Определение № 1035 от 01.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1035 гр. София, 01.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20248002902637 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Я. С. и „Криста“ ЕООД срещу решение № 372 от 01.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2564/ 2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение № 40 от 13.04.2023 г., постановено по гр.д. № 112/2021 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта, с която е признато за установено, че Б. Я. С. и „Криста“ ЕООД дължат солидарно на „Юробанк България“ АД сумата от 135 692, 71 евро, представляваща главница по договор за кредит № 419/R/2007, сключен на 14.03.2007 г. и пет броя анекси към него, ведно със законната лихва от датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в съда на 25.07.2019 г. до окончателното й изплащане, сумата от 3 111, 29 евро, представляваща възнаградителна лихва съгласно чл. 9, ал. 1 от договор за кредит № 419/R/2007, сключен на 14.03.2007 г. и пет броя анекси към него, начислена за периода 20.01.2016 г. до 02.09.2016 г., сумата от 974, 08 евро, представляваща наказателна лихва за забава съгласно чл. 9, ал. 2 от договор за кредит № 419/R/2007, сключен на 14.03.2007 г. и пет броя анекси към него, начислена за периода 20.01.2016 г. до 02.09.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК на 05.09.2019 г. по ч.гр.д. № 2010/2019 г. по описа на РС – Благоевград.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторите поддържат, че 1 апелативният съд не се е произнесъл по въведеното в процеса от тях възражение, че анекс № 1 от 14.04.2011 г. към процесния договор за банков кредит е нищожен, тъй като е сключен при използване на заблуждаваща търговска практика, което води до неговата неравноправност. Те заявяват, че единствената причина да подпишат анекса, като кредитополучатели по банковата сделка, е това, че са били уведомени от банката, че са просрочили своите задължения, която информация се доказва, че е невярна.

Считат, че изводът на въззивния съд, че банката е събирала само дължими суми за възнаградителна лихва по кредита, противоречи на събраните доказателства. От заключението на приетата по делото допълнителна съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/ се установява, че кредиторът е увеличил едностранно фиксираната в договора надбавка, от която се формира размерът на лихвата, което самият съд посочва, че е в разрез с договорните съглашения между страните, поради което част от начислената от банката лихва не е била дължима и средствата, престирани от кредитополучателите в изпълнение на задълженията по договора, не е следвало да се отнасят за нейното погасяване, а за погасяване само на валидно възникнали техни задължения. В резултат на този си неправилен извод апелативният съд не е определил правилно и размера на неплатените задължения за главница, възнаградителна лихва и неустойка, чийто точен размер е изчислен при отговор на задача 3.4. от заключението на изготвената по делото основна ССЕ. При съобразяване на тези изчисления се установява както това, че към датата на подписване на анекс № 1 от 14.04.2011 г. кредитополучателите не са имали неплатени задължения по договора за кредит, така и това, че към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е била налице една от предпоставките за това по чл. 60 ЗКИ – неизпълнение от кредитополучателя на негово задължение по договора за кредит. Претендира присъждане на разноски.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като формулират два въпроса, по които считат, че има произнасяне от въззивния съд.

