Решение № 48 от 16.03.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 48 гр. Кюстендил, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. Костадинова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Диана Д. Лесичка като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20251500500498 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, със сегашно наименование „БЕСТ Кепитъл България“ ЕАД, с ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„Панчо Владигеров“ №21, Бизнес център „Люлин-6“, ет.2, чрез пълномощника З. Н. Д. - в качеството й на член на Съвета на директорите, упълномощена от М. Г. и М. К. - в качеството им на представляващи дружеството, чрез пълномощника юрисконсулт В.

Л., преупълномощена от З. Н. Д., против решение №434/12.08.2025г. на Районен съдДупница, постановено по гр.д.№20251510100720 по описа за 2025г. на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС-Дупница е признал за установено по отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ал.1 от ГПК, предявени от К. К. С., с ЕГН **********, с адрес: с.О., ул.„**********“ №** срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, с ЕИК 202423225, с адрес: гр.София, бул.„Панчо Владигеров” №21, че К. К. С. не дължи следните суми: сумата от 2175.59 лева– главница; сумата от 677.89 лева – възнаградителна лихва; сумата от 239.33 лева – мораторна лихва за периода от 05.07.2011г. до 27.08.2012г.; сумата от 61.86 лева – държавна такса; сумата от 100.00 лева – юристконсултско възнаграждение, за които суми срещу ищцата е издаден изпълнителен лист от 23.10.2012г. по ЧГД №2268/2012г. по описа на РС – Дупница, въз основа на който е образувано изпълнително дело №20127430401228/2012г. по описа на ЧСИ Е. Х., а впоследствие и изпълнително дело №20257440400136/2025г. по описа на ЧСИ М. Д.. Със същото решение „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД е осъдено да заплати на К. К. С. сумата от 287.18 лева – разноски за производството пред РС – Дупница и на адв.В. В. Ч. от САК - адвокатско 1 възнаграждение в размер на 400.00 лева.

Въззивното дружество оспорва правилността на обжалваното решение, като намира същото за постановено в пълен противовес с практиката на ВКС по аналогични казуси и моли за неговата отмяна. Оспорва извода на първостепенния съд, че последното изпълнително действие, годно да прекъсне давността, е от 31.10.2019г., а именно – подаването на молба с искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, като и доколкото след него до датата на сезиране на съда-03.02.2025г., не били предприемани изпълнителни действия, то погасителната давност за процесното вземане била изтекла. Във въззивната жалба е направена съпоставка между постановките на ППВС №3/1980г. и на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е отчетено, че по време на действие на ППВС №3/1980г. давност за вземането не е текла, а е започнала да тече от датата на приемане на Тълкувателното решение - 26.06.2015г. Акцентирано е, че след тази дата по изп.дело №1228/2012г. по описа на ЧСИ Е. Х., впоследствие преобразувано под №136/2025г. по описа на ЧСИ М.

Д., са предприемани множество изпълнителни действия, всяко от които е било годно да прекъсне давностния срок. Неясно защо, според въззивното дружество, решаващият съд не бил отчел като действие, прекъсващо давността, входирането от страна на взискателя „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД на молба от 17.01.2024г. с искане за извършване на справка в регистъра на БНБ и налагане на запори върху откритото имущество с алтернативно насрочване на дата за опис на движими вещи. Позовава се на приетото в съдебната практика, че искането на кредитора за прилагане на определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на давността, независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. Изложено е също, че като релевантно за изхода на делото следва да бъде прието и обстоятелството, че с разпоредбата на чл.3 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците ( в сила от 14.05.2020г.), нормативно е уредено, че за времето от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. давност не е текла. Сочи се също така, че с възлагането по чл.18 ал.1 от ЗЧСИ взискателят може да поиска за в бъдеще съдебният изпълнител да извършва всички необходими изпълнителни действия, които да доведат до удовлетворяване на неговото притезание. Направена е съпоставка и между институтите на перемцията и погасителната давност, като е изложено, че настъпилата перемпция на изпълнителното дело е без правно значение за давността, а обезсилването по право на изпълнителните действия по перемираното дело не се отразява на настъпилото по същото прекъсване на погасителната давност съгласно чл.116, б.„в“ от ЗЗД. Въз основа на изложените доводи е направен обобщаващият извод, че след като погасителната давност е започнала да тече след постановяването на ТР №2/26.06.2015г., а след това по делото са предприемани прекъсващи погасителната давност действия, както и е образувано ново изпълнително дело през 2025г., то визираният в чл.117 ал.2 от ЗЗД срок не е изтекъл и към момента на образуване на исковото производство пред РС-Дупница, при което обжалваното решение се приема за неправилно и подлежащо на отмяна.

Моли се отмяна на решението на ДнРС и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен.

В законоустановения срок по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – К. К. С., подаден чрез пълномощника й адв.В. Ч.

