Решение № 7375 от 10.05.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7375 гр. София, 10.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. Г.А като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело № 20211110172202 по описа за 2021 година

Производство е образувано по искова молба, подадена от З. Б. Б. срещу „Топлофикация София“ ЕАД с която са предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1550,93 лева, представляваща 1/2 част от вземане за цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. за имот, находящ се в гр. София, ул.

„Криволак“ № 9, вх. 1, ап. 3, аб. № 339848, ведно със законната лихва от 08.11.2021 г. до изплащане на вземането; сумата от 252,57 лева, представляваща 1/2 част от вземане за мораторната лихва за периода от 15.09.2019 г. до 18.10.2021 г.; сумата от 20,52 лева, представляваща 1/2 част от вземане за цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от 08.11.2021 г. до изплащане на вземането; сумата от 4,47 лева, представляваща 1/2 част от вземане за мораторна лихва за периода от 01.12.2018 г. до 18.10.2021 г. върху главницата за дялово разпределение, сумата от 36,57 ле в а представляваща разноски за държавна такса и сумата от 2 5 , 0 0 лева, представляваща възнаграждение за юрисконсулт, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 63735/2021 г. по описа на СРС, 169-ти състав.

Ищецът, твърди, че не дължи заплащането на процесните суми, поради липса на облигационно отношение с ответника, както и поради това, че не притежава качеството потребител. Сочи, че не е собственик на имота, посочен в заповедта за изпълнение. Развива съображения в насока, че ОУ на ответното дружество не са публикувани съгласно чл. 150 1 ал. 2 ЗЕ. Оспорва наличието на ценово решение от КЕВР. Излага, че ответникът не е титуляр на лицензия за доставка на ТЕ. Твърди, че до имота не е доставяна ТЕ. Оспорва метрологичната годност на общия топломер и на индивидуалните разпределители. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл.131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като недопустим и неоснователен. Ответникът твърди, че ищецът е собственик на имота по наследство и развива съображения в насока, че между страните са налице облигационни отношения, както и че е доставил реално на ищеца топлинна енергия, цената на която възлиза на посочената в исковата молба стойност. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

С молба от 21.12.2022г. третото лице-помагач „Нелбо“ АД на страната на ищеца сочи, че дяловото разпределение за процесния период и имот е извършвано законосъобразно, както и че ищецът е потребител на топлинна енергия и такава е доставяна в имота.

Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, намери за установено следното от фактическа и правна страна.

Със заявление за издаване на заповед за изпълнение с вх. № 83405 от 08.11.2021г.

„Топлофикация София“ ЕАД е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Снежана Данчева Станоева-Бараковска и З. Б. Б. за разделно заплащане при равни квоти от по 1/2 част за всеки длъжник на сумата от 3101,86 лева, представляваща главница за цена на доставена топлинна енергия за битови нужди през периода от 01.05.2018г. до 30.04.2020г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „Криволак“ № 9, вх. 1, ап. 3, ведно със законната лихва считано от 08.11.2021г. до изплащане на вземането, сумата от 505,15 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019г. до 18.10.2021г., сумата от 41,04 лева представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2018г. до 30.04.2020г., ведно със законната лихва считано от 08.11.2021г. до окончателното изплащане и сумата от 8,95 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.12.2018г.до 18.10.2021г.

Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д. № 63735/2021г. по описа на СРС, 169ти състав. На 16.11.2021г. по делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която двамата длъжници са осъдени да заплатят разделно така посочените суми, като задълженията на З. Б. Б. са 1550,93 лева представляваща 1/2 част от вземане за цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „Криволак“ № 9, вх. 1, ап. 3, аб. № 339848, ведно със законната лихва от 08.11.2021 г. до изплащане на вземането; сумата от 252,57 лева, представляваща 1/2 част от вземане за мораторната лихва за периода от 15.09.2019 г. до 18.10.2021 г.; сумата от 20,52 лева, представляваща 1/2 част от вземане за цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от 08.11.2021 г. до изплащане на вземането; сумата от 4,47 лв., представляваща 1/2 от вземане за мораторната лихва за периода от 01.12.2018 г. до 18.10.2021 г. сумата от 36,57 лева представляваща 1/2 част от разноски за държавна такса и сумата от 25,00 лева, представляваща 1/2 част от 2 възнаграждение за юрисконсулт.

В рамките на едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК на 16.12.2021г. длъжникът З.

Б. Б. е предявил настоящия отрицателен установителен иск, като с молба с вх. № 119169 от 16.12.2021г. длъжникът е уведомил съда в заповедното производство, че е предявил отрицателен установителен иск в срока за възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което производството по установяване на вземанията по заповедта за изпълнение следва да се развие в производството по така предявения отрицателен иск.

