Решение № 2459 от 22.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, ……………………

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV а въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ:

ГАЛИНА ТАШЕВА

ИВАН

КИРИМОВ при участието на секретар Антоанета Луканова, като разгледа докладваното в. гр. дело № 13256 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от името на ищеца „А.” ЕООД, срещу решение № 255617 от 31.10.2017 г. по гр. дело № 75404 от 2015 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 119-ти състав, с което е отхвърлен като неоснователен иск срещу С.Т.И. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 8850.00 лева, представляваща неустойка по чл. 4.5. от договор за поръчка от 09.10.2014 г. и сумата от 659.77 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 29.01.2015 г. до 23.10.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба, а именно от 04.12.2015 г. до окончателното плащане и ищецът е осъден да заплати на ответника направените по делото разноски.

Във въззивната жалба е наведен довод за неправилност на решението, поради което се иска същото да бъде отменено и вместо това да се постанови решение, с което предявеният иск да бъде признат за основателен и уважен. В подкрепа на заявената неправилност се изтъква, че претендираната от страна на ищеца сума от 8850.00 лева представлява дължимо от ответника възнаграждение по договор за поръчка, а не неустойка, което многократно било подчертано от страна на ищеца в производството до момента по делото. В тази връзка се акцентира върху доклада, с който районният съд е разпределил доказателствена тежест между страните и е указал на ищеца, че в негова доказателствена тежест е да установи наличието на облигационна връзка между страни по договор за посредничество, в който е уговорено заплащане на комисионно възнаграждение при покупка на имота лично или чрез свързани лица, както и че ответникът е извършил оглед на имота и впоследствие – на 29.01.2015 г. този имот е закупен от неговия син К. И.. Изразява се недоволство, че в доклада по делото съдът не посочил, че в тежест на ищеца е да установи съществуването на вземане за неустойка. Същевременно, жалбоподателят признава, че в изпълнение на дадени от районния съд указания е подал молба, с която е конкретизирал, че в чл. 4.3 от договора и е уговорено комисионно възнаграждение в размер на 3 % от окончателната покупна цена на имота, но не по-малко от 1000 евро, както и че претенцията по чл. 4.5. от договора в размер от 8850.00 лева представлява по естеството си неустойка. С оглед на това свое поведение ищецът твърди, че указанията на съда останали неизпълнени и нередовността на исковата молба не била отстранена, с което твърдение подкрепя становището си за недопустимост на обжалваното решение, поради което иска същото да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане то друг съдебен състав на районния съд. При условията на евентуалност – в случай, че въззивният съд приеме решението за допустимо, въззивникът моли за разглеждане и произнасяне по същество на правния спор при определяне на съответна на фактическите твърдения на ищеца правна квалификация. С оглед на това претендира присъждане на разноски.

В законоустановения срок е подаден писмен отговор на въззивната жалба, с който доводите на жалбоподателя и направените искани се оспорват. Изложени са съображения в насока, че жалбоподателят и ищец по делото не може да се позовава на собственото си процесуално поведение, свързано с неизпълнение указанията на съда и по този начин да аргументира тезата си за недопустимост на обжалваното решение. Изразява се становище, че районният съд правилно е квалифицирал с крайния акт исковата претенция по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, както и че е недопустимо за първи път във въззивното производство ищецът да променя основанието на предявения иск. По същество на спора се твърди недействителност на клаузата, визирана в чл. 4.5. от договора за поръчка, съгласно която в случай че след прекратяване или изтичане срока на договора, купувачът или свързани с него лица по смисъла на ТЗ, закупят имот, предоставен от ЕРА, то клиентът дължи на ЕРА договореното в чл.

4.3. възнаграждение, тъй като клаузата не съдържа конкретика относно лицата, чието бездействие следва да се осигури, както и срок, за който се поема въпросното задължение и конкретизация на имота, за който се отнася. Поддържа се, че с отговора на исковата молба ответникът е възразил, че ищецът като страна по договора за поръчка не е изпълнил поетите задължения, тъй като не е постигнал посочените от С.И. параметри на договора, което е констатирано от страните видно от т. наречената гаранция в размер на 2000 лева, която е върната на ответника от страна на ищеца, с което действието на договора е било прекратено.

Редом с това се сочи, че К. И. е установил самостоятелно контакт с продавачите на имота, чрез Х..Р., а не въз основа на посредничеството на ищеца. С оглед на това се поддържа, че на ищцовото дружество не се дължи каквото и да е възнаграждение по договора за поръчка, в допълнение на което се акцентира и върху обстоятелството, че ищецът претендира да получи възнаграждение и от двете страни, което е в разрез с морала. Претендират се разноски, по отношение на които от насрещната страна в открито съдебно заседание е направено възражение за прекомерност.

В открито съдебно заседание страните поддържат направените искания по изложените аргументи и претендират разноски.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателите и направените искания, въз основа на събраните по делото доказателства и закона, приема за установено от фактическа страна, следното:

