Решение № 4294 от 07.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4294 гр. Пловдив, 07.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330102800 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба от „Кредито“ ООД, ЕИК: 204554530, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх” № 51Г, офис 32, представлявано от ****** Р. Т., чрез пълномощник адв. С. С., против В. П.

В., ЕГН: **********, от ******, за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца следните парични суми, а именно: сумата от 200 лева (двеста лева) - остатъчна главница, дължима по договор за потребителски кредит № ******/ 30.06.2023 г., сумата от 32, 66 лева (тридесет и два лева и шестдесет и шест стотинки) - лихва за забава за периода 31.07.2023 г.- 07.10.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда 08.10.2024 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № ******/11.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17193/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХІ гр.с.

В исковата молба се твърди, че за процесната претенция е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17193/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХІ гр.с., срещу която постъпило възражение, като с оглед дадените от заповедния съд указания по чл. 415 ГПК се предявява настоящия иск. След връчването на заповедта, било сторено доброволно плащане от длъжника в размер на 325 лв., за която ищеца счита, че следва да се отнесе към погасяване на разноските по заповедта. Сочи се, че между страните е сключен по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит № ****** от дата 30.06.2023 г., по силата на който на В. В. бил предоставен заем в размер на 500 лв., като невъзстановени били 200 лв., върху които е начислена лихва за забава за периода 31.07.2023 г. – 07.10.2024 г. Описва се реда за сключване на договора 1 за кредит от разстояние, както и неговите параметри, а именно главница, ГЛП – 0 %, ГПР – 0 %, 110 лв. такса експресно разглеждане и обща дължима сума от 610 лв. при срок от 30 дни. Развити са съображения относно характера на таксата за експресно разглеждане, за действителността на клаузата, която предвижда нейното начисляване, както и в насока, че същата не се явява разход по кредита и не следва са се включва при изчисляването на ГПР по кредита. Предвид изложеното се моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените разноски в исковата и в заповедното производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от В. П.

В., чрез адв. Д. М., със становище за неоснователност на иска. Поддържа се, че договорът за кредит е изцяло нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като било нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за коректно посочване на ГПР в съдържанието на договора. Счита, че вписания в такса на кредитната сделка процент на оскъпяване не отговаря на действително приложимия в отношенията между страните. Поради това на връщане подлежала единствено чистата стойност на заема. В тази насока се релевира възражения, че цялата главница понастоящем била заплатена, което се потвърждавало и от твърденията на ищеца за извършени плащания. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски. Ответникът счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и на свои ред не дължи разноски на ищеца.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове :

Видно от приложеното ч.гр.д. № 17193/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХІ гр.с., образувано по депозирано от „Кредито“ ООД, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите за главница и мораторна лихва, предмет на настоящото дело, е издадена заповед № ******/11.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Със заповедта са присъдени още сторените от заявителя разноски, а именно 25 лв. за държавна такса, както и 400 лв. – адвокатско възнаграждение, срещу което е постъпила жалба по чл. 413, ал. 2 ГПК. Производството по въпросната жалба е прекратено, при съобразяване с приетото в т. 12 от ТР № 4/2013 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и предвид предявената искова молба по реда на чл. 422 ГПК. Срещу заповедта за изпълнение, в срока по чл.414 ГПК, е постъпило възражение с твърдения, че дългът е погасен, като са представени и доказателства за извършено плащане в общ размер от 325 лв. – едно платежно нареждане от 21.10.2018 г. за 25 лв., и второ Т.а от същата дата за сумата от 300 лв. Доколкото между страните е налице спор относно това въпросното плащане кои вземания по издадената заповед за изпълнение е погасило, то с нарочно разпореждане заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Поради изложеното предявените искове се намират за 2 допустими, като исковият съд ще следва да се произнесе както относно спорното обстоятелство – плащането от длъжника на сумата от общо 325 лв. какви вземания на ищеца е погасило, така и по въпроса за разноски в заповедното производство.

По основателността на предявените искове:

С доклада по делото е прието за безспорно, че между „Кредито“ ООД и В. П. В. е сключен по реда на ЗПФУР процесния договор за потребителски кредит № ******/ 30.06.2023г., с визирано в исковата молба съдържание. По силата на същия кредитополучателят В. е получил в заем сумата от 500 лв. със задължение да е върне на една вноска с падеж 30.07.2023 г. По договора не е уговаряна възнаградителна лихва. Начислена е такса за експресно разглеждане в размер на 110 лв., която не е отчетена като разход по кредита, но и същата не е претендирана от кредитора. В тази връзка и доколкото настоящия иск касае единствено претенция за главница по договора за потребителски кредит, то по аргумент от чл. 23 ЗПК безпредметно се явява обсъждането на въпроса за действителността на кредитната сделка, тъй като чистата стойност на кредита (главницата) всякога би се дължала. От значение в случая са извършените от длъжника плащания и това за погасяването на какви вземания са послужили.