Съдът в заповедното производство е дал указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, вследствие на което е образувано гр.д. № 9076/2022г. по описа на СРС, 169-ти състав, което към датата на постановяване на настоящото решение е на етап по размяна на книжа по реда на чл. 131 ГПК.

Настоящият състав, като взе предвид гореизложените обстоятелства, намира, че предявените отрицателни установителни искове за недължимост на главници и лихви по заповедта за изпълнение са процесуално допустими. Както е изяснено в съдебната практика /в този смисъл Решение № 76 от 07.05.2013г. по гр.д. № 931/2012г. по описа на ВКС, IV г.о., ГК, Решение № 207 от 31.07.2015г. по гр.д. № 7030/2014г. по описа на ВКС, IV г.о., ГК, Определение № 154 от 27.02.2014г. по ч.гр.д. № 769/2014г. по описа на ВКС, IV г.о., ГК, Определение № 318 от 09.07.2019г. по ч.гр.д. № 2108/2019г. по описа на ВКС, IV г.о, ГК/ до изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл.

124, ал.1 ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск. В този случай предявеният иск има ролята на възражение по чл. 414, ал.1 ГПК – оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са направени пред съд. Когато в срока за възражение бъде предявен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че вземането не съществува, заповедта за изпълнение не влиза в сила. Целта на заповедното производство е по надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът презумира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено възражение. Когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли вземането, то несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение не може да влезе в сила. След изтичане на срока по чл. 414, ал.2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим. Когато длъжникът оспори вземането по заповедта за изпълнение чрез иск, за кредитора не тече срок по чл. 415, ал.1 ГПК, тъй като спорното вземане вече е предмет на установяване в исков процес, а предявеният по-късно иск за същото вземане е недопустим и подлежи на прекратяване на основание чл. 126, ал.1 ГПК.

В този случай дължимостта на вземанията се установява в производството по отрицателния установителен иск, който замества производството по чл. 422, ал. 1 ГПК. Ето защо предявените отрицателни установителни искове за главници и лихви са процесуално допустими

3

Различно е положението по отношение на предявените отрицателни установителни искове за недължимост на разноските в заповедното производство. Както е уточнено в т. 10в от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, не са налице в случаите, когато искът е предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че разноските в заповедното производство представляват последица от уважаване на заявлението и са изрично разграничени от задължението на длъжника в съдържанието на заповедта за изпълнение - чл.412, т.6 ГПК. В исковия процес разпределението на отговорността за разноски няма характер на самостоятелно съдебно предявено притезание и не се включва във формиране размера на цената на иска.

С оглед цитираните по-горе постановки относно процесуалната функция на отрицателния установителен иск в срока за възражение, следва изводът, че дадените с тълкувателното решение указания относно характера на разноските в заповедното производство – като последица от уважаването на заявлението, а не като предмет на установяване в исковото производство – са приложими независимо от това, дали спорът относно вземането по заповедта за изпълнение се разрешава по предявен положителен установителен иск на заявителя или по отрицателен иск на длъжника, предявен в срока за възражение. Самостоятелен отрицателен установителен иск за недължимост на разноските по заповедта за изпълнение е допустим единствено в хипотезата на чл. 439, ал. 1 ГПК, след нейното влизане в сила. При невлязла в сила заповед за изпълнение, разноските в заповедното производство не са предмет на установяване по делото, а съгласно т. 12 от цитираното тълкувателно решение, съдът следва да се произнесе по тях с осъдителен диспозитив съобразно изхода от спора относно вземанията по заповедта. Следователно предявените искове за недължимост на сумите от 36,57 лева представляваща разноски за държавна такса в заповедното производство и сумата от 25,00 лева, представляваща възнаграждение за юрисконсулт в заповедното производство, са процесуално недопустими и исковата молба в тази част следва да бъде върната на основание чл. 130 ГПК.

По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от тяхното предявяване.

В тежест на ответника е да докаже кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: наличието на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия между страните през исковия период за процесния имот, количеството на реално доставената от него по договора топлинна енергия за процесния период и нейната стойност; а също така изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

В случая правният интерес на ищеца от предявените искове следва от издадената срещу него заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 63735/2021г. по описа на СРС, 169-ти състав и факта на предявяването им в срока за възражение срещу заповедта.

4

Относно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, съдът намира следното. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на така установената законова уредба на договора за доставка на топлинна енергия за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното правоотношение са законово уредени – собственикът или титулярът на вещното право на ползване.