Решение № 1042 от 09.07.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1042 гр. Плевен, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Румяна Илк. Конова като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20244430107254 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на искова молба с вх. №34639/12.12.2024 г. на Д. И. П. срещу „***“ АД, с която се иска да бъде прогласен за нищожен договор за потребителски кредит № ***, поради противоречие със закона, а при условията на евентуалност, да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 27 от договора.

В исковата молба се твърди, че на *** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние №***, по който е отпуснат заем в размер на 950 лв., при ГЛП 36% и ГПР 42,58%. С чл. 17 по договора страните уговорили, че заемът ще бъде обезпечен с гарант, а в случай на неизпълнение съгласно чл. 27 се начислявала неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит, дължима разсрочено от заемателя с всяка погасителна вноска. Ищцата твърди, че и е начислена на това основание неустойка в размер на 2175 лв., както и че заплатила сумата по сключения договор изцяло, но счита, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл.22 вр. чл.11,ал.1,т.10 ЗПК. Ищцата формулира довод за липса на съществен елемент на договора за кредит – ГПР, тъй като бил посочен единствено като процент, но без изрично описване на основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР ищцата счита, че е в противоречие с изискванията на чл. 19,ал.1, вр. чл. 10,ал.2 и чл.10а, ал. 2 и 4 ЗПК. Описаните в договора такси и разходи не ставало ясно как се отнасят до посочената стойност на ГПР, а включването им водило до различен размер на ГПР. Така посоченият в договора за кредит ГПР е грешен според ищцата, тъй като не е включена уговорената неустойка. С уговорената неустойка се заобикаляла нормата на чл. 33,ал.1 от ЗПК и се накърнявали добрите нрави, тъй като неустойката за неизпълнение не е пряко свързана с претърпените вреди. Ищцата счита клаузата за неустойка за неравноправна и нищожна на осн. чл. 143,ал.2,т.5 ЗЗП, тъй кат задължава потребителят да плати необосновано висока неустойка. Клаузата освен това не била индивидуално уговорено съгласно чл. 146 ЗЗП. С процесната клауза за неустойка се заобикаляла умишлено чл. 19,ал.4 от ГПК, което водило до нейната нищожност съгласно чл. 19,ал.5 ЗПК. В заключение, ищцата сочи, че грешното посочване на ГПР се приравнява на непосочен ГПР, и 1 представлява заблуждаваща търговска практика. Моли предявеният иск да бъде уважен и претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от „***“ АД, с който е изложено становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва твърдението, че на *** г. между страните е сключен процесния договор за заем по който е усвоен заем в размер на 2500 лв. Формулира се довод, че клаузата за неустойка е действителна, тъй като е уговорена между страните, кредиторът имал готовност да изпълни задължението. В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение и с оглед на това е уговорен процент от заетата сума. Основната цел на уговорената неустойка според ответника е да репарира причинените вреди от неизпълнение в срок, като нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката.

Ищецът бил запознат с условията на договора, преди да бъде сключен, и не бил длъжен да сключва договора веднага. Той обаче знаел, че няма да изпълни задължението си и действал недобросъвестно. Иска се предявения иск да бъде отхвърлен.

В с. з. ищецът не се явява, но с писмени становища поддържа исковата молба, претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с. з. ответникът не се явява, но с писмени становища изразява довод за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес, претендират се разноски, за които се представя списък по чл. 80 от ГПК. Въвежда се възражение за недължимост на разноски на ищеца за адвокатско възнаграждение или възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение.

Съдът, като взе предвид събраните по делото писмени доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи от следното от фактическа страна:

Безспорно е между страните, че са обвързани от договор за потребителски кредит от разстояние №***/*** г., по който ответникът като заемодател е предоставил заем на ищеца като заемополучател в размер на 950 лв., при параметри на договора: ГПР 42,58%, ГЛП 36%, дължима на 12 месечни вноски. Съгласно чл. 17 от договора, страните се съгласяват договора да бъде обезпечен с кредит с гарант- отговарящ на условията, посочени в ОУ на „***“ АД. Съгласно чл. 27 от договора в случай на неизпълнение назадължението по чл. 17 от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит. Неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като е начислена неустойка в размер на 826,50 лв.

От заключението на вещото лице се установява, че ГПР по договор за заем №*** е 42,58%, като в него не е включена начислената неустойка 826,50, като при нейното включване ГПР е в размер на 357,96 %. От заключението се установява още, че по договора е платена предсрочно сумата от 1317,54 лв., с която е погасена 950 лв. главница, 94,36 лв. лихва и 273,14 лв. неустойка 0.04 лв. други приходи. При тези параметри с оглед предсрочното погасяване, ГПР възлизал в размер на 205,13%.

Горната фактическа обстановка се установява от заключението на вещото лице, на което съдът дава пълна вяра, тъй като е обективно и пълно, и същото е изготвено от компетентно вещо лице. Съдът кредитира първия вариант от заключението с оглед на това, че при първоначално уговорени параметри на договора, такъв би бил ГПР приложим между страните. Относно параметрите на договора съдът на осн. чл. 161 от ГПК приема тези обстоятелства за доказани с оглед отказът на ответника да предостави по реда на чл. 190 ГПК изисканите от него писмени документи.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е допустим отрицателен установителен иск с правно осн. чл. 26,ал.1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11,ал.1,т.10, вр. чл. 19,ал.4 ЗПК. Всеки е процесуално легитимиран да предяви иск за нищожност на договор, още повече страна по такъв договор. В разглеждания случай разглеждането на този правен спор има преюдициално значение спрямо осъдителния иск по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД. Обективните предели на СПН обхващат опорочаващите сделката 2 факти само при предяведия иск по чл. 26,ал.1 ЗЗД и в този смисъл, възможността да бъде предявен предявен иск за защита на по-голямо по обем право, обичайно не изключва защитата на по-малко по обем право/ Решение на СЕС по дело № C-321/22/. Злоупотребата с процесуални права е основание и поражда правен интерес от завеждане на осъдителен иск срещу злоупотребяващия, но не намира приложение в разглеждания случай.

Безспорно страните по делото са обвързани от заемно правоотношение по силата на което ищцата е усвоила предоставения заем в размер на 950,00 лв. Не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, е начислена съгласно чл. 27 от договора и неустойка, поради непредставяне на обезпечение в уговорения срок.

Ответникът не отрича, че такава уговорка съществува, но оспорва предявеният иск с доводите, че клаузата е действителна и стойността на неустойката не е част от общите разходите по договора.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника в обратния смисъл. Длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в тридневен срок от сключване на договора. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена наред с всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят да може в кратък срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчителя, отговарящи на многобройните изисквания на кредитора. Следователно начислената неустойка се явява разход по кредита , който е следвало да бъде посочен ГПР и общата дължима във връзка с кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи. Този пропуск същевременно е и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посоченото се потвърждава и от заключението по изготвената ССчЕ, съобразно което, ако се включи изначално начислената неустойка, ГПР би възлизал на стойност 357,96 %. Тази стойност е и над допустимото съобразно чл. 19,ал.5 от ЗПК. Същевременно стойността на неустойката значително надхвърля размера на предоставения заем, което несъмнено накърнява и добрите нрави. В заключение следва да се посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе 3 решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.

Предвид изложеното, съдът намира, че оспореният договор за потребителски кредит е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона - разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предявеният иск срещу ответника се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. Основателността на иска на това основание, изключва необходимостта от разглеждане на останалите основание за нищожност на договора и тези свързани с клаузата за неустойка.