Не се оспорва в отговора на исковата молба твърдението, че преди депозиране на заявлението в съда, от страна на В. В. е било извършено плащане в размер на 300 лв. за частично покриване на главницата. Последното се цени и с оглед разпоредбата на чл. 175 ГПК като признание на неизгоден факт за ищеца – кредитор по сделката. Следователно към момента на сезиране на заповедния съд на дата 08.10.2024 г., когато е образувано ч.гр.д. № 17193/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХІ гр.с., вземането на „Кредито“ ООД за главница по договор за потребителски кредит № ******/ 30.06.2023г. е било в размер на 200 лв. Същата се е дължала считано от 30.07.2023 г., когато е бил падежа на вноската. След тази дата е започнала да се начислява и законна лихва за забава, която е в претендиран размер от 32,66 лв. за периода от 31.07.2023 г. до 07.10.2024 г. За тези вземания на кредитора е издадена и процесната заповед № ******/11.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Така издадена заповед за изпълнение е връчена на длъжника по нея В. В. на дата 18.10.2024 г., което е видно от материалите по заповедното дело. Както се посочи по-горе, в едномесечния срок от връчването е постъпило възражение от страна на В. на дата 12.11.2024 г., което настоящият съд намира по същество да е Т.а по чл. 414а ГПК, а не реално възражение по чл. 414 ГПК срещу дължимостта на сумите по заповедта. Извод в изложения смисъл се прави от обстоятелството, че заедно с възражението си, В. В. е представил и доказателства за погасяване на част от сумите по заповедта – превод на сумата от общо 325 лв., а също така е депозирал и частна жалба по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК срещу размера на присъденото адвокатско възнаграждение от заповедния съд. Следователно с предприетите действия, ответникът В., длъжник по заповедното дело, на практика не оспорва задължението си, а ангажира доказателства за неговото изпълнение, като същевременно изразява несъгласие единствено с разноските на заявителя. При тези факти, спорът между страните се концентрира относно 3 това за погасяването на кои претенции по заповедта за изпълнение следва да се отнесе плащането на сумата от общо 325 лв. Последното формира и правния интерес от настоящия иск.

Съгласно чл. 76, ал. 1 ЗЗД този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно. Според ал. 2 на същия член когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и найпосле главницата. Следователно водещото при изпълнението на парични задължения, тогава когато плащането не е достатъчно, за да покрие всички задължение към един кредитор, е желанието на длъжника кое задължение иска да погаси. Ако не е изразил воля в тази насока, то се прилагат правилата за погасяване на паричните задължение, доразвити в цитираната норма.

В случая с възражението си от 12.11.2024 г. В. В. представя два броя платежни нареждания в полза на „Кредито“ ООД. Първото е за сумата от 25 лв., платена на 21.10.2024 г., с основание номера на частното дело. Второто е за сумата от 300 лв., с основание „остатък главница“ и номерът на процесния договора за кредит. Тази сума надхвърля по стойност претенцията за главницата и за мораторната лихва, вкл. и за тази част от обезщетението за забава, натрупала се от подаването на заявлението до плащането на сумата, а именно за периода 08.10.2024 г. – 21.10.2024 г., и която изчислена по реда на чл. 162 ГПК е в размер на 1,06 лв. От друга страна, едновременно с възражението е подадена и частна жалба по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК от В. В., чрез която той оспорва единствено размера на присъдените на заявителя разноски за един адвокат, като е поискал намаляването им до сумата от 50 лв.

Следователно с оглед поведението на ответника В. се налага изводът, че същият е изразил воля да покрие присъдената в полза на заявителя държавна такса по заповедното дело от 25 лв. За тази сума е представено и нарочно платежно нареждане, без да се оспорва и дължимостта на главното вземане. Такса в подобен размер е и минимално предвидената според Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Нито размерът на таксата, нито дължимостта й, са оспорени с жалбата пред Окръжен съд – Пловдив по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК. Поради това съдът приема, че сумата за държавна такса съгласно заповедта за изпълнение е погасена още преди депозирането на исковата молба. От друга страна, с превода на сумата от 300 лв. В. е целял да погаси задължението си за главница от 200 лв. и акцесорното към него задължение за мораторна лихва до датата на плащането, чийто общ размер е под 250 лв. Това е така, доколкото паричният превод, освен както се посочи, че надхвърля цялата търсена сума за главница и лихва по заповедта, но също и сбора на тази сума и неоспорения размер на адвокатското възнаграждение за заповедното дело от 50 лв.

С оглед на гореизложеното следва, че с двете плащания в общ размер 4 от 325 лв. от дата 21.10.2024 г. – след връчването на заповедта за изпълнение, но преди депозирането на исковата молба, длъжникът по заповедта В. В. е погасил изцяло вземането на „Кредито“ ООД за главница по процесния кредит от 200 лв., както и начислената до момента на плащането мораторна лихва – общо 33,72 лв. Следователно исковата претенция на дружеството се явява неоснователна, доколкото въпросното плащане е направено преди реалното депозиране на иска, макар и след образуването на заповедното дело, и то е могло да се съобрази от ищеца при депозирането на исковата молба по чл. 422 ГПК. В случая неправилно преводите са отнесени от страна на „Кредито“ ООД за погасяване на присъдените на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като същите са били спорни, а и волята на длъжника е била в различна насока – да погаси главницата, лихвата и разноските до неоспорения размер. Дружеството кредитор е следвало да приеме плащането на тези суми според заявената воля на длъжника, както повелява чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, и да изчака произнасянето на окръжния съд по частната жалба по чл. 413, ал. 2 ГПК, с което да се стабилизира заповедта за изпълнение в частта относно адвокатското възнаграждение. След това заявителят е могъл да претендира издаване на изпълнителен лист за окончателно присъдените му разноски за един адвокат, ако би имало дължим остатък след произнасянето на въззивния съд. В тази насока следва да се съобразят и задължителните указания в т. 10в от ТР № 4/2013 г. по т.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че установителен иск само за разноските по заповедта е недопустим поради липса на правен интерес, но кредиторът в срока по чл.415, ал.1 ГПК може да поиска издаване на изпълнителен лист по заповедта за изпълнение само в частта за разноските, като се позове на извършеното от длъжника плащане.