Решение № 332 от 03.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 332 гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова при участието на секретаря Славия Г. Тодорова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002102837 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община против решение № 380 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 129/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 3092/2022 г. по описа на Софийски градски съд с уважен от Е. Д. Т. против Столична община иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение от 30 000 лева за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 19.08.2021 г. увреждане, заедно със законната лихва върху тази сума.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Извежда тези касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с липсата на обсъждане на събраните доказателства в тяхната съвкупност и извеждането на необосновани изводи относно наличието на причинна връзка при отсъствието на преценка за липсата на проява на обичайна житейска бдителност при обичайно място на преминаване и на положена грижа за здравето, и относно установяването на твърдените неимуществени вреди, при определянето на размера на обезщетението за които не са обсъдени всички значими обстоятелства. Иска отмяна на обжалваното решение.

Претендира разноски.

1

Ответникът в касационното производство Е. Д. Т. в подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба и в открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователността на същата поради обсъждането от въззивния съд на всички събрани по делото доказателства, установяващи елементите от фактическия състав на търсената от ответната община деликтна отговорност, и относими за определянето на справедлив размер на обезщетението за причинените вреди. Претендира разноски.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по подадената касационна жалба с определение № 961 от 28.02.2025 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за проверка на съответствието му с практиката на Върховния касационен съд по правния въпрос за критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от значение за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:

С обжалваното въззивно решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 4630 от 24.08.2023 г. по гр. д.

№ 3092/2022 г. на Софийски градски съд за осъждането на Столична община (ответник и понастоящем касатор) на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД да заплати на ищеца и ответник в касационното производство Е. Т. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие увреждане, настъпило на 19.08.2021 г. от падане на тротоар на ул. „Даскал Манол“ в гр. София, заедно със законната лихва върху обезщетението от датата на увреждането до изплащането му.

За да постанови решението, въззивният съд от фактическа страна е приел за установено, че на 19.08.2021 г., около 10 часа сутринта, ищецът Е. Т. вървяла заедно със своята дъщеря – св.

Р. Д., към свои близки по десния тротоар на ул. „Даскал Манол“ в гр. София в посока бул.

„Пенчо Славейков“, като преди кръстовището с ул. „Виктор Григорович“, се спънала на изпочупени и разположени на различна височина плочки на тротоара, в резултат от което паднала. Изправяйки се с помощта на своята дъщеря, тя започнала да вика, ръката й висяла и по нея имало кръв, като преминаващ непознат мъж й помогнал, пренасяйки я на близка пейка, а след идването на сина на св. Р. Д., тя била заведена в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД, където й оказали спешна медицинска помощ и се провело лечение. В резултат от падането ищецът Е. Т., която към този момент е на 86 година, е получила травматично увреждане, изразяващо се в открити многофрагментни фрактури на лява лъчева и лява лакътна кости в долната им част (в областта на китковата става) и разкъсно-прорезна рана на вътрешната повърхност на лявата китка, довели до трайно затруднение на движенията на левия й горен крайник за 3 месеца, след които тя започнала да си служи с лявата ръка. За лечението на тези фрактури се провела операция и поставила гипсова имобилизация за 30 дни, която се подменила с ортопедична ортеза за две седмици. Счупените лъчева и лакътна кости са зараснали, но с голяма дислокация под ъгъл и деформация, тъй като поради възрастта й и остеопоротичните кости при проведеното оперативно лечение не е извършена фиксация с метални остеосинтези. Полученото увреждане не е оказало въздействие върху 2 общото й здравословно състояние, но порочното зарастване е довело до трайно радиално изкривяване на лявата й киткова става и затруднения при боравене на ръката с малки предмети, установено и при обсъждане на експертното заключение.

Въззивният съд, при така установеното от фактическа страна, е направил извод за наличие на всички елементи от фактическия състав по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, обуславящ ангажиране отговорността на възложителя на работата за вреди, причинени от негови служители при или по повод на възлагането й, свързана със стопанисване и управлението на имотите и вещи общинска собственост в интерес на населението и с контрол на дейностите по ремонт и поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, подземните съоръжения и тротоарите. При определяне размера на обезщетението от 30 000 лева за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид характера и тежестта на увреждането, претърпените болки и страдания и тяхната продължителност, както и техния интензитет през период от три месеца на тяхното възстановяване, неправилното трайно зарастване на костите, водещо и до затруднения при боравенето с лявата й ръка, възрастта й към момента на получаване на уврежданията й – 86 години, причинените й стрес и страх от придвижването й, неудобства от необходимостта от чужди грижи и затваряне. Приел е, че тази сума е справедливото обезщетение за неимуществени вреди в случая.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

С ППВС № 4 от 23.12.1968 г. са дадени задължителни указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт.

Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно по своя характер, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания могат да са: характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; усложнения на здравето; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. При определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и установената последователна практика на ВС и ВКС по чл. 52 ЗЗД (решение № 111 от 01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 223 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 1839/2016 г. на ВКС, III г. о., и други), с която се приема, че обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване.

Обезщетението не следва да надвишава достатъчния и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. За това размерът му се определя като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната.

3

Настоящият състав възприема така дадения отговор на правния въпрос, който следва да намери приложение при разглеждане на спора по настоящото дело.

По основателността на касационната жалба:

Неоснователни са оплакванията за необсъждане от въззивния съд на всички събрани по производството доказателства и за необоснованост на изводите му при следващото се от тях относно установяването на причинната връзка като елемент от фактическия състав на търсената деликтна отговорност. За обосноваване на фактическите и правни изводи относно установяването на причинната връзка от състава на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на ответната община въззивния съд в съответствие с установените процесуални правила на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК е извършил анализ и преценка не само на свидетелските показания, събрани пред първоинстанционния съд чрез разпита на близките роднини на ищеца Е. Т. - дъщеря и внук, но и на останалите доказателствени средства - писмени и експертно заключение. Именно въз основа на тяхната преценка, включително и съвкупна такава, въззивният съд е извел извод за установяването на причинната връзка на противоправно деяние и увреждането, който извод е и в съответствие със събраните доказателства, влючително и експертно заключение, което изрично посочва получаването на увреждането при приетия за установен механизъм.

Задълженията на общината да управлява в интерес на населението съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин имоти – общинска собственост, и да поддържа пътищата и техните съоръжения, като осигурява необходимите изисквания за непрекъснато, безопасно и удобно движение на пешеходците и превозните средства са уредени в закона – чл. 2, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 3, ал. 2, т. 1 и чл. 11, ал. 1 ЗОС, чл. 19, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 3 ЗП във вр. с пар. 1, т. 1 и 2 от ДР на закона и чл. 31, ал. 1 на ЗП. Тя може да се освободи от отговорност, ако е предприела предписаните от закона действия с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди. В случая ответната община не е установила в процеса на доказване да е предприела такива действия по обезопасяване на тротоарната настилка, която е част от пътното платно – общинска собственост, а и не го твърди. След като е нарушена тротоарната настилка на пътното платно и същата не е надлежно обезопасена, тя несъмнено е представлявала препятствие, създаващо реално опасност за безопасното придвижване на пешеходците по пътното платно. Именно ответникът Столична община като юридическо лице, чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението, е следвало да осъществи действията по поддържане състоянието на пътя с цел осигуряване на безопасното придвижване по него. Бездействието на последните, чиято вина според уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага, в настоящия случай е довело и до неизпълнение на горепосочените законови задължения, поради което фактическият състав, обуславящ възникването на гаранционно-обезпечителната отговорност на общината за противоправното й бездействие по реда на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД е несъмнено установен.

Неоснователни са и доводите за необоснованост на този извод на въззивния съд и поради несъобразяване на липсата на обичайна бдителност от ищеца Е. Т. при преминаването й през познато място и неполагане на грижа към собствено й здраве, наведени като възражение по 4 чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат. В ППВС № 7/1965 г. и в мотивите към т. 7 на ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС е разяснено съдържанието на съпричиняването на вредоносния резултат, като е посочено, че поведението на пострадалия следва да е в пряка причинна връзка с настъпилите вреди, че приносът на пострадалия съставлява обективен елемент от съпричиняването и може да се изрази в действие или бездействие, но винаги поведението му следва да бъде противоправно и да води до настъпване на вредите като ги обуславя в някаква степен. Ползването на публична общинска собственост, предназначена за придвижване на пешеходци, не може да бъде квалифицирано като противоправно действие, дори и в релевантния момент да е съществувал и друг възможен маршрут, по който пешеходецът да се придвижи. Не се установява и от събраните доказателства, включително и от наведените в исковата молба твърдения, ищецът Е. Т. (сега касатор) да е знаела за неизправността на тротоарната настилка преди настъпване на увреждането й, респ. относно съществуването на обичаен за нея маршрут на преминаване преди този момент, поради което и не може да се изведе извод за изискване на по-голямо внимание от нея при придвижването й в този участък от пътното платно. По тези съображения такова поведение не може да се изведе и от липсата на позвъняване на тел. 112, което в случая несъмнено следва и от близостта на мястото на увреждането до най-голямата и водеща болница за спешна медицинска помощ в България.