Решение № 1594 от 14.12.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1594 гр. Пловдив, 14.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело № 20225300501528 по описа за 2022 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба на ищеца по спора Д. Г. Ц., ЕГН – ********** срещу Решение № 583 от 24.02.2022 г., постановено по гр.д. № 16 066/2021 г. на Районен Съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу въззиваемия – ответник по спора „ Алкао „ ЕООД, ЕИК 202375442 искове за сумата 460 лв. - незаплатено трудово възнаграждение за месец септември 2020 г. , за сумата 433, 65 лв. – обезщетение за неползван към датата на прекратяване на трудовия договор / 13.09.2020 г. / платен годишен отпуск и за сумата 93, 37 лв. – обезщетение за забава в плащането на горепосочените главници за период от 01.10.2020 г. до предявяването на иска / 13.10.2021 г. /, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане.

Поддържаните във въззивната жалба оплаквания са за недопустимост и неправилност на решението, искането – за неговата отмяна и постановяване решение от въззивния съд за уважаване на исковете. Претендира направените за двете инстанции разноски.

Въззиваемото „ Алкао „ ЕООД е депозирало отговор по чл. 263 от ГПК, в който възразява срещу жалбата, счита същата за неоснователна, съответно първоинстанционното решение за допустимо и правилно. Претендира разноските, направени за въззивното производство.

Съдът установи следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявени от Д. Г. Ц., ЕГН – ********** срещу „ Алкао „ ЕООД, ЕИК 202375442 обективно съединени искове по чл. 128 т. 2 от КТ и по чл. 224 от КТ за осъждането на дружеството да му заплати сумата 460 лв. 1 незаплатено трудово възнаграждение за месец септември 2020 г. , сумата 433, 65 лв. – обезщетение за неползван към датата на прекратяване на трудовия договор / 13.09.2020 г. / платен годишен отпуск и сумата 93, 37 лв. – обезщетение за забава в плащането на горепосочените главници за период от 01.10.2020 г. до предявяването на иска / 13.10.2021 г.

/, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане.

По делото е безпротиворечиво установено че между страните е съществувало трудово правоотношение, прекратено на 13.09.2020 г. на основание чл. 326 ал. 1 от КТ – Заповед на ответното дружество – работодател № 119/11.09.2020 година.

По делото е безпротиворечиво установено че към датата на прекратяване на трудовия договор дължимото се на ищеца трудово възнаграждение за м. септември 2020 г. е в брутен размер от 376, 75 лв., а обезщетението по чл. 224 КТ за неползвани 11 дни платен годишен отпуск в брутен размер от 481,91 лв. – общо 858, 66 лв., а след приспадане на дължимите ДОД и осигуровки нетната сума за получаване е 726, 07 лева.

По делото е безпротиворечиво установено че от така начислените трудово възнаграждение и обезщетение по чл. 224 от КТ на ищеца е заплатена по банков път сумата 72, 35 лв., а разликата от 653, 72 лв. не е платена, тъй като е „ удържана „ от работодателя поради надплатено в този размер трудово възнаграждение на ищеца за месец август 2020 г..

По този факт не се спори и се установява по делото, че по причина на техническа грешка в софтуерната система, която обслужва начисляването и плащането на работните заплати в ответното дружество за месец август 2020 г. на ищеца са платени две нетни заплати в общ размер от 1 307, 44 лв., като платеното в повече е в размера от 653, 72 лева.

Спорния по делото факт е върнати ли са на дружеството надвзетите от ищеца 653, 72 лв., така както самият той твърди – на ръка, на П. Д. – *** на длъжност „ *** „, на дата 09.09.2020 година. В тази връзка по делото се установява следното:

От заключението на приетата по първоинстанционното дело ССчЕ в счетоводството на дружеството не е отчетена постъпила от ищеца в брой парична сума, не е издаван приходен касов ордер, лицето П. Д. е към този момент *** в отдел „ *** „ и не обслужва „ ***„ , нито има правомощия да извършва каквито и да било счетоводни операции;

Според показанията на свидетеля Д. пред настоящата инстанция – допусната в хипотеза на чл. 266 ал. 3 от ГПК, веднага след като бил констатиран факта на изплатени в двоен размер работните заплати за м. август 2020 г. и конкретно от и след датата 03.09.2020 г. от ръководството й било възложено да уведоми работниците и служителите с платени в повече от полагащите им се работни заплати че следва да ги върнат, по банков път или в брой - в касата на дружеството, но подлежащите на връщане суми тя няма право да получи и не е получавала, тъй като не може да издава и не е издавала счетоводни документи. Само ги уведомявала за горното по представен й от ръководството списък с телефоните им. Знае Д.

