Решение № 2177 от 07.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2177 гр. Пловдив, 07.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330119890 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Х. С. Б., ЕГН ********** срещу „Креди Йес” ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 237.39 лева, получена при начална липса на основание на 25.10.2024 год. по недействителен договор за паричен заем № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 19.11.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 1200 лева, при ГПР 47.78 %. и ГЛП 3.330%.

Поддържа се, че в клаузата на чл. 8 от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора обезпечение под формата на поръчител (гарант), който следва да отговаря на многобройни, кумулативно предвидени критерии в чл. 10 от Общите условия към договора и в допълнение, едно измежду следните обезпечения: ипотека, особен залог върху имущество на длъжника, банкова гаранция или ценна 1 книга, издадена в полза на кредитора. Изтъква се, че дължимата по чл. 8 от договора неустойка в размер от 532.51 лева не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 8 от Договора. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора и именно поради това следва да бъде включена при формиране на ГПР. Моли се предявеният иск да бъде уважен.

Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Креди Йес” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен процесния договор за кредит, като сочи, че на 25.10.2024 год. от ищцата е заплатена по договора сума в общ размер от 1437.39 лева. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

Съдът намира, че на основание чл. 140, ал. 3 ГПК, вр. чл. 146, ал. 1 и ал.

2 ГПК следва да съобщи на страните проекта за доклад по делото:

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 3922/20.03.2025 год. съдът е отделил като безспорно, е сключен Договор за паричен заем № ***, със заемна сума, усвоена, в размер от 1200 лева, ГПР 47.78 %. и ГЛП 3.330%.. При формиране на приложимия по 2 договора ГПР, не е включено вземането за неустойка по чл. 8 от договора в размер от 532.51 лева, както и че на 25.10.2024 год. ищцата е заплатила по процесния договор сумата от 1437.39 лева.

Липсва спор между страните и, че съгласно клаузата на чл. 6 от Договор за паричен заем № *** /л.4,5/, от ищеца следвало да бъде представено обезпечение, а именно: един или повече гаранти, отговарящи на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора и още едно обезпечение по избор измежду ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника.

Съгласно изискванията на чл. 10, ал. 2 от ОУ към договора за заем //л.34-37/, гарантите следвало да бъдат две физически лица, всяко от които да има осигурителен доход в размер над 1000 лева; да работи по безсро„ен трудов договор, да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. При неизпълнение на задължението по чл. 6 от Договора, съгласно клаузата на чл.8 се дължала неустойка в размер на 532.51 лева.

Както бе посочено по-горе, с Определение № 3922/20.03.2025 год., държано по реда на чл. 140, ал.3, вр. чл. 146 от ГПК, от съда е отделено като безспорно, а е видно и от инкорпорираната в отговора на исковата молба таблица, се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от общо 1437.39 лева. Отделено като безспорно е и че разходът за неустойка не е включен в ГПР.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Креди Йес" ООД като заемодател и ищеца, като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1200 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 3 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 6 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури поне две обезпечения измежду следните: ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника и двама гаранти. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1200лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 1200лв. ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поне две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези 4 изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора /л. 5 - гръб/, изначално включва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” при формирането на анюитетната вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47.788 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като при включването й той неминуеми би нараснал над 50%. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя 5 невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1322.49 лева. В тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 8 от Договора „неустойка” в размер от 532.51 лева. Чрез прибавянето на последната, общата сума, която следва да заплати потребителят възлиза на 1855 лева, което е повече от два пъти над размера на получения в заем финансов ресурс. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.