Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5134 от 25.08.2020, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 10585/2019
Вид
Решение № 5134
Подписан
25.08.2020
В сила
25.08.2020
Състав
ПЕПА СТОЯНОВА ТОНЕВА, АНЕЛИЯ ЗДРАВКОВА МАРКОВА, ЛЮБОМИР ИЛИЕВ ИГНАТОВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 265, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 433, ал. 1, т. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 133 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

25.08.2020г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети юли две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ при секретаря

Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 10585 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 424278 от 06.06.2018г. по гр.д. № 29216 /2015г. Софийски районен съд, 50 състав обявил на основание чл. 135 ЗЗД за недействителен спрямо М.К.С., ЕГН **********, договор за дарение, сключен на 01.12.2014г. с нотариален акт № 165, том IV, нот. дело № 569/2014г. по описа на нотариус С.Т., рег. № 065 на НК, вписан в Служба по вписванията - София с вх. № 62126/01.12.2014 г., Акт № 50, том CLI, дело № 47182 от 2014г., с който първият ответник – К.С.К., ЕГН **********, е дарил на брат си - втория ответник – Р.С.К., ЕГН **********, следния свой недвижим имот, придобит по силата на нотариален акт от 05.08.1994г., № 127, том LXXXX, дело № 18023/1994г., а именно: мазе, находящо се в двуетажна двуфамилна жилищна сграда в гр. София, район „Сердика“, ул. „********, с площ от 13 кв. метра, при съседи: от две страни коридор и от две страни двор на сградата, което мазе се присъединява към собствения на дарения втори тавански етаж от жилищната сграда, съставляващ съгласно актуалната схема самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***. Формиран е извод за дължимост на разноски от ответниците, без в мотивите и диспозитива на решението да е посочен техният размер.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Р.С.К., по която служебно на основание чл. 265, ал. 2 ГПК е конституиран като въззивник и ответникът К.С.К., предвид наличието на задължително необходимо другарство. Решението се обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Необосновано и в противоречие със събраните доказателства съдът приел ищцата да е доказала качеството си на кредитор с изискуемо вземане по отношение на ответника К.К.. С отговорите на исковата молба ответниците изрично оспорили съдържанието на представения договор за цесия и приложенията му в частта относно съществуването и размера на цедираните вземания. Съдът не взел отношение в мотивите си по възражението, че документите са съставени въз основа на извлечения от счетоводството на банката. Действително, за успешното провеждане на иск по чл. 135 ЗЗД не било необходимо вземането на кредитора е ликвидно и изискуемо, но несъмнено в тежест на кредитора било да установи, че вземането съществува и не е погасено. По делото било безспорно установено, че изпълнителното дело от 2010г., вземанията по което били прехвърлени на ищцата, било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради непредприемане на изпълнителни действия от страна на банката-взискател след извършената публична продан, приключила с влязло в сила на 17.08.2010г. постановление за възлагане, като съобразно постановките на ТР № 2/25.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, най-късно от тази дата била започнала да тече нова 5-годишна давност, изтекла на 17.08.2015г. Нито прехвърлянето на вземания, нито предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД прекъсвало давността за несъбраните в изпълнителното производство вземания. Неправилно районният съд приел и че е настъпило увреждане за ищцата от атакуваната сделка, независимо че е била извършена преди сключването на договора за цесия на 21.05.2015г. Според СРС доказването на увреждането спрямо стария кредитор водело до това, че се счита увреден и следващият такъв, който извод не намирал опора в закона и противоречал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 13.11.2012г. по т. д. № 191/2012г. на ВКС, II ТО. Да се приеме, че разпоредителна сделка с мазе от 13 кв. м, извършена близо четири години и половина след последното принудително действие, при доказана незаинтересованост на банката, довела до перемпция на изпълнителното дело, са увредени интересите на този кредитор, граничело с правен и житейски абсурд. Самата банка не била ищец и трето лице помагач в настоящото производство, съответно не била заявявала и поддържала твърдения да е била увредена от атакуваната сделка. Изследването на въпроса дали банката е била увредена от сделката било без всякакво значение за спора, защото ищцата не водела делото от името на банката и не предявявала нейни права.

