Определение № 1196 от 13.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1196 гр. София, 13.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002102856 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. Р., чрез адв. А. Б., срещу въззивно решение № 85 от 21.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 148/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което след отмяна на решение № 12 от 07.02.2024 г., постановено по гр. д. № 412/2022 г. по описа на Районен съд – Дулово, са отхвърлени предявените от Д. С. Р. срещу ТП – Държавно ловно стопанство „Каракуз“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 – т. 3 КТ за: признаване за незаконосъобразно и отмяна на дисциплинарното уволнение, извършено със Заповед № 305/29.07.2022 г., издадена от директора на ответното стопанство – инж. О. Д., поради извършени дисциплинарни нарушения по чл. 188, ал. 1, т. 8 КТ и чл. 190, ал. 1, т. 4, пр. 1 КТ, във вр. с нарушения на чл. 4. 8, чл. 21, ал. 2, чл. 27, чл. 32, чл. 47, ал. 2 и чл. 50 от Етичния кодекс на предприятието; възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „общ работник ГС“; заплащане на сумата в размер на 4 666,20 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконно уволнение за период от шест месеца.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ „Противоречи ли въззивният акт на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и по-специално на основния принцип, вложен в чл. 235, ал. 2, при положение, че приетите за установени от въззивния съд обстоятелства противоречат на приетите по делото 1 доказателства?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г. на III г.о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д.

№ 502/2011 г. на III г.о. и решение № 265 от 10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на IV г.о.; 2/ „При липса на мотиви и/или вътрешно противоречие в мотивите за наличието на основание за налагане на дисциплинарно наказани по КТ, съдебният акт опорочен ли е и съответно какъв е порокът?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. и решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г., и двете на IV г.о. на ВКС; 3/ „Спазено ли е изискването за мотивиране на заповедта съобразно чл. 195 КТ, когато в производството пред въззивната инстанция се констатира, но и въззивният жалбоподател твърди, че дисциплинарното наказание е наложено по целесъобразност?

Подлежат ли на уважаване исковете по чл. 344 КТ, при констатация за липса на мотивираност на заповедта за дисциплинарно наказание?“ – твърди се противоречие с решение № 372 от 01.07.2010 г. по гр. д. № 1040/2009 г. на IV г.о. на ВКС; 4/ „До каква степен преценката съразмерност на дисциплинарното нарушение с дисциплинарното наказание следва да е конкретизирана за да не се счита същата за формална, по повод съдебния контрол за законосъобразност по КТ?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 136 от 25.07.2016 г. по гр. д. № 6323/2015 г. на III г.о., решение № 133 от 23.04.2015 г. по гр. д. № 5394/2014 г. на IV г.о. и решение № 324 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 2302/2016 г. на IV г.о. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата ТП Държавно ловно стопанство „Каракуз“, чрез адв. Д. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 07.05.2020 г., условията по които били изменени с допълнителни споразумения, последното от които на 30.03.2022 г.; ищецът бил назначен на длъжност „общ работник ГС“, като в периода 06.06.2022 г. – 08.06.2022 г., използвал разрешен от работодателя платен годишен отпуск; на 07.06.2022 г. ищецът управлявал л. а. Лада, рег. [рег.номер на МПС] , в който пътували свидетелите Г. Б. и Д. Х.; движели се по черен път в горска територия, като в автомобила се намирали шест кучета и пневматична въздушна пушка; били спрени от горски служители, които съставили констативен протокол; автомобилът и намиращите се в него кучета били иззети, като били предадени за пазене в селскостопанския двор на ответното ловно стопанство с разписка за отговорно предаване на вещи, а оръжието било предадено в РПУ – Алфатар; на 13.06.2022 г. ищецът и св. Г. Б. отишли в селскостопанския двор, където били задържани кучетата, като посочили на намиращия се там охранител, че 2 едно от тях има нужда от лечение и поставяне на инжекция; при отключване на помещението, кучетата избягали от мястото, където били пазени, качили се в автомобила, с който двамата пристигнали и били отведени от тях; с уведомления от 13.06.2022 г. и 29.06.2022 г. на работника била предоставена възможност за даване на обяснения, касаещи процесните събития, но същият не се е възползвал от това си право; на 29.07.2022 г. от страна на работодателя била издадена заповед № 305/29.07.2022 г., с която на работника било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, предявена на последния на 01.08.2022 г., която същият отказал да подпише, обстоятелството за което било удостоверено от двама други служители.

При тази фактическа обстановка въззивният състав е намерил, че горните обстоятелства, описани в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, не се опровергават от ангажираните от ищеца гласни доказателства, събрани чрез разпит на св. Г. Б. и Д. Х..

