Решение № 104 от 13.10.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 104 гр. Дряново, 13.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Дишева при участието на секретаря Кремена Д. като разгледа докладваното от Емилия Дишева Гражданско дело № 20224220100203 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба от Т. Д. Д. от ***, чрез пълномощник адв. Д.

М. М., ***, срещу „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, *** “***“, ***, представлявано от С. П. П..

В исковата молба се излага, че на 22.06.2021 г. страните сключили договор за паричен заем № 5710590, като се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2300 лв., който да бъде погасен с 30 бр. двуседмични погасителни вноски. Годишният лихвен процент бил в размер на 40,32 %, а ГПР в размер на 49,36%.

В чл. 1, ал. 3 от договора било уговорено, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателят ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 1446,60 лв., разсрочена заедно с погасителните вноски по заема. В чл. 4, ал. 1 било уговорено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. Съгласно чл. 4, ал. 2 в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 964,50 лв., която бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска била в размер на 176,83 лв., а общото задължение по кредита в размер на 5 304,90 лв.

На 15.12.2021 г. ищцата сключила нов договор № 5761981 с ответното дружество, съгласно който след погасени 6 бр. погасени вноски, всяка от 176,83 лв. или обща сума 1 в размер на 1060,98 лв., с подписването на договора от 15.12.2021 г. ищцата погасила задължението си по процесния договор № 5710590 в размер на 2401,44 лв. За срок от 6 месеца ищцата заплатила по договор за кредит № 5710590 сума в размер на 3462,42 лв.

Наведени са твърдения, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Било нарушено изискването процесният договор да бъде написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

На ищцата не било предоставено копие от Общите условия и погасителен план, което било нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не бил подписан на всяка страница.

Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, който бил посочен единствено като процент, без изрично да са описани и основните данни, послужили за изчисляването му. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР и кои компоненти били включени в него, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК. Кредиторът не посочил как се изчислявал ГПР и включва ли се към него такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне на поръчител, застраховка и т.н. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи, в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител, водели до различен размер на ГПР от посочения. В случай, че в ГПР бъде включена неустойката и такса експресно разглеждане, то същият бил в размер на 327,88 %, а ГЛП 154,54 %. Дори и неустойката да не бъде включена, а само таксата за експресно разглеждане, която безспорно следвало да се включи, то ГПР бил в размер 188,73 %, а ГЛП 110,86 %.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В случая на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не стори това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите обезщетителна и санкционна функция и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.

2

Претендираната неустойка се явявала уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на ГПР. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – непредставен поръчител, от което обаче не произтичали вреди и неустойката възмездявала „нищо“. Кредиторът начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Твърди се, че нито една от страните нямала реално намерение да бъде предоставен поръчител. Счита, че ако кредиторът действително е имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция, е могъл да отпусне кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване па договор за паричен заем, каквато била обичайната практика при предоставяне на кредити. Дори да се приемело, че страните допускали възможността потребителят да предостави поръчител или банкова гаранция и неустойката да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Дори и при непредоставяне на поръчител, договорът продължавало да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се възползвал от правата, дадени му с чл. 71 ЗЗД. Тази клауза не била индивидуално уговорена и била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.

На следващо място се твърди, че клаузата за заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане била нищожна и противоречаща на ЗПК. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не и такива, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата „бързо разглеждане" била свързана с усвояването на кредита, не представлявала допълнителна услуга, като заплатената за нея сума била в размер на над 50 % от главницата, като за кредит от 2300 лв., кредиторът начислявал такса в размер на 1446,60 лв.

В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК ответникът не включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка и такса за допълнителна услуга, като и двете по своята същност представлявали печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия, а не както бил посочен в договора. Налице било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тьй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни. Грешното посочване на размера 3 на ГПР следвало да се приравни на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла па чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл решение от 15.03.2012 г. по дело С2-453/10 на СЕС.

На следващо място се твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал.

1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Определеният от кредитодателя размер на възнаградителна лихва, в който се включвала начислената неустойка и допълнителна такса експресно разглеждане, бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност на целия договор по аргумент на чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК.

За срок от 15 месеца ищцата следвало да заплати сума в размер над 5 304,90 лв., при предоставена сума в размер на 2 300 лв., тоест кредиторът генерирал печалба в размер на 3004,90 лв. Налице била разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищцата реално следвало да върне. Липсвали каквито и да било условия за прилагането на ГЛП и базата, върху която се начислявал – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване за общия размер на дължимата възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Неизпълнението на задължението на кредитодателя да предостави на потребителя изискуемата информация, водело до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора. Клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. Налице били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации. Дори да се приеме, че процесният договор е валиден и действителен, то отделни клаузи от него били нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Това били клаузата, на база на която на ищцата била наложена процесната неустойка, както и клаузата, с която била начислена такса за бързо 4 разглеждане.

Направено е искане да се признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 1 ал. 3 от Договор за потребителски кредит № 5710590/15.12.2021 г., с която се начислява такса експресно разглеждане, е нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, като противоречаща на закона - чл. 10а ЗПК; клаузата на чл. 4 ал. 2 е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, евентуално като заобикаляща закона - чл. 19 ал. 4 ЗПК, евентуално по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Ответникът да бъде осъден, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, да заплати на ищцата сумата от 50 лв. - частичен иск от общо 1164,42 лв., представляващи разликата между предоставените в заем 2 300 лв. и върнатите от ищцата 3462,42 лв., включващи недължимо платени суми договора за: такса за експресно разглеждане по чл. 1 ал. 3, неустойка по чл. 4, ал. 2 и договорна лихва, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.

Частичният иск в размер от 50 лв. е формиран, както следва: 24 лв. - частичен иск от заплатената такса за експресно разглеждане по чл. 1 ал. 3 от договора, 24 лв. - частичен иск от заплатената сума за неустойка по чл. 4, ал. 2 и 2 лв. - частичен иск от заплатената сума за договорна лихва. Претендират се разноски.