Решение № 4045 от 04.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4045 гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

БИЛЯНА Д. СИМЧЕВА при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20231100510347 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 9749/08.06.2023 г., постановено по гр. д. № 61959/22 г. по описа на СРС, 173 състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, че Р. Р. С. дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата от 3808,82 лв., представляваща падежирала главница за периода от 21.07.2020 г. до 21.06.2022 г. по договор за кредит от 31.01.2019 г., сключен с „У.К.К.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са цедирани на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /18.07.2022 г./ до окончателното изплащане, както и сумата от 598,15 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 21.02.2020 г. до 21.06.2022 г., като е отхвърлен предявения иск за главница над 3808,82 лв. до пълния му предявен размер от 4145,18 лв., и предявения иск за договорна лихва за горницата над 598,15 лв. до пълния му предявен размер от 607,40 лв. С решението Р. Р. С. е осъдена да заплати на „Е.М.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 255,05 лв., представляваща разноски в заповедното производство /ч. гр. д.

1

№ 38703/22 г. на СРС/, както и сумата от 392,02 лв., представляваща разноски в първоинстанционното исково производство /гр. д. № 61959/22 г. на СРС/, а „Е.М.“ ЕООД е осъден да заплати на Р. Р. С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3,64 лв., представляваща разноски в заповедното производство /ч. гр. д. № 38703/22 г. на СРС/, както и сумата от 58,18 лв., представляваща разноски в първоинстанционното исково производство /гр. д.

№ 61959/22 г. на СРС/.

Подадена е въззивна жалба от „Е.М.“ ЕООД срещу решение № 9749/08.06.2023 г., постановено по гр. д. № 61959/22 г. по описа на СРС, 173 състав, в отхвърлителната му част. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че претенциите са доказани в пълен размер. Посочва, че в заключението ан съдебно – счетоводната експертиза /отговор на задача 2/ вещото лице е дало заключение в табличен вид, съдържащо внесените от ответника суми и датите, на които това е направено. Твърди, че съдът не е съобразил обстоятелството, че извършеното от ответницата плащане е следвало да се отнесе към по – ранна вноска, тъй като към този момент тя е била вече в просрочие на някои от вноските. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваните части, и вместо това да постанови друго, с което да уважи изцяло исковете.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна – Р. Р. С. не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на въззивника и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.

Ищецът „Е.М.“ ЕООД твърди, че ответницата Р. Р. С. е сключила с „У.К.К.Ф.“ ЕАД договор за потребителски паричен кредит от 31.01.2019 г., по силата на който й е била предоставена в заем сумата от 10 895,84 лв., която е следвало да върне на 60 вноски по 210,67 лв. или общо 12 640,03 лв. Посочва, че уговреният годишен лихвен процент е бил 5,99 %, а падежите на вноските 2 били в периода от 21.02.2019 г. до 21.01.2024 г. Поддържа, че процесните суми не били платени, а с договор за цесия от 21.09.2021 г. заемодателят ги е прехвърлил на ищеца. Твърди, че ответницата не е погасила задълженията си, поради което въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 38703/22 г. по описа на СРС, 173 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение срещу длъжника за заплащане на процесните суми, както и че след подадено възражение в срока по чл. 414 ГПК са дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 4145,58 лв., представляваща падежирала главница за периода от 21.07.2020 г. до 21.07.2022 г. по договор за потребителски кредит от 31.01.2019 г., вземанията по който са цедирани на ищеца, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК 18.07.2022 г. до окончателното плащане, както и сумата от 607,40 лв., представляваща падежирала договорна възнаградителна лихва за периода от 21.07.2020 г. до 21.07.2022 г. Претендира разноски.

Ответницата Р. Р. С. е подала отговор на исковата молба в срока по чл.

131, ал. 1 ГПК, с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че в договора са налице неравноправни клаузи. Прави възражение за изтекла погасителна давност, обективирано във възражението по чл. 414 ГПК.

Претендира разноски.

Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира 3 следното:

Във въззивното производство не са спорни между страните следните обстоятелства: наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски паричен кредит от 31.01.2019 г., сключен между „У.К.К.Ф.“ ЕАД и Р. Р. С., по силата на който на ответницата е бил отпуснат заем в размер на 10 000 лв., при годишна възнаградителна лихва от 5,99 % и ГПР от 6,98 %; че заетата сума е била предоставена на заемателката, като с част от нея е бил рефинансиран стар кредит; че вземанията на заемодателя по договора за кредит спрямо ответницата са били прехвърлени на „Е.М.“ ЕООД; че заемателят е бил надлежно уведомен за цесията на вземанията.

Спорно обстоятелство във въззивното производство е дали заемателят е извършил плащания през процесния период, с които да са погасени частично претендираните суми за главница и за договорна възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит.

От погасителения план към договора за потребителски кредит се установява, че за периода от 21.07.2020 г. до 21.06.2022 г. вноските, включващи главница и договорна възнаградителна лихва, които са с настъпил падеж, са 24, като всяка от тях е по 210,67 лв. или общо 5056,08 лв.

За установяване на извършените вноски по процесния договор, техния размер и какво е погасено с тях в първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно – счетоводната експертиза, което не е оспорено от страните.

Видно от таблицата към отговора на задача 2 от заключението на съдебно – счетоводната експертиза на 09.12.2020 г. е извършено плащане на сумата от 217,57 лв., с която е погасена главница в размер на 168,10 лв., договорна възнаградителна лихва в размер на 47,97 лв. и лихва за просрочие в размер на 1,20 лв., както и че на 15.02.2021 г. е извършено плащане на сумата от 438,82 лв., с която е погасена главница в размер на 337,97 лв., договорна възнаградителна лихва в размер на 94,77 лв. и лихва за просрочие в размер на 6,08 лв. Неоснователни са доводите на въззивника, че с извършените плащания са погасени вноски за главница и договорна лихва за периода преди 21.07.2020 г. Това е така, тъй като от заключението на съдебно – счетоводната експертиза не се установява плащането на посочените суми да е отнесено към по – ранни вноски.

4

Предвид изложеното по – горе, искът за главница следва да се отхвърли за разликата над сумата от 3808,82 лв. до пълния му предявен размер от 4145,18 лв., както и искът за договорна възнаградителна лихва следва да се отхвърли за разликата над сумата от 598,15 лв. до пълния му предявен размер от 607,40 лв., като неоснователни.

Поради съвпадение между крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение № 9749/08.06.2023 г. по гр. д. № 61959/22 г. по описа на СРС, 173 състав, следва да бъде потвърдено като правилно в обжалваната му част. В частта, в която исковете за главница и за договорна възнаградителна лихва са уважени, решението е влязло в сила като необжалвано.

По разноските:

Предвид изхода на спора в полза на въззивника не следва да се присъждат разноски. Въззиваемата страна не претендира разноски за въззивното производство.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 9749/08.06.2023 г., постановено по гр. д.

№ 61959/22 г. по описа на СРС, 173 състав, в обжалваната част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5