Решение № 260347 от 22.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ ................. гр. София, 22.02.2023 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

СТОЙЧО ПОПОВ при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 3937 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20215386 от 05.10.2020 г., постановено по

ГД № 1186 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 36 с-в, по предявения от Р.К.К. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р.К.К. сумата от 2000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от разследването и повдигането на обвинение за извършено на 27.04.2012 г. в гр. София, в сградата на Областен отдел „Контролна дейност – Държавна автомобилна инспекция“ при МТТС на Република България – престъпление по чл. 313, ал. 1, пр. 1 от НК, за което ищецът е оправдан с влязло в сила Решение по НАХД № 20943 по описа за 2012 г. на СРС, НО, 4 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на предявяване на иска – 09.01.2019 г., като искът е отхвърлен за сумата от 8000,00 лв., представляваща разликата над уважения размер от 2000,00 лв. до пълния предявен размер от 10000,00 лв. СРС се е произнесъл и относно дължимостта на разноските, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.

Решението на СРС е обжалвано от ищеца Р.К.К. в частта, с която исковата претенция е отхвърлена. Въззивникът поддържа, че в обжалваната част решението на първоинстанционния съд е неправилно и постановено в нарушение на процесуалните правила. Излагат се доводи, че СРС неправилно е тълкувал заключението на СМЕ, като се твърди, че е вследствие на осъщественото спрямо ищеца наказателно преследване здравословното състояние на последния се е влошило. Сочи се, че именно наказателното преследване срещу ищеца е довело до изпадането му в преддиабетно състояние. Посочва, че СРС не е обсъдил в мотивите си приетите по делото справки от СРП и от СДВР. Поддържа се, че тези пропуски на първата инстанция са довели до постановяване на несправедливо съдебно решение.

Ето защо въззивникът отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което исковата претенция да бъдат уважена в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Прокуратурата на Република България.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р.К.К. сумата от 2000,00 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на предявяване на иска – 09.01.2019 г., като необжалвано в срок от ответника, респ. в тази част първоинстанционното решение не е предмет на въззивното производство.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно в обжалваната част, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление от общ характер; 2. лицето да е било оправдано или образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление; 3. ищецът да е претърпял твърдените неимуществени вреди; и 4. между незаконното действие на правозащитните органи и понесените от ищеца неимуществени вреди да е налице причинно-следствена връзка. Елементите от посочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищцата – по арг. от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК.

Спорен в настоящото въззивно производство, предвид релевираните от насрещните страни доводи, е въпросът за размера на дължимото на ищеца обезщетение за претърпени в следствие воденото срещу него наказателно преследване, приключило с влязла в сила оправдателно решение по НАХД № 20943 по описа за 2012 г. на СРС, НО, 4 състав, неимуществени вреди (болки и страдания).

Предвид липсата на доводи относно наличието или липсата на предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, този въпрос не може да бъде пререшаван от въззивния съд (по арг. чл. 269 от ГПК).

Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда. В тази връзка следва да бъдат съобразени разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г. относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, според които същото не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на това заместващо обезщетение.

Конкретно по иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, какъвто е разглежданият в настоящото производство, такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното преследване, вкл. дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; видът и продължителността на наложената мярка за неотклонение, другите евентуално наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и данни за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото му обвинение се е отразило негативно на здравословното му състояние – физическо и психическо здраве, конкретните преживявания на ищеца, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, и изобщо цялостното отражение на предприетото срещу ищеца наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, вкл. предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите, и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди (в този смисъл Решение № 223 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 295/2010 г. на ВКС; Решение №

298/04.07.2011 г. по гр. д. № 1152/2010 г. на ВКС, ГК, IV ГО; Решение № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на ВКС, ГК, IV ГО; Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3 / 2004 г. на ОСГК на ВКС).

Установява се въз основа на събраните по делото доказателства, че НАХД № 20943 по описа за 2012 г. на СРС, НО, 4 състав (приложено по делото, ведно с ДП № 5279/2012 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 17374/2012 г. по описа на СРП) е образувано срещу ищеца Р.К.К. за това, че на 27.04.2012 г., в гр. София, в сградата на Областен отдел „Контролна дейност – Държавна автомобилна инспекция“ – София в ИААА при МТИТС, е потвърдил неистина в писмена декларация – престъпление по чл. 313, ал. 1, пр. 1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до 3 години или с глоба от сто до триста лева, като делото е внесено от прокурора в съда с предложение за освобождаване на ищеца от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК. Досъдебната фаза на наказателното производство, считано от датата на привличането на ищеца като обвиняем и провеждане на разпита му, се е развила и приключила в периода от 16.10.2012 г. до 12.11.2012 г., а съдебната му фаза – от 12.11.2012 г. до 22.01.2014 г., когато е влязло в сила решението, постановено по НАХД № 20943 по описа за 2012 г. на СРС, НО, 4 състав, с което ищецът е оправдан за посоченото деяние. Основание за постановяване на оправдателното решение е изводът на съда за неустановеност в конкретния случай обвиняемият (ищецът) да е реализирал поведение, консумиращо признаците на вмененото му документно престъпление.

Според събраните в процеса писмени доказателства, вкл. съдържащите се в НАХД № 20943/2012 г. на СРС, НО, 4 състав и ВНАХД № 4653 по описа за 2013 г. на СГС (приложени по настоящото дело) съдебни книжа, на 16.10.2012 г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем и е разпитан в това си качество за престъпление по по чл. 313, ал. 1, пр. 1 от НК по ДП № 5279/2012 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 17374/2012 г. по описа на СРП. В хода на цялото наказателно производство по отношение на ищеца не е взимана мярка за неотклонение и/или друга мярка за процесуална принуда. На 12.11.2012 г. СРП е внесла делото в СРС с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК. Въз основа на постановлението на прокурора е образувано НАХД № 20943/2012 г. на СРС, НО, 4 състав, по което е постановено оправдателното решение от 14.05.2013 г. Срещу последното е подаден протест, въз основа на който е образувано ВНАХД № 4653 по описа за 2013 г. на СГС. По посоченото въззивно дело е постановено окончателно Решение № 1452 от 22.01.2014 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение. В съдебното производство пред първата инстанция са проведени 2 съдебни заседания, а в това пред въззивния съд – едно, в което прокурор от СГП е заявил, че не поддържа протеста, но не го оттегля, счита деянието за несъставомерно и се придържа изцяло към мотивите на първоинстанционния съд.

При тези данни и доказателства се налага приемането на извод, че наказателното преследване срещу ищеца в разглеждания случай е продължило 1 година, 3 месеца и 6 дни.

От заключението на назначената по делото СМЕ, неоспорено от страните, което въззивният съд намира за обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения се установява, че по делото има данни единствено за извършени по отношение на ищеца лабораторни изследвания, които не представляват диагноза за сочените от ищеца заболявания (влошаване на здравословното му състояние) – захарен диабет и артериална хипертония. Диагнозата следва да се постави след преглед от съответен специалист. По делото има данни за извършено лабораторно изследване 6 месеца след приключване на наказателното производство, водено срещу ищеца, от които се установява единствено наличие на глюкозен толеранс. Предвид липсата на данни за здравословното състояние на ищеца отпреди наказателното преследване и по време на същото не може да се направи извод за наличие на причинно-следствена връзка между здравословното състояние на ищеца и възбуденото срещу него наказателно преследване.