Посочил е, че в същите липсва противоречие по отношение на извършеното преминаване през горска територия, а спрямо второто вменено нарушение св. Г. Б. също не оспорва, че е отишъл до мястото заедно с ищеца, и че заедно са потеглили с автомобила, след като кучетата са се качили в него. Не е кредитирал обаче показанията на св. Б. в частта, с която се сочи, че ищецът не е слизал от автомобила, доколкото същите е преценил като нелогични, а и противоречащи на останалите доказателства, събрани по делото. Съобразил е и показанията на св. М. М. и М. Р., съгласно които на 07.06.2022 г. автомобилът бил управляван от ищеца, който би придружаван от св. Б. и св. Х.; в него били установени шест броя кучета и огнестрелно оръжие – пушка, като не били представени документи за животните и оръжието, нито разрешително за преминаване през горската територия. Приел е тези показания за непротиворечиви, логични и последователни, без данни за заинтересованост от изхода на спора, макар и дадени от служители на работодателя, поради което е кредитирал същите.

Въззивният съд е посочил като спорни между страните по делото въпросите досежно спазване на процедурата за ангажиране дисциплинарната отговорност на уволнения работник, както и дали вменените на уволнения работник нарушения изпълняват състава на дисциплинарни такива. От трудовото досие на работника е намерил, че заповедта е издадена от законния представител на работодателя, респективно дисциплинарната власт е упражнена от легитимирано лице. Формирал е и извод за спазване на изискването на чл. 193, ал. 1 КТ, като и в двата случая на работника е предоставен достатъчен срок да даде обяснения, от която възможност работникът не се е възползвал. Изложил е и съображения за спазване на двумесечния срок за налагане на наказанието, като субектът на дисциплинарна власт е узнал за вменените нарушения на 13.06.2022 г. и 14.06.2022 г.; заповедта е датирана от 29.07.2022 г., когато ищецът е ползвал отпуск поради неработоспособност, но същата му е връчена на 01.08.2022 г., когато работникът се е явил на работа, като от този момент се счита наложено и наказанието, поради което е посочил, че закрилата по чл. 333 ГПК не намира приложение.

Констатирал е също така, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е издадена в законоустановената писмена форма за действителност – съдържа името на нарушителя, време и място на сочените с нея нарушения.

3

В обжалваното решение въззивният състав е отчел още, че дисциплинарната отговорност е самостоятелна юридическа отговорност, за нарушение на трудовата дисциплина. В тази връзка е преценил като неоснователни доводите на ищеца, че описаните в процесната заповед действия, в случай на извършването им, разкриват признаци на други правонарушения, по отношение на които не са образувани други производства.

Първото, вменено с процесната заповед нарушение – преминаване през горска територия без надлежно разрешение за това, въззивната инстанция е намерила за немотивирано и недоказано. Изложила е съображения, че в процесната заповед липсват мотиви как нарушаването на тези правила се отнася към визираните нарушения на трудовата дисциплина – злоупотреба с доверието на работодателя и уронване доброто име на предприятието. Приела е още, че дори и деянието да съставлява административно нарушение, същото е такова, което може да бъде извършено от всеки гражданин и не изисква конкретна обвързаност на нарушението и трудовите задължения на уволнения работник. Спрямо второто нарушение, обективирано в заповедта, въззивният съд е намерил, че от доказателствата се установява съпричастността на ищеца към отвеждането на кучетата, респективно това дисциплинарно нарушение се явява доказано. Отчел е обстоятелството, че не са събрани доказателства в обратен смисъл, ищецът да се е намирал в автомобила, с който са отведени кучетата, а и не е предприел действия, за да спре отвеждането им. В тази връзка е приел, че е нарушено доверието между страните по трудовото правоотношение.

Спрямо съразмерността на наказанието, въззивният състав е посочил, че съдът е компетентен да направи самостоятелна преценка, доколкото се касае до законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание. Намерил е, че тази проверка не представлява преценка по целесъобразност, противно на възражението на работодателя в обратен смисъл.

Въпреки липсата на изложение на критериите, по които е определено наложеното дисциплинарно наказание, като единствено е посочено, че на работника не са налагани други дисциплинарни наказания, въззивната инстанция е приела, че от характеристиките на извършеното дисциплинарно нарушение, също може да бъде изведена неговата тежест.

Изложила е решаващи съображения, че нарушението е извършено чрез въвеждане в заблуждение на охранителя, като извършването му е предварително уговорено между ищеца и св. Г., взимайки предвид и липсата на критичност от страна на уволнения работник по отношение на извършеното нарушение. Предвид изложеното е приела наложеното дисциплинарно наказание като съразмерно на извършеното нарушение и законосъобразно.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос са от процесуалноправен характер и касаят задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл.

236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно 4 предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивното решение не е в противоречие с тази практика, поради което и не са налице основания за допускане на касационното обжалване във връзка с така поставените въпроси.