Решение № 139 от 31.07.2026, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 139 гр. Ямбол, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Ц.Х.Г. като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско дело № 20262300500154 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Габриел 2010“ ЕООД, ЕИК 202038183, чрез законен представител А. Р., подадена от адв. П. П., АК-Ямбол, срещу Решение № 124 от 11.03.2026 г., постановено по гр. д. № 2156/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол, с което е отхвърлен предявеният от въззивника срещу ЗП М.М. от с. *, обл. *, иск за заплащане на сумата от 1 706,41 евро, представляваща наемна цена по договори за пренаемане от 20.07.2023 г., обективирана във фактура № 1002/21.03.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане. Със същото решение въззивникът е осъден да заплати направените по делото разноски.

Въззивникът намира решението в цялост за неправилно и необосновано.

Счита, че районният съд правилно е установил основния спорен момент по делото – дали е извършено наемно плащане за процесната стопанска година.

Основното му оплакване е свързано с това, че съдът е приел, че такова е било извършено на база представения от въззиваемия РКО от 26.08.2024 г. Според него този частен документ е изолирано доказателство, което не се подкрепя от наличния по делото доказателствен материал, поради което преценката на районния съд с крайния съдебен акт е неправилна. Основният аргумент на въззивника за това е, че в редовно воденото му счетоводство не е било отразявано такова плащане, което е потвърдено и от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Същевременно твърди, че дружеството му не извършва плащания в брой, което се доказва от 1 удостоверение от ТД на НАП, че дружеството му няма регистрирани фискални устройства. Според въззивника изложеното от разпитаните по делото свидетели също опровергава доказателствената стойност на процесния РКО, доколкото са налице и противоречия в показанията на някои от тях относно мястото на предаване на парите, лицето, предало сумата, и присъствалите лица. Ето защо намира, че районният съд е преценил неправилно наличния по делото доказателствен материал и така е постановил неправилно съдебно решение. Поради това моли същото да бъде отменено и да бъде уважен предявеният от него иск. Претендира разноски за двете инстанции.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия М.М. от с. *, обл. * – регистриран земеделски производител, подаден чрез адв. Г. Г., АК-Ямбол. Въззиваемият намира въззивната жалба за неоснователна. Сочи, че към момента на подписване на процесния РКО, лицето, което го е подписало от името на въззивника, е разполагало с надлежна представителна власт, тъй като същият е бил управител в ООД, в което въззивникът също е съдружник и управител. Сочи, че посочената сума в процесния РКО отговаря на дължимата наемна цена съгласно сключения помежду им договор. Оспорва твърдението на въззивника, че това плащане не е било отразено в счетоводството му, доколкото процесният РКО е първичен счетоводен документ с всички необходими по закон реквизити, подписан е от лице с надлежна представителна власт и като такъв представлява разписка за платена сума в брой, което е основната функция на този вид счетоводни документи. Предвид изложеното моли въззивния съд да потвърди решението.

Претендира разноски и представя списък по чл. 80 ГПК.

Съдът намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Окръжен съд - Ямбол, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във въззивната жалба, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - само в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на Районен съд - Ямбол е и правилно, като въззивният съд напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, a по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на същия, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното.

2

Основният спорен момент между страните и пред въззивната съдебна инстанция е фактическият въпрос, дали е било извършено процесното наемно плащане за стопанската година.

Следва да бъде посочено, че процесният РКО (л. 14 първоинст. дело) е представен по делото от ищеца още със самата искова молба, а не както районният съд сочи - от ответника. Същевременно твърденията от исковата молба, ведно с дадените уточнения по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, са за това, че процесната сума не е постъпвала в касата на дружеството, както е и налице генерално оспорване на твърденията от отговора на исковата молба.

Следователно ищецът не спори, че е налице РКО, подписан от посоченото в него лице, а спори, че сумата не е постъпвала реално в дружеството.

Основната теза на ответника както в отговора на исковата молба, така и в отговора на въззивната жалба, се състои в твърдението, че същият като длъжник по процесния договор за пренаемане на земеделски земи е изпълнил задължението си като е платил на правоимащо лице - тогавашен управител на ищцовото дружество и конституиран като свидетел по делото - С.Р..

При извършена служебна справка във вписванията в Търговския регистър по партидата на ищцовото дружество се установяват следните обстоятелства.

Към дата 24.04.2012 г. управител и едноличен собственик на дружеството е бил С.В.Р.. Към дата 13.02.2013 г. същият е заличен като едноличен собственик на дружеството като са били вписани той (Р.) и А. Г. Р. както като съдружници, така и като управители на дружеството. А към дата 02.12.2024 г. управител и едноличен собственик е останал единствено Р..