Към датата на сделката ищцата нямала качеството кредитор на К.К., следователно не могла да бъде увредена от тази сделка. В нарушение на материалния и процесуалния закон районният съд приел и че цесията е била съобщена на К.К. на 25.06.2015г., който факт не бил установен от представената нотариална покана, изходяща от цесионера и невръчена на адресата по реда и способите, предвидени в ГПК.

Длъжникът бил уведомен за цесията едва с получаване на преписи от исковата молба и доказателствата, но към този момент вземането било погасено по давност.

В противоречие с правилата на формалната логика било и приетото от СРС, че мазето не можело да съществува самостоятелно и да бъде обект на прехвърлителни сделки, а сключената разпоредителна сделка с главния имот засягала и принадлежностите му. Подобни твърдения не били въведени надлежно в процеса и в нарушение на процесуалния закон съдът недопустимо основал решението си на обстоятелства извън предмета на доказване. Освен това ако мазето няма качество на самостоятелен обект и не може да бъде прехвърляно самостоятелно, то сделката би била нищожна, а Павловият иск – неоснователен, тъй като предпоставка за неговото уважаване било разпоредителната сделка да е действителна. СРС не съобразил конкретните обстоятелства в случая. Поначало мазето било прилежаща част към обекта и поради това е изключено от гражданския оборот, но в практиката на ВКС изрично се приемало, че избените помещения в сграда – етажна собственост могат да бъдат придобивани самостоятелно от собственик на самостоятелен обект в сградата, при условие че това не е единственото складово помещение на друг обект в сградата. Настоящият случай попадал именно в това изключение. Безспорно било, че мазето е придобито от К.К. през 1994г. като самостоятелен обект в жилищната сграда по силата на отделна разпоредителна сделка и по същия начин било прехвърлено с процесната сделка. Неправилно СРС приел и че в случая приложима е презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Вземането на ищцата възникнало след извършването на атакуваната разпоредителна сделка, по силата на договора за цесия от 21.05.2015г., следователно налице би била хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, в който случай презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД била неприложима. Недобросъвестността на участниците в сделката не се предполагала и кредиторът следвало да я докаже, а доказателства за наличие на конкретно намерение за увреждане на ищцата от двамата ответници не били представени, а и обективно не можели да съществуват. Поради това се иска от съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Въззивникът Р.К. претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна М.К.П. (предиС.) с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, за обявяване за недействителен по отношение на ищцата на договор за дарение, сключен между двамата ответници във формата на нотариален акт № 165, том IV, нот. дело № 569/2014г. по описа на нотариус С.Т., рег. № 065 на НК.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но настоящият въззивен състав го намира за неправилно по следните съображения:

Съгласно чл. 135, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Съгласно установената в ал. 2 на чл. 135 оборима презумпция, знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.

Фактическият състав на правото на кредитора по чл. 135, ал. 1 ЗЗД включва следните елементи: 1. Наличие на твърдяно действително вземане на ищеца спрямо ответника – прехвърлител, възникнало преди извършването на действието, което се иска да бъде обявено за недействително; 2. Извършване на действие от длъжника, което уврежда ищеца-кредитор; 3. Субективен елемент - знание на длъжника (респ. и на лицето, с което е договарял - при възмездно действие), че извършеното от него действие уврежда кредитора.

В чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е предвидена възможност за атакуване от кредитора на увреждащите действия, извършени от длъжника преди възникването на вземането му, но при наличие на специална субективна предпоставка - увреждащото го действие да е било предназначено от длъжника и лицето, с което последният е договарял, да увреди кредитора, т.е. в тази хипотеза е необходима увреждаща цел на страните по действието.

Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017г., ОСГТК на ВКС, искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор - както на парично, така и на непарично вземане (ППВС № 1 от 29.03.1965г. по г.д. № 7/1964г.). Касае се за облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него - т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора“ (чл. 133&nbsp ЗЗД). Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда.

Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие - увреждащата сделка - остава действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател), но се счита за недействителна по отношение на кредитора-ищец и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. Чрез предявяването на иска се упражнява едно потестативно право - кредиторът да се удовлетвори от сумата, получена на публична продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент.

Последният понася санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване - действал е със знанието, че сделката е увреждаща - чл. 135, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, или ако е придобил вещта безвъзмездно. Предвид горните характеристики, искът съставлява част от общото обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133&nbsp ЗЗД.

По принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда; Правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.