Решение № 2365 от 26.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2365 гр. Пловдив, 26.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тоско П. Ангелов при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело № 20235330113187 по описа за 2023 година

Образувано е по искова молба на Й. К. А. срещу „Вива кредит” АД, с която са предявени отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *** г. за сумата от 1500 лева, като била уговорена лихва от 40.32%, а ГПР бил 49.37%. В договора била постигната уговорка за плащането на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на заема в размер на 943.50 лева и за предоставяне на обезпечение, като при неизпълнението на последната се дължала неустойка в размер на 628.80 лева. Сумите следвало да бъдат заплатени разсрочено към погасителните вноски. Твърди да е погасил задълженията си за главница от 1500 лева и за договорна лихва от 387.30 лева, като счита, че не дължи сумите за такса и за неустойка. Излага съображения за недействителност на договора поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за нищожност на неустойката и за недължимост на таксата.

Иска да бъде установено, че не дължи такса за експресно разглеждане на заявката за паричния заем и неустойка за непредоставяне на обезпечение. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете. Изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било изпълнено, поради което договорът бил действителен, като не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Клаузата за неустойка имала обезщетителна функция и не била нищожна. Не следвало да се включва в ГПР съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК. Таксата за експресно разглеждане била 1 дължима. Не била свързана с усвояването и управлението на кредита. Същата се дължала за услуга, предхождаща заемното правоотношение, която била допълнителна и потребителят доброволно избрал да се възползва от нея, поради което не следвало да се включва в ГПР. Иска се отхвърляне на претенциите и присъждане на разноски.

В срока за отговор на исковата молба са предявени от „Вива кредит” АД срещу Й. К. А. насрещни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240 ЗЗД.

Ищецът по насрещните искове твърди, че на *** г. между страните бил сключен договор за паричен заем №*** г. с предоставена сума от 1500 лева, платима на 30 равни двуседмични вноски, при фиксиран лихвен процент от 40.32% и ГПР – 49.37 %.

Общото задължение по кредита с включени такса за експресно разглеждане на документи и неустойка поради непредоставяне на обезпечение било в размер на 3459.60 лева. Ответникът по насрещните искове извършил плащания по договора в общ размер на 1333 лева, с които били погасени 405.13 лева- главница, 203.77 левадоговорна лихва за периода 21.04.2022 г. – 25.08.2022 г., 209.60- неустойка, 314.50 лева – такса за експресно разглеждане на документи и 200 лева- разходи за събиране на просрочени задължения, като останали непогасени суми.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 1094.87 лева – главница, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на насрещната искова молба – 24.10.2023 г. до окончателното погасяване, както и сумата от 183.53 лева – договорна лихва за периода 08.09.2022 г. – 01.06.2023 г.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещната искова молба е подал писмен отговор, с който оспорва исковете. Твърди, че по договора е платена сумата от 1500 лева, с която била погасена главницата. Поддържа, че договорът е недействителен, поради което се дължала единствено заемната сума. Оспорва извършеното от кредитора осчетоводяване на плащанията по нищожните клаузи за такса за експресно разглеждане и за неустойка. Моли предявените насрещни искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между „Вива кредит“ ООД, чиито правоприемник е „Вива кредит“ АД и ищеца е сключен договор за паричен заем № *** г., с който е предоставена сумата в размер на 1500 лева, като съгласно чл. 3, ал. 2 с подписването му се удостоверя получаването й.

Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.32 %, а годишният процент на разходите (ГПР) 49.37 %. Заемателят се е задължил да върне сумата в срок до 01.06.2023 г., на 30 двуседмични погасителни 2 вноски в размер на 94.36 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан на 2830.80 лева, включващ и 943.50 лева такса за допълнителна услуга за експресно разглеждане на документите съгласно чл. 1, ал. 3. Съгласно чл. 5 от процесния договор заемателят се задължава в срок до три дни, считано от усвояването на сумата, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения – физическо лице поръчител, който да отговарят на определени условия или банкова гаранция с бенефициер заемодателя. В чл. 5, ал. 2 е уговорено, че при неизпълнение на задълженията по ал. 1 се дължи неустойка в размер на 628.80 лева, която се разсрочва на равни части към всяка вноска.

Тук следва да се посочи, че в договора за заем са посочени две дати-*** г. в заглавната част и *** г. след това. Това несъответствие не се отразява на индивидуализацията, защото договорът се разграничава с помощта на индивидуалният му номер.

„Вива кредит“ ООД, съответно правоприемникът, представлява финансова институция по ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Въз основа изложеното се налага извод, че сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая не е било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати , включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато 3 предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Като обща дължима сума по договора е записана 2830.80 лева, включваща и таксата за експресно разглеждане. Разпоредбите на чл. 10а от Закона за потребителския кредит (ЗКП) дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. С посоченото допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК,

Освен това, така записаната стойност не съответства на реално дължимата по договора, тъй като в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 5, предвиждаща предоставянето на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно уговореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е уговорено да се начислява всеки месец, без да може да компенсира повишения риск по друг начин освен с получаването на по-голямо възнаграждение.

Така неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения (каквото се иска и в момента) се получава едно допълнително възнаграждение. Доколкото още при предоставянето на заема кредиторът е предвидил по-високи плащания при липса на обезпечение и отпуска кредита без такова да е предоставено, за изчисляването на ГПР следва да изхожда именно от размера на плащанията предвидени в тази хипотеза. По-ниска стойност на плащанията е предвидена само при евентуално представяне на обезпечение, което представлява бъдещо несигурно събитие и не може да бъде взето предвид към момента на сключването на договора, след като не се е сбъднало. Тъй като неустойката всъщност покрива по-големия риск за заемодателя и е поставена като изискване за предоставянето на заема, това допълнително плащане също се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР.

При тези данни размерът на ГПР ще надхвърли законовото ограничение, 4 предвид посочения в договора лихвен процент- 40.32% на година, размерът на неустойката и таксата- 104% от предоставената сума и периода на договора от около 14 месеца.

Поради изложеното, посоченият в договора годишен процент на разходите от 49.37%, не отговарят на действителния такъв. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и обща дължима сума, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

/В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.;

Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г. ; Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./.

ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените в договора плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В този смисъл са и разясненията дадени в т. 55 на Решение от 21.04.2024 г. по дело С-714/2022 на СЕС „с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.“

Разпечатката съдържа 33 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/dfad55cc-f44f-4b24-9f41-fee8be241f36