Определение № 245 от 08.05.2026, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 245 гр. Кюстендил, 08.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. К.

Членове:

Веселина Д. Джонева

Елисавета Г. Деянчева като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно частно гражданско дело № 20261500500110 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК във вр. с чл.419 от ГПК.

Подадена е въззивна частна жалба с вх.№ 3849/16.03.2026 г. от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.“България“ № 49, бл. 53Е, вх.В, чрез пълномощника юрисконсулт Е. К., насочена срещу Разпореждане № 1526 от 05.03.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 721/2026 г. по описа на Районен съд - Кюстендил.

В частната жалба се твърди неправилност на обжалваното разпореждане в частта му, в която е било отхвърлено Заявление с вх. № 2852/26.02.2026 г. по входящия регистър на Районен съд – Кюстендил, подадено от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу Е. Д. П., с ЕГН **********, за заплащане на следните суми: 1326,68 евро – предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № 40012789936/19.10.2022 г., 308,51 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 20.11.2023 г. до 05.06.2024 г. и 48,56 евро – законна лихва за забава за периода от 21.11.2022 г. до 25.02.2026 г. Претендира се отмяната му в тази част. Счита се, че на този етап от производството заповедният съд не разполага с процесуална възможност да се произнася по валидността на договора. Цитира се в т.см. незадължителна съдебна практика. Досежно договорното възнаграждение жалбоподателят смята, че на длъжника е предоставена преддоговорна информация, а ГПР отговаря на законовите ограничена, без да противоречи на добрите нрави. По отношение на законната лихва навежда доводи, че тя подлежи на установяване в изпълнително производство, а лихвата за забава се дължи, т.к. клаузата, която я предвижда, не е неравноправна.

Препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника по изричните указания на чл. 413 ал. 2 от ГПК.

С атакувания съдебен акт е било отхвърлено Заявление с вх. № 2852/26.02.2026 г. по входящия регистър на Районен съд – Кюстендил, подадено от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1 бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу Е. Д. П., с ЕГН **********, за заплащане на следните суми: 1326,68 евро – предсрочни изискуема главница по Договор за потребителски кредит № 40012789936/19.10.2022 г., ведно със законната лихва за забава от 26.02.2026 г. до окончателното изплащане; 308,51 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 20.11.2023 г. до 05.06.2024 г.; 447,38 евро – възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; 731,15 евро – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“;

255,65 евро – такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземания на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД; 48,56 евро – законна лихва за забава за периода от 21.11.2022 г. до 25.02.2026 г.

Заповедният съд е мотивирал акта си с довода, че клаузите, на която почиват сочените вземания, са нищожни по см. на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и не следва да се прилагат. Приел е, че както в договора, така и в общите условия, липсва посочване от какви компоненти се състои ГПР. При нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е счел, че целият договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита.

Доколкото обаче заявителят посочил с уточняваща молба, че длъжникът е заплатил 2570,58 евро, а договорената главница била 3300 лв. (1687,26 евро), съдът е намерил, че всички задължения на потребителя са погасени и заявлението подлежи на отхвърляне изцяло.

При така установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:

При служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена в срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване акт и е депозирана от легитимирано за това лице, поради което отговаря на изискванията на чл.275 ал.2 от ГПК, във връзка с чл.260 т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК, респ. е допустима.

По същество въззивният съд я приема за неоснователна. Съображенията в тази насока са следните:

В съдебната практика се поддържа разбирането, че искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК следва да бъде отправено с надлежно заявление, което да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и ал.3 и чл.128 т.1 и т.2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му.

На свой ред разпоредбата на чл.411 ал.2 т.2 и т.3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. За наличието на неравноправни клаузи, като такива противоречащи на закона, съдът има задължение да следи служебно и в заповедното производство, именно в изпълнение на правомощията си по чл.411 ал.2 т.3 от ГПК.

В случая длъжникът, наричан „Клиент“ в договора, има качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т.1 от Допълнителите разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), доколкото му е била предоставена "финансова услуга" по смисъла на т. 12 от посочената норма. Заради това правилно заповедният съд е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи, тъй като тези клаузи не са обвързващи за потребителя, при действието на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 2 на ЕИО на Съвета, разпоредбите на която с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП са въведени в националното законодателство-ЗЗП. Така именно е ориентирана и съдебната практика.