Оспорва се основателността на въззивната жалба и се моли за потвърждаване на обжалваното решение. Изложено е, че на основание събраните по делото доказателства първоинстанционният съд съвсем обосновано и правилно бил стигнал до извода, че К. К. С. не дължи на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, сумите по изпълнителен лист от 23.10.2012г., издаден по ч.гр.дело №2268/2012г. по описа на Районен съд - гр.Дупница, тъй като вземането е погасено по давност. Въззиваемата твърди, че не отговаря на действителността направеното във въззивната жалба твърдение, че на 17.01.2024г. „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД е депозирало молба с искане за извършване на справка в регистъра на БНБ и налагане на запори върху откритото имущество с алтернативно насрочване на дата за опис на движими вещи. На тази плоскост пояснява, че такава молба не е била входирана по 2 изпълнителното дело, установимо от представения заверен препис от същото. В допълнение посочва, че действително давността не е текла в периода от 13.03.2020г. до 21.05.2020г., включително, съгласно регламентираното в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, както е посочено във въззивната жалба, но изтъква, че в случая последното валидно изпълнително действие по изпълнителното дело №20127430401228/2012 по описа на ЧСИ Е. Х. било от датата 31.10.2019г., което означавало, че 5 - годишния срок изтичал на 31.10.2024г., но към него следвало да бъдат добавени още 67 дни, през които давността не е текла съгласно горепосочения нормативен акт. Следователно, в случая 5-годишната погасителна давност била изтекла на 06.01.2025г., тъй като в периода от 31.10.2019г. до 06.01.2025г.

(5 години плюс 67 дни) не били искани и не били извършвани никакви изпълнителни действия по изпълнителното дело №20127430401228/2012 по описа на ЧСИ Е. Х. По изложените съображения се поддържа искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно. Прави се искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на адв.Ч. за оказаната от същия в рамките на въззивното производство безплатна правна помощ на страната, в хипотезата на чл.38 ал.1 т.3 пр.2 от ЗАдв.

ОС - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и съобрази доводите и възраженията на страните, в рамките на своите правомощия, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации.

Настоящият съд, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства по делото, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционното решение представлява валиден и допустим съдебен акт.

Атакуваният съдебен акт, с оглед събраните доказателства, в контекста на оплакванията във въззивната жалба, се явява правилен и следва да бъде потвърден.

Въззивният съд споделя напълно фактическите и правните изводи на ДнРС, изложени в обжалваното решение и на основание чл.272 от ГПК, препраща към мотивите на районния съд.

По изложените във въззивната жалба оплаквания, ОС-Кюстендил счита следното:

Всички теоретични доводи на жалбоподателя, както и позоваванията във въззивната жалба на задължителните разрешения на съдебната практика, са състоятелни и напълно се споделят от настоящата инстанция.

Ищцaта е предявила отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК за защита срещу материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, насочено срещу нея. Същата притежава активна процесуална легитимация да предяви разглежданата искова претенция, доколкото притежава качеството на длъжник по изпълнително дело; ответник е взискателят по изпълнението, конституиран в хода на същата по силата на настъпило частно правоприемство, възникнало със сключването на договор за прехвърляне на вземане.

Съгласно чл.439 ал.2 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, който иск може да се основава само на факти, настъпили след 3 приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В настоящия случай са наведени твърдения за изтекла в полза на ищцата погасителна давност след възникване на вземането на ответника, респ. на праводателя на ответника спрямо нея.

Погасителната давност се изразява в неупражняване на едно субективно право за определен период от време, с изтичането на който кредиторът губи възможността да търси принудително изпълнение на своето вземане. Тя представлява санкция за кредиторовото бездействие. Погасителната давност се прекъсва само в предвидените в закона случаи, като в настоящия случай е меродавна разпоредбата на чл. 116, б.„в“ от ЗЗД, съгласно която погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение.

В случая се касае за отричане съществуването на вземания за главнични суми, но и на обезщетения за забава. Съгласно чл.117 ал.1 от ЗЗД, от прекъсването на давността почва да тече нова давност. Вземането произтича от влязла в сила заповед за изпълнение в производство по чл.410 от ГПК, по отношение на което, както е посочил и районния съд, приложима спрямо новата давност е разпоредбата на чл.117 ал.2 от ГПК, а именно – новата погасителна давност е петгодишна, тъй като вземането се основава на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, чиито последици следва да бъдат приравнени на тези на влязло в сила съдебно решение. В тази връзка следва да се посочи, че в производството по чл.410 и чл.417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може писмено да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумпцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила. Същото е и ако оспорването му е оставено без уважение. От влизането в сила на заповедта за изпълнение започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен и такова разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които да са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по-неблагоприятно при инициирането на заповедно производство вместо исково такова по общия ред. Приемането на противното би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове да се придадат различни правни последици относно течението на погасителната давност (в този смисъл определение №443 от 30.07.2015г. по ч.т.д.