Решение № 194 от 23.11.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. Пловдив, 22.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Катя Н. Митева като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20215001000561 по описа за 2021 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260123 от 29.03.2021 година, постановено по т. дело № 370/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е осъдено З „Д.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Г.” № 1, да заплати на В. Ц. В., ЕГН **********, от гр. К., ж.к. „В.“ 45, вх. В, ет. 4, ап.

43, сумата 15 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, в резултат на ПТП, настъпило на 14.06.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 06.12.2019г. до окончателното изплащане на главницата, като е отхвърлен иска за обезщетение за неимуществени вреди в размер над 15

000лв. до претендираните 35 000, предявен като частичен иск с цена 80 000лв., като неоснователен и недоказан.

Осъдено е ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, да заплати на В. Ц. В., ЕГН **********, сумата 765лв., представляваща разноски по делото, съобразно уважената част на иска.

1

Осъдено е ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, да заплати на адв.П.К. от САК, като процесуален представител на В. Ц. В., сумата 1176лв. адвокатско възнаграждение, с включен ДДС.

Осъден е В. Ц. В., ЕГН **********, да заплати на ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, сумата 632 лв., представляваща разноски за производството, съобразно отхвърлената част на иска.

Първоинстанционното решение е изменено в частта за разноските с определение № 260582/25.05.2021 година, като е осъдено ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, да заплати на адв.П.К. от САК, като процесуален представител на В.

Ц. В., сумата 812,57 лева адвокатско възнаграждение, с включен ДДС, вместо първоначално определеното такова от 1176 лева. Със същото определение е В. Ц. В., ЕГН **********, да заплати на ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, сумата 720 лева лв., представляваща разноски за производството пред първата инстанция съобразно отхвърлената част на иска, вместо първоначално определените такива в размер на 632 лева.

Срещу определението по чл. 248 от ГПК не са постъпили частни жалби.

Постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство В. Ц. В. чрез процесуалния му представител адвокат П.К. в частта, с която предявеният частичен иск е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до 35000 лева, част от общия размер от 80000 лева – дължимо обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че определеният размер от 15 000 лева е изключително занижен, не съответства на претърпените от ищеца болки и страдания, установени по делото, на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на съдебната практика при компенсиране на вреди от типа на тези, претърпени от ищеца. Този размер според жалбоподателя не можел да репарира в пълен обем претърпените от него вреди, не бил съобразен с установените по делото конкретни, обективно съществуващи факти, установени с приетата съдебно медицинска експертиза и свидетелски показания, свързани с вида на уврежданията, с периода на лечение и възстановяване, както и с неблагоприятната прогноза за пълно възстановяване от претърпяната травма. Не били взети предвид и нормативно определените лимити на отговорността на застрахователите към момента на настъпване на процесното ПТП, при което са причинени уврежданията на жалбоподателя.

2

Втората група оплаквания във въззивната жалба касаят началния момент, от който е присъдена законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Становището на жалбоподателя е, че следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 429 ал. 3 от КЗ и следва да се присъди законна лихва с начален момент 21.06.2019 година, която е датата на уведомяване на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие от застрахования, в каквато насока имало доказателства по делото. При условията на евентуалност се поддържа, че най-късния момент, от който се дължи лихвата за забава, била датата 29.08.2019 година, на която самият пострадал уведомил застрахователя. Оспорени са мотивите, с които първоинстанционният съд е приел, че в случая се дължи законна лихва от датата на исковата молба, тъй като застрахователят не бил в забава поради непредставяне на всички необходими документи, включително банковата сметка на пострадалия.

При тези оплаквания е формулирано искане за отмяна на решението в обжалваните части и за постановяване на ново по същество, с което застрахователят да бъде осъден да заплати допълнително обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лева, като законната лихва върху обезщетенията се присъди от 21.06.2019 година до окончателното им изплащане. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата ведно с начислен ДДС.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответника З.“ АД.

В него се оспорва въззивната жалба и се иска потвърждаване на решението в обжалваните части. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано. Въпреки липсата на въззивна жалба или насрещна въззивна жалба, подадена от З.“ АД, в подадения писмен отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК ответникът е изложил доводи, свързани с това, че ищецът също има вина за настъпване на процесното ПТП наред с водача на застрахования при ответника автомобил, респ. че не е установена при условията на пълно и главно доказване изключителната вина на водача Е.Г. на застрахования при ответника автомобил *** модел *, с рег. № ***. Поддържа се, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е съобразен с установените по делото болки и страдания за ищеца, със сравнително краткия период, необходим за пълното му възстановяване, с факта, че през този период ищецът е можел да се обслужва сам. В отговора е посочено, че 3 лимитите за отговорността на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност“ нямат самостоятелно значение при определяне размера на обезщетението, а са само индиция за нивото на обществено-икономическите отношения в страната, като от значение в случая са стандартът на живот и финансовите възможности на ищеца и обществено-икономическите отношения в конкретното населено място, в което той живее.