Ц. да е бил по това време *** в Алкао ЕООД, има спомен че му се е обаждала да върне надвзето трудово възнаграждение, както и че на Ц. да е предстояло прекратяване на трудовия договор. В началото на м. септември същият се е явил лично при нея, но за да оформи и да му предаде документите във връзка с прекратяване на трудовия договор, при това си явяване той не й е предавал, съответно тя не е приемала парична сума от него.

С оглед така установеното съдът намира, че искът е неоснователен и правилно е бил отхвърлен с първоинстанционното решение.

При лежаща върху ищеца доказателствена тежест същият не установи да е върнал на ответното дружество надвзетата сума за работна заплата за месец август 2020 г., поради което правилно за погасяване на това свое ликвидно и изискуемо вземане работодателят е извършил прихващане с насрещните вземания на ***, също ликвидни и изискуеми. В тази насока следва още да се посочи, че П. Д. – на която въззивникът настоява да е върнал 2 надвзетата работна заплата, не е *** на дружеството с правомощия да приема плащания от негово името и за негова сметка. Тоест, твърдяното от въззивника плащане на служителя в отдел „човешки рерурси„ Д. не съставлява надлежно изпълнение и не поражда действие за кредитора по смисъла на чл. 75 ал. 1 от ЗЗД, който нито го е потвърдил, нито се е възползвал от него. Съгласно ал. 2 на чл. 75 от ЗЗД длъжникът се освобождава не само когато е изпълнил на кредитора, на овластено от него, от съда или от закона лице, но и когато добросъвестно е платил задължението си на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да приеме изпълнение. Такива недвусмислени обстоятелства по делото не се установяват – не се и и твърдят, от въззивника – ищец по отношение на твърдяното, но недоказано от него плащане на ***Д., при лежаща върху него доказателствена тежест.

Неоснователно е оплакването на въззивника за недопустимост на решението като постановено по непредявен иск. Определянето на правната квалификация се извършва от съда на база изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявения петитум. В случая, с обстоятелствената част на ИМ ищецът е твърдял да има към ответника вземания, съставляващи незаплатени трудово възнаграждение за м. септември 2020 г. и обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ за 11 дни неползван платен годишен отпуск към 11.09.2020 г. и с петитума на ИМ е искал неговото осъждане да му заплати исковите суми на това основание. Ответникът се е бранил с възражение за недължимост на претендираните трудово възнаграждение и обезщетение поради извършено прихващане с насрещно свое вземане към ищеца, съставляващо надплатено му поради техническа грешка възнаграждение за м. август 2020 г.. Следователно правната квалификация на предявените искове е правилно определена като такива по чл. чл. 128 и 224 от КТ, а не по чл. 55 от ЗЗД – неоснователно обогатяване, както неоснователно се поддържа във въззивната жалба. Съдът се е произнесъл в рамките на така определения от страните предмет на спора и в рамките на търсената защита, принципа на диспозитивното начало не е нарушен. Защитното възражение на ответника не обуславя извод за твърдяната от въззивника различна от дадената от първостепенния съд правна квалификация на исковете и не е налице произнасяне на съда по непредявен иск.

С оглед изложеното жалбата е неоснователна, първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете е правилно и се потвърждава.

При така постановения инстанционен резултат въззиваемата страна има право на направените за настоящото производство разноски – възнаграждение за един адвокат.

Същото е договорено и заплатено на дата 14.09.2022 г. в размер на 480 лева. Поради ниската правна и фактическа сложност на делото заявеното от въззивника възражението за прекомерност е основателно. Възнаграждението следва да се присъди в минималния размер по чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/2004 г. към момента на договарянето и плащането му – 300 лева.

Предвид изложеното съдът

РЕШИ:

Потвърждава Решение № 583 от 24.02.2022 г., постановено по гр.д. № 16 066/2021 г. на Районен Съд – Пловдив.

Осъжда Д. Г. Ц., ЕГН – ********** да заплати на „ Алкао „ ЕООД, ЕИК 202375442 деловодни разноски за въззивното производство в размер на 300 / триста / лева – възнаграждение за един адвокат.

3

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4