Производството по гр. дело №

75404/2015 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 119-ти състав е образувано по повод искова молба на „А.” ЕООД, ЕИК: *******със седалище и адрес на управление ***, чрез управителя А. А., срещу С.Т.И., ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „*******ап. 5 с искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 8850.00 лева, като възнаграждение по чл. 4. 3 от договор за поръчка. Ищецът твърди, че на 09.10.2014 г. между „А.” ЕООД и С.Т.И. е сключен договор за поръчка № 1296 от 09.10.2014 г., по силата на който „А.” ЕООД се е задължило да посредничи на С.Т.И. за покупка на недвижим имот със следните параметри: къща със застроена площ от 120 кв. м до 400 кв. м, при цена от 120 000 евро до 200 000 евро, находящ се на територията на някой от южните квартали в гр. София, а именно „Кръстова вада”, „Бояна” или „Манастирски ливади”. В изпълнение на поетите по договора за поръчка задължения, ищецът твърди че е проучил имотния пазар и е предложил на ответника недвижим имот, а именно къща, находяща се в гр. София, м. „Кръстова вада”, ул. „*********който имот бил предоставен на ответника за оглед, осъществен на 10.10.2014 г. При извършване на огледа, организиран от ищеца, ответникът възприел лично имота и неговите предимства, което удостоверил с подписа си в приложение № 1 към договора за поръчка. В съответствие с уговореното в договора за поръчка, ответникът попълнил т. нар. регистър за посещение и оценка на недвижим имот и предложил да го закупи за сумата от 180 000 евро. Според ищеца, това писмено изявление на ответника, само по себе си, свидетелства за изпълнение задължението на посредника да намери и предложи на ответника за закупуване имот, съответстващ на неговите изисквания. Във връзка с изразеното от страна на С.Т. желание за закупуване на недвижим имот, на 13.10.2014 г. С.Т.И. и „А.” ЕООД са сключили договор за гаранция при закупуване на недвижим имот, по повод на който С.Т. е предал на „А.” ЕООД сумата от 2000 лева като гаранция за закупуване на имота и е възложил на посредника да договори условията по бъдещата сделка. Съгласно договора за гаранция, С.Т. се е задължил да закупи имота за сумата от 180 000 евро, при подялба на разноските за прехвърляне на собствеността между страните, като е посочил изрично че желае нотариусът, при който бъде изповядана сделката да бъде посочен именно от него (купувача).

Въпреки изпълнението на задълженията по договора за поръчка от „А.” ЕООД, от страна на С.Т.И. били предприети действия, насочени към избягване на по-нататъшното съдействие на посредника и съответно освобождаване от задължението за заплащане на уговореното в договора за поръчка възнаграждение в размер на 3 % от продажната цена. Ищецът се информирал от публичния регистър за това, че на 29.01.2015 г. горепосоченият имот е закупен от К. С. И. – син на С.Т.И., след което това било потвърдено и то страна на продавача на имота, който също се намирал в договорни отношения с „А.” ЕОД и съответно е заплатил дължимото възнаграждение на „А.” ЕООД. Ищецът твърди, че по силата на чл. 4.3. от договора за поръчка, С.И. за поел задължение да заплати на „А.” ЕООД възнаграждение за извършените услуги, възлизащо в размер на 3 % от окончателната продажна цена на имота, но не по-малко от 1000 евро. Изпълнението на това задължение следвало, независимо от факта, че имотът бил закупен не лично от С.И., а от неговия син – К. И., тъй като в чл. 4.5. от договора било ясно уговорено, че възнаграждението по чл. 4.3. се дължи и в случай, че имотът бъде закупен не лично от възложителя по договора за поръчка, но и от свързани с него лица, какъвто се твърди че е К. И. с оглед дадената в т. 1 от § 1 от ДР на ТЗ дефиниция. Дължимото възнаграждение не било заплатено от ответника на ищеца, поради което се твърди, че считано от 29.01.2015 г., ответникът е изпаднал в забава. С оглед на всичко това се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 8850.00 лева по договор за поръчка и сумата от 659.77 лева, представляваща лихва за забава върху горната сума, дължима за периода от 29.01.2015 г. до 23.10.2015 г. Иска се присъждане в полза на ищеца на направените по делото разноски.

В законоустановения срок е подаден отговор на исковата молба от С.Т.И., с който доводите на ищеца се оспорват.

Твърди се, че на 09.10.2014 г. С.Т.И. действително е сключил договор за поръчка № 1296, но се посочва, че насрещна страна по договора била Д.Й., за която нямало данни по делото да е била упълномощена да представлява ищцовото дружество. Ответникът признава, че от страна на ищеца е организиран оглед на имота, както и че на 13.10.2014 г. е подписан договор за гаранция, по който той е предал на ищеца сумата от 2000 лева като гаранция за закупуване на имота, находящ се на ул. „********в гр. София. Този имот бил обявен за 220 000 евро, като ответникът действително проявил интерес за закупуването му.

Същевременно се твърди, че поради невъзможност от страна на ищеца да изпълни поетото задължение за посредничество, договорът бил прекратен на 22.10.2014 г. с връщане на дадената като гаранция сума от 2000 лева на ответника. След като договорът бил прекратен, синът на ответника – К. И. проявил интерес да закупи същия имот, за продажбата на който се информирал чрез собствениците Р.Ш.и Н.Ш..

В резултат от водени със собствениците преговори, К. И. постигнал продажна цена на имота от 150 000 евро, за колкото впоследствие го закупил. За целите на тази сделка, пълномощникът на продавачите уведомил управителя на ищцовото дружество, че са си намерили купувач в лицето на К. И., във връзка с което са изискали цялата документация за имота. Впоследствие К. И. е посетил офиса на агенцията-посредник, находящ се в гр. София, бул. „*******№ **, ет. 1, където разменил имейл със служителите на дружеството, на който имейл от те му изпратили необходимите технически и/или правно значими за продажбата документи.

На 29.01.2015 г. К. И. закупил имота за сумата от 295 000 лева, от които 38 138 лева собствени средства, а 256 862 лева отпуснат ипотечен кредит. Въз основа на всичко това се поддържа, че ищецът по делото се е намирал в договорни отношения с продавачите на имота, но не и с купувача К. И., поради което се отрича твърдението на ищеца за дължимост на сумата от 8850.00 лева.