Поддържат и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация „Юробанк България“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, 2 от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, имащи за предмет установяване дължимостта на вземания, които са възникнали за ищеца „Юробанк България“ АД към ответниците Б. Я. С. и „Криста“ ЕООД по сключен договор за кредит. Заключил е, че по делото се доказва, че между „Юробанк България“ АД и физическите лица Б. С. и К. С., като кредитополучатели, е сключен договор за кредит. Изложил е съображения, че кредитополучателите имат качеството на потребители по тази сделка, защото са третирани от кредитора като такива и не е доказано, че при сключването й са действали в рамките на своя търговска или професионална дейност, поради което се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП. Посочил е, че с анекс към договора ответникът „Криста“ ЕООД се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателите за изпълнение на задълженията им по сделката. Счел е, че с анекс № 1 от 14.04.2011 г. към договора за кредит страните са се съгласили да променят размера на възнаградителната лихва и начина, по който тя се изчислява, като от постигнатата уговорка е ясно, че този размер се определя въз основа на лихвен процент, чиято стойност към момента на подписване на анекса е конкретно посочена - от 11, 401 %. С оглед на това въззивният съд е приел, че тази уговорка не е неравноправна и трябва да бъде зачетена в отношенията между страните. Извършил е служебна проверка за неравноправност и на останалите клаузи, които са част от съдържанието на сключения договор, при която е направил извод, че неравноправна и оттам нищожна е клаузата на чл. 2, ал. 5 от анекс № 1 от 14.04.2011 г., с която е предвидено, че банката има право едностранно да променя лихвения процент, но че тя не влияе на процесните отношения, тъй като за времето след подписване на анекса банката е прилагала изрично уговорения в него размер на възнаградителната лихва и не го е увеличавала едностранно. В решението е посочено, че въпреки че по делото е доказано, че до подписване на анекса банката е увеличавала фиксираната надбавка, която участва във формирането на лихвения процент, от който се изчислява възнаградителна лихва, което е в разрез с постигнатите между страните договорки, не се е стигнало до събиране на недължими суми. Това е така, тъй като от заключението на изготвената допълнителна съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/ се установява, че крайният лихвен процент, прилаган от банката, през по-голямата част от времето е напълно съответен на размера на възнаградителната лихва съгласно уговорката, постигната в договора, изчислен при съобразяване на действителните стойности на другия компонент, формиращ лихвата, който е индекса EURIBOR, а през периодите, през които не е съответен, прилаганият от банката такъв е в по-нисък размер от уговорения. Въззивният съд е заключил, че клаузата от анекс № 1 от 14.04.2011 г., с която е предвидено, че просрочената към неговото подписване лихва се 3 капитализира към главницата и върху нея се дължи възнаградителна лихва, е нищожна, като противоречаща на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Приел е, че с останалите уговорки от този анекс кредитополучателите не са поставени в неизгодно положение. Посочил е, че няма доказателства, че кредитополучателите са били противоправно принуждавани да подпишат анекса, поради което той е действителен, с изключение на признатата за нищожна клауза за капитализиране на лихвата към главницата. С оглед на тези изводи съдът е кредитирал изчисленията на размера на неплатените задължения, направени в заключението на допълнителната ССЕ, при които вещото лице не е зачело капитализацията на лихва към главница въз основа на нищожната клауза от анекс № 1 към договора за кредит. Въз основа на тях е приел, че към датата, на която от банката е отправено изявление до кредитополучателите за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е била налице обективната предпоставка за възникване на това право, а именно неплатено в срок задължение. Предвид изложеното е заключено, че в полза на ищеца са възникнали и не са погасени вземанията към ответниците за получаване на сума от 135 692, 71 евро, представляваща главница по договора за кредит, на сума от 3 111, 29 евро, представляваща възнаградителна лихва по договора за кредит и на сума от 974, 08 евро, представляваща неустойка за забава, както е счел и първоинстанционният съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят два въпроса, които заявяват, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за основателност на предявените срещу тях искове, като по отношение на единия се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а на другия – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първият от тези въпроси е: Действително ли е договорно съглашение за измененията на условията на основния договор, когато за сключването му кредиторът е използвал нелоялна и конкретно заблуждаваща търговска практика по чл. 68г, ал. 4 ЗЗП вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП или същото не поражда правни последици, тъй като заблуждаващата търговска практика е основание съглашението да бъде квалифицирано като неравноправно с произтичащите правни последици по чл. 146, ал. 1 ЗЗП?

Този въпрос е свързан с тълкуване на конкретни разпоредби от Закона за защита на потребителите във връзка с правилата, установени в него, касаещи нелоялни търговски практики, неравноправни клаузи в потребителските договори и действителността на целия договор, в който се съдържат такива клаузи, поради което има характера на правен. Доколкото от ответниците в производството е направено възражение за нищожност на анекс № 1 от 14.04.2011 г. към договора за кредит, от който са възникнали предявените в процеса вземания, като сключен при използване на заблуждаваща търговска практика, което води до неговата неравноправност и нищожност, то трябва да се приеме, че този въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело. В обжалваното решение обаче въззивният съд не се е произнасял по 4 това дали установяването на предприета от кредитора заблуждаваща търговска практика при сключване на договор с потребител води до неравноправност на някоя или някои клаузи от неговото съдържание, както и дали такава неравноправност води до нищожност на целия договор. Това е така, тъй като той е направил извод, че по делото изобщо не е доказано да са осъществени фактите, на които ответниците основават възражението си за сключване на анекс № 1 от 14.04.2011 г. при използване на заблуждаваща търговска практика, които са, че кредитополучателите, имащи качеството на потребители, са били заблудени от кредитора, че имат просрочени задължения към датата на подписване на този анекс и че това ги е мотивирало да се съгласят с предвидените в него по-неблагоприятни за тях условия. Апелативният съд е счел, че до датата на сключване на оспорения анекс банката не е събирала от кредитополучателите недължими суми за изпълнение на задълженията им по договора за кредит, което означава, че и информацията, която е имала и е предоставила за това каква част от тези задължения са погасени и каква не, отговаря на обективната действителност. След като по поставения от касаторите въпрос липсва произнасяне в обжалваното решение, трябва да се приеме, че той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на този акт до касационно обжалване.