В този аспект оплакването във въззивната частна жалба, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделка, е неоснователно. Без основание е и позоваването в тази насока на съдебни актове, постановени по реда на чл. 413 от ГПК, доколкото те не са обвързващи със задължителна сила. Освен това, посочените Определение от 09.05.2019 г. по в.ч.гр.д. №145/2019 на ОС-Габрово и Определение от 21.05.2019 г. по ч.гр.д 171/2019 г. на същия съд, на които жалбоподателят се позовава, са постановени по време, в което разпоредбата на чл. 4110, ал. 2, т. 3 от ГПК (нова, в сила от 24.12.2019 г.) не е била действаща.

Всичко това идва да изясни, че безспорно заповедният съд е обвързан от задължението да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на Закона или на добрите нрави, както и че при осъществяване на тези правомощия не е превишава своите правомощия в нарушение на съдопроизводствените правила, както смята жалбоподателят.

Извън горното, в случая се атакува разпореждането на заповедния съд в частта му, в която е било отхвърлено заявлението за заплащане на следните суми: 1326,68 евро – предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № 40012789936/19.10.2022 г., 308,51 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 20.11.2023 г. до 05.06.2024 г.; 48,56 евро – лихва за забава за периода от 21.11.2022 г. до 25.02.2026 г.

С оглед предметния обхват на въззивното обжалване, безспорно е останало, че процесният облигационен източник съдържа клаузи, които са в противоречие с императивните изисквания на ЗПК. Този съдебен състав, анализирайки договора, както и приложимата правна рамка, също счита, че освен главница и възнаградителна лихва, и възнаграждение по допълнителните услуги, следва да се включи в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В този смисъл, се споделя тезата, че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на ал. 4 от чл. 19 на закона, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения по пакети за допълнителни услуги всъщност представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне ограниченията на закона за максимален размер на ГПР.

Всичко това е довело до непосочването на ГПР в действителния му размер, респ. договорът не отговаря на императивното изискване относно неговото съдържание, установено в чл. 11, ал. 1 и т. 10 от ЗПК. Установява се невярна и следователно заблуждаваща информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като води до неяснота по отношение на съществен елемент от договора – неговата цена, реалното оскъпяване на кредита и възможността му да упражни избора си съответно на индивидуалния си интерес. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла начл. 4 пар. 1 от директива 93/13/ЕО и влече неговата недействителност в цялост. Неяснотата относно включените в ГПР компонентни съставлява и нарушение 3 на основното изискване по чл. 145, ал. 2 от ЗЗП относно клаузите, определящи основния предмет на договора, да са ясни и разбираеми.

При изложените аргументи правилно е приложена нормата на чл. 23 от ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, като при констатирана неравноправност на клаузи от договора, е прието, че се дължи само чистата сума, а потребителят не дължи лихва и други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита, подлежаща на връщане, се формира по размер след отчитане на реално получената от длъжника сума и приспадане от нея на реално платените по недействителния договор суми, включително за лихви и други разходи – така Решение № 116 от 29.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1921/2025 г., I т. о., ТК. Направено е изрично изявление от заявителя тук, че длъжникът е погасил сумата от 2570,58 евро, респ. чистата сума по кредита е изплатена. Ето защо искането за издаване на заповед за изпълнение правилно е било оставено без уважение, вкл. и в атакуваната част.

С оглед горното атакуваният съдебен следва да бъде потвърден.

Мотивиран така, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1526 от 05.03.2026 г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№ 20261520100721 по описа на същия съд за 2026 г., в частта му, в която е било отхвърлено Заявление с вх. № 2852/26.02.2026 г. по входящия регистър на Районен съд – Кюстендил, подадено от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу Е. Д. П., с ЕГН **********, за заплащане на следните суми: 1326,68 евро – предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № 40012789936/19.10.2022 г., 308,51 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 20.11.2023 г. до 05.06.2024 г.; 48,56 евро – законна лихва за забава за периода от 21.11.2022 г. до 25.02.2026 г.

В останалата му част Разпореждане № 1526 от 05.03.2026 г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№ 20261520100721 по описа на същия съд за 2026 г., е влязло в сила като необжалвано.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4