Решение № 1219 от 11.04.2025, Административен съд - Велико Търново
- Съд
- Административен съд - Велико Търново
- Дело
- Административно дело 68/2025
- Вид
- Решение № 1219
- Подписан
- 11.04.2025
- В сила
- 24.06.2025
- Състав
- Ивелина Грудева
Други актове по делото
- Разпореждане № 322 от 29.01.2025 · Ивелина Грудева
- Разпореждане № 574 от 19.02.2025 · Ивелина Грудева
- Разпореждане № 669 от 26.02.2025 · Ивелина Грудева
Цитирани разпоредби
- чл.203 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.256 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.257 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.254, ал.3 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
- чл.256, ал.1, т.2 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
- чл.3 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
- чл.3, ал. 1 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
- чл.3, ал.2 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
- чл.43, ал.2 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
- чл. 43, ал. 4 · Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража
- чл.10, ал.3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.1 ал.1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.5, ал.4 · Конституция на Република България
РЕШЕНИЕ
№ 1219
Велико Търново, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административния съд Велико Търново - X състав, в съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав:
Съдия:
ИВЕЛИНА ЯНЕВА
При секретар Д.С. и с участието на прокурора ВЕСЕЛА ДИМИТРОВА КЪРЧЕВА като разгледа докладваното от съдия ИВЕЛИНА ЯНЕВА административно дело № 20257060700068 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 и следващите от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба на А. А. А., понастоящем в затвора гр.Ловеч, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.София, с искане за присъждане на обезщетение в размер на 7 000лв. за претърпени от ищеца неимуществени вреди от условията в Следствения арест гр.Велико Търново по време на пребиваването му от 07.09.2024г. до 10.01.2025г. В исковата молба се твърди, че във връзка с наложени му мерки за неотклонение, той пребивава в следствения арест гр.Велико Търново, без осигурена благоприятна среда и условия за съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, наличие на дървеници, жилищна площ от 4 кв.м. и липса на място за свиждане с адвокат. Твърди се, че това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство и изпитва голям психически тормоз за нечовешките условия. Моли се за уважаване на исковата претенция.
Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез процесуален представител, оспорва изцяло предявеният иск, като моли за отхвърлянето му и присъждане на разноски.
Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция, като размера на обезщетението е завишен и предлага определяне на справедлив размер на обезщетение.
След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:
А. А. А. изтърпява наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в ареста в гр.Велико Търново от 07.09.2024г. до 10.01.2025г., когато е преместен в Затвора гр.Ловеч.
При постъпването на 07.09.2024г. А. е настанен в спално помещение № 3, заедно с Т. П. П. и З. С. Н..
На 10.09.2024г. ищецът е преместен в помещение № 4, където до 03.10.2024г. е настанен с Р. А. П. и М. М. И.. За периода от 04.10.2024г. до 10.10.2024г. в помещението са двама задържани. На 10.10.2024г. в помещението са А., Р. А. П. и Ц. И. С.. От 11.10.2024г. до 28.10.2024г. в помещение № 4 са настанени А., Р. А. П., Ц. И. С. и С. А. А.. От 28.10.2024г. до 31.10.2024г. заедно са настанени А., Ц. И. С. и С. А. А.. От 31.10.2024г. до 08.11.2024г. заедно са настанени ищецът, С. А. А. и В. А. А.. От 08.11.2024г. до 13.11.2024г. заедно са настанени ищецът, С. А. А. и С. С. Х.. От 15.11.2024г. до 18.11.2024г. заедно са настанени ищецът, С. А. А. и К. М. С.. От 20.11.2024г. до 22.11.2024г. заедно са настанени ищецът, С. А. А. и Й. С. И.. От 23.11.2024г. до 28.11.2024г. заедно са настанени ищецът и С. А. А.. От 28.11.2024г. до 03.12.2024г. няма настанен друг задържан при ищеца. От 03.12.2024г. А. е преместен в помещение № 6, където до 10.12.2024г. е заедно с Д. Р. С., а от 10.12 до 20.12.2024г. при тях е настанен и С. С. И.. От 20.12.2024г. до 10.01.2025г. ищецът е преместен в спално помещение № 2, където е заедно със С. А. А..
В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства от които се установява пребиваването на ищеца в арест гр.Велико Търново през посочените периоди. Представени са и данни за медицински прегледи на лицето, данни за провеждани фитосанитарни мероприятия и заявления на ищеца с желание за настаняване с определени лица.
С определение от съдебно заседание съдът приема за служебно известно състоянието на следствения арест в гр.Велико Търново като съдия-докладчик по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г.
Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие.
Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.
Разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултата на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал.5 на същата въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.
Нормата на чл.3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Следователно специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл.284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства.
Съдът намира, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия са доказани.
От писмените становища на ответника и показанията на началника на ареста по административни дела № 303 / 2018г., № 580 / 2018г., № 640 / 2018г., № 702 / 2018г. и № 142 / 2021г. се установява липсата на естествена светлина и чист въздух. В решението Н. срещу България се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа. Изрично свидетеля Г. заявява липсата на вентилационна система, като според него самата конструктивна особеност не позволява подобрения.
Съдът намира за доказано по основание оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста през релевантния по делото период. Съгласно служебно известните на съда условия в ареста в гр.Велико Търново, всички килии са идентични – с площ от 8 кв.м. и предназначени за 4 души. Съгласно чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС (Нова – ДВ, бр. 13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г.) минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение през процесния период, но от представената от ответника справка се констатира, че в съответната килия А. е настаняван с още двама, а понякога и с трима задържани. Съгласно описаните по-горе факти относно настаняването на ищеца в помещенията на ареста в гр.Велико Търново се установява, че от общо 125 дни само през 46 от тях лицето е било само или с един задържан. През останалото време в помещенията са били по трима задържани, а за период от 18 дни в килията са били четирима души. За тези периоди безспорно се установява, че площта, която обитава ищеца в помещенията, в които е настанен е била близо три пъти по-малка от минимално допустимия размер - 4 [жк], чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самия факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал.5 ЗИНЗС. Представените по делото декларации от ищеца с изявено желание за настаняване с други лица са без правно значение. От една страна специалния закон – ЗИНЗС – не предвижда създаването на такъв документ и подаването му от задържано и/или осъдено лице, поради което и декларациите се явяват съставени без нормативно основание, поради което и не създават задължения за служителите на ответника. От друга страна, за разлика от заведения за настаняване от типа на хотели, мотели и др., в управляваните от ответника заведения липсва възможност за избор на броя и вида на лицата, с които да бъде настанен задържания. Такава правна възможност не е предвидена. И с подобно деклариране се игнорира един от ефектите на задържането – лицето да бъде поставено в изолирана среда, за да не може да въздейства на други лица. Още повече, че задържания не може да влияе на броя на останалите посетители на ареста и кои конкретни лица са там по това време, следователно не може да бъде направен самостоятелен и независим избор, което води до извод за липса на заявена воля в декларациите и съставянето им единствено с цел преодоляване на разпоредбата на чл. 284, ал.5 ЗИНЗС.
По силата на общите принципи залегнали в чл.3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр.Велико Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на основание чл.5, ал.4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, тоест спазване на принципите на чл.3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл.256 и чл.257 от АПК.
Липсата на санитарен възел в килията и течаща вода не са посочени в разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице.
Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл.3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на течаща вода в помещението основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за поддържане на лична хигиена и най-елементарното измиване на ръцете преди храна.
Разпечатката съдържа 29 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/dfb62660-780b-44d4-aecc-76f408982098