Процесният РКО е с дата 26.08.2024 г. Следователно той е издаден в периода между 13.02.2013 г. и 02.12.2024 г. А в този период Р. и Р. са били съдружници и съуправители на ищцовото дружество. Тук следва изрично да се посочи, че в Търговския регистър е посочено, че двамата представляват дружеството заедно и поотделно. Същевременно и доколкото процесният РКО е представен от самия ищец и като писмено доказателство не е бил оспорен от ищеца, съдът следва да цени същия съобразно разпоредбата на чл.

180 ГПК, а именно че изявленията направени в него действително са направени от лицето, което е подписало същото. Ето защо настоящият съдебен състав приема за установено, че св. Р. е получил процесната сума в качеството си на управител на дружеството (също посочено в самия РКО).

А доколкото основното твърдение на ищеца е, че плащането не е постъпвало в касата на дружеството, следва да бъде посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 75, ал. 1 ЗЗД изпълнението на задължение трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от закона лице. В настоящия случай процесните договори за пренаем на земеделска земя са сключени между страните в настоящото производство, следователно кредитор по същите е ищцовото дружество. А изпълнението на процесното задължение е било направено на посочен в Търговския регистър управител на същото.

Следователно задължението е изпълнено точно и правилно.

В отговор на оплакванията на въззивника може да бъде посочено следното. Представеният РКО не е изолирано доказателство, доколкото и двамата разпитани свидетели по делото сочат, че и принципно се издават такива, когато се извършват плащания от ищцовото дружество. А липсата на 3 отразяване на регистрирани фискални устройства не изключва плащането посредством РКО. Обстоятелството, че това плащане не е отразено в редовно воденото счетоводство на ищцовото дружество също не е в състояние да опровергае извършването на процесното плащане, доколкото и както беше посочено, процесният РКО е издаден от легитимирано към момента на издаването му лице, респективно плащането е осъществено по надлежния ред.

В тази връзка и предвид така установената фактическа обстановка въпросът относно постъпването на процесната сума в касата на ищцовото дружество по-скоро касае вътрешните отношения между настоящия управител и едноличен собственик на ищцовото дружество и бившия такъв св. Р.. В подобен смисъл е и разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД, съгласно която когато длъжник изпълни на мним кредитор, същият е изпълнил точно и правилно, когато той добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. При това положение в настоящия случай претенцията на ищцовото дружество за получаване на процесната сума би следвало да е с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗЗД и би следвало да бъде насочена към св. Р., а не към ответника.

Ето защо въззивният съд намира, че районният съд правилно е отхвърлил предявения от ищеца осъдителен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде потвърдено.

За пълнота следва да бъде посочено, че районният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като е основал извода си, че плащането е осъществено в частност на показанията на св. Р. и св. Ж..

Нарушението е на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 във вр. ал. 2 ГПК.

Съгласно тази разпоредба е недопустимо да бъде доказвано със свидетелски показания погасяване на задължения, установени с писмен акт, освен ако не е налице изрично съгласие на насрещната страна. Настоящият случай е именно такъв - двамата свидетели излагат своите лични възприятия относно погасяването на процесното задължение, което безспорно е установено в писмени договори. Различно би било, ако районният съд бе дал възможност на процесуалния представител на ищеца да изрази становище относно разпита на тези двама свидетели. Ето защо и доколкото липсва изрично положително становище от ищеца, показанията на тези двама свидетели не могат да бъдат ценени с оглед погасяването на процесното задължение. Този извод на въззивния съд - за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила - в случая обаче не се отразява на правилността на обжалваното съдебно решение, доколкото както бе посочено по-горе настоящият съдебен състав посредством допустими доказателствени източници достига до същия краен резултат като районния съд.

При този изход на спора на основание чл. 81 ГПК във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски възниква за въззиваемия-ответник, който доказва извършени такива в размер от 200 евро съобразно представен списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 23.04.2026 г. Ето защо въззивникът следва да бъде осъден да му заплати тази сума.

Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът 4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 124/11.03.2026 г., постановено по гр. д. № 2156/2025 г. по описа на Районен съд - Ямбол.

ОСЪЖДА „Габриел 2010“ ЕООД, ЕИК 202038183, чрез законен представител А. Р., да заплати на М.Д.М., регистриран като земеделски производител с код по Булстат 180175967, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 200 евро, представляваща разноски във въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5