Въззивната жалба е оспорена и досежно началния момент, от който се дължат лихвите за забава върху обезщетението за неимуществени вреди.

Становището на ответника е, че този начален момент се определя съобразно разпоредбата на чл. 497 ал. 1 от КЗ и че той е определен от първоинстанционния съд от датата на завеждане на исковата молба, тъй като до този момент ищецът не е изпълнил изискването на чл. 380 ал. 1 от КЗ да предостави банкова сметка, а това е станало едва в хода на висящото производство – на 13.11.2020 година. Според застрахователя законната лихва следва да бъде присъдена именно от този момент. Искането е да се потвърди решението в обжалваната част, евентуално да се намали претендирания от ищеца размер на обезщетението с въззивната жалба, респ. същата да се уважи частично, като законната лихва се присъди с начален момент от 13.11.2020 година и се присъдят на ответника направените разноски за двете съдебни инстанции.

В писменото становище за проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция е претендирано присъждане на юрисконсултско възнаграждение на ответника за въззивната инстанция в размер на 450 лева, като е оспорено искането на поцесуалния представител на жалбоподателя за начисляване на ДДС върху адвокатското възнаграждение, дължимо на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени искания.

Съдът, съобразявайки доводите на страните и доказателства, приема следното: събраните по делото

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ищеца срещу първоинстанционно решение в отхвърлителната му част, като при подаването й е спазен срока по чл. 259 от ГПК.

4

Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

С представените по делото доказателства се установява, че ищецът В.Ц. В. е сезирал ответното дружество с претенция за заплащане на обезщетение за претърпените от него вреди, настъпили при ПТП, станало на 14.06.2019 година, причинено от водача на лек автомобил марка *** модел *, с рег. № ***, за който към момента на произшествието е имало сключена валидна застраховка

„Гражданска отговорност“ на автомобилистите при дружеството-ответник.

Искането, видно от известието за доставяне / стр. 13 от първоинстанционното дело/ е изпратено на 29.08.2019 година и получено от застрахователното дружество на 03.09.2019 година, където е регистрирана щета № ***. Безспорно е, че заплащане на обезщетение по претенцията на ищеца от застрахователя липсва. С писмо изх. № 3675827.09.2019 година застрахователното дружество е уведомило ищеца за необходимостта от представяне на подробно описани в него доказателства, представляващи материали от досъдебното производство, включително експертизи и постановления, медицинска документация, банкова сметка и свидетелство за правоуправление на пострадалия и талона към него, както и свидетелство за регистрация на управлявания от него мотоциклет. С изх. № 4665/04.12.2019 година застрахователят е уведомил ищеца В.В. и процесуалния му представител адвокат Б., че поради непредставяне на изброените в предишното писмо документи, дружеството не може да прецени основателността и размера на предявената претенция, която се явява недоказана, а освен това липсата на банкова сметка прави невъзможно изплащането на застрахователно обезщетение, дори при доказаност и основателност на искането за неговото плащане. При тези доказателства искът пред съда е допустим съгласно разпоредбата на чл. 498 ал. 3 от КЗ.

По отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция дължи произнасяне по доводите във въззивната жалба, освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. / Т. 1 от ТР № 1/2013 година на 5

ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по въведените с въззивната жалба оплаквания, посочени по- горе, свързани на първо място с определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължими на ищеца и на второ място – с началния момент, от който следва да бъде присъдена законната лихва върху това обезщетение.

Тук следва да се отбележи, че извън предмета на въззивното производство е поставения в писмения отговор на ответника въпрос за наличието на вина за настъпване на ПТП и у ищеца в качеството му на лице, управляващо мотоциклета при ПТП, а не само у водача на застрахования при ответника лек автомобил.

С първонстанционното решение е прието за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, включително това за изключителна вина на ищеца.

При това положение и доколкото ответникът не е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение или насрещна въззивна жалба, този въпрос не може да бъде пререшаван на настоящия етап от производството.

При липса на въззивна жалба на ответника акцесорната претенция за законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде разгледана само досежно очертаните от жалбоподателя периоди, които предхождат определения от първоинстанционния съд начален момент.

Според ответника законната лихва следва да бъде присъдена от по-късен от приетия от първоинстанционния съд момент, а именно от 13.11.2020 година, когато са предоставени данни за банковата сметка на ищеца, вместо приетата от съда дата 06.12.2019 година, свързана със завеждане на исковата молба.