да бъде ясно посочено общия размер на кредита и условията за усвояването му; лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Нещо повече, нито в договора, нито в общите условия е посочен размерът на възнаграждението (извън глобалната сума), респ. начина на формирането й, съответно за коя услуга какво се дължи, респ. какви са разходите за всяка от услугите, за което е единствено е посочено, че възнагражденията за услугите в глобален размер 499,92 лева се дължи с месечните вноски, като се разсрочват. Следователно същата се определя по волята 5 само на кредитодателят, което е във флагрантно противоречие и с разпоредбата на чл. 26, ал.