Решение № 5661 от 31.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5661 гр. София, 31.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20241100515032 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 12 991, постановено на 01.07.2024 г. по гр.д.№ 70 479/2022 г. по описа на СРС, ГО, 28 състав Столична община е осъдена да заплати на С. В. М., ЕГН ********** на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД сумата 3 000,00 лева, заявена като частичен иск от претенция в общ размер от 5 000,00 лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на падане поради препъване в неотстранена основа на стълб за лампа на тротоара на ул.“Марагидик“ /на кръстовището с ул.“Георги Пеячевич“/ в гр.София на 29.09.2022 г. около 03,00 ч., ведно със законната лихва от 23.12.2022 г. до окончателното изплащане.

Със същия съдебен акт ответникът Столична община е осъден да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК във връзка с чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. на адвокат М. В. П. сумата 500,00 лева – адвокатско възнаграждение, както и на основание чл.78, ал.6 ГПК по бюджетната сметка на Софийски районен съд сумата 120,00 лева – държавна такса по делото.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника Столична община /СО/, гр.София. Във въззивна жалба се поддържа, че решението е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Инвокирани са доводи, че е спорно обстоятелството, че на 29.09.2022 г. около 03,00 ч. ищцата се е спънала в стърчащ от тротоарната настилка предмет, находящ се на ул.“Марагидик“ /кръстовището с ул.“Георги Пеячевич“/ в гр.София и че механизмът но увреждането не е доказан. В случай че бъде потвърден механизмът на увреждането се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е уважил иска в пълния размер; че този съд неоснователно не е приел възражението за съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД за доказано; че разпитаният свидетел е посочил, че с ищцата са били на нощно заведение, където са употребили алкохол, който има свойствата да намалява концентрацията, да забавя реакциите и да влошава координацията на движенията, с оглед на което доказаната му употреба следва да се приеме за действия на пострадалата, които обективно са способствали за настъпване на вредоносния резултат. По отношение на търпените болки и страдания е посочено, че в медицинската документация липсват данни за 1 алергии, предвид което е следвало да има упойка, която да намали болките по време на манипулацията; че относно възстановителния период – от приетата съдебно-медицинска експертиза е видно, че е налице пълно функционално възстановяване от травмата за период от 3-4 седмици, през който период е можело да има ограничения в отварянето на устата, вкл. затруднено храненето и спазване на устната хигиена, като се поддържа, че по делото не е установено тези затруднения да са траели за целия посочен срок. Отразено е и че при определяне на размера на обезщетението неправилно СРС е включил процедурите за заличаване на белега, тъй като разходите са премахването му представляват имуществени вреди, които евентуално биха били претендирани, с оглед на което не би следвало да бъдат включени към обезщетението за неимуществени такива.

Моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени атакуваното първоинстанционно решение, а при условията на евентуалност – да намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди предвид по-ниската степен на претърпените болки и страдания и поради съпричиняване. Претендира присъждането на разноски.

В подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор ищцата С. В. М., гр.София, действаща чрез пълномощина си адв.П., се поддържа, че жалбата е неоснователна. Сочи се, че същата е представила пред СРС убедителни доказателства, с които изцяло е доказала претенцията си; че определеният размер на обезщетението отговаря в пълна степен на критерия за справедливост предвид установените травматични увреждания, интензитета на понесените болки страдания и продължителността на оздравителния процес. Намира за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от нейна страна, като релевира твърдения и че наличието на неравност на тротоарната настилка, е доказателства за несвършена работа от лица, в чиито длъжностни задължения попада поддръжката на тротоарните площи. Заявява искане жалбата да бъде отхвърлена и да се потвърди атакуваното с нея решение. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима – същата е подадена от процесуално легитимирана страна в производството, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000,00 лева /частичен иск от претенция в пълен размер от 5 000,00 лева/, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното заплащане на сумата.

Разглежданата отговорност по ЗЗД по своята правна същност има обезпечителногаранционен характер и възниква по повод виновните и противоправни действия или бездействия, от които са причинени вреди на трети лица при или по повод изпълнението на възложена от ответника работа.

За да постанови решението си по отношение на заявения срещу ответника Столична община иск първоинстанционният съд след обстоен анализ на събрания пред него доказателствен материал е приел, че същият е доказан по основание и размер, тъй като е установено проявлението на всички елементи от правопораждащия фактически състав на нормата на чл.49 ЗЗД, а именно: че се е осъществило процесното деяние от 29.09.2022 г. при заявения в исковата молба механизъм, при което ищцата е получила травматично увреждане; че от последното на същата са причинени неимуществени вреди; че тези вреди са пряка последица и се дължат на бездействието на служители на ответника да поддържат пътната инфраструктура на територията на Столична община в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по нея и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок, както и 2 че това виновно поведение на служителите на общината /презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД не е оборена в процеса/ е в противоречие с изискванията на чл.19, ал.1 и чл.31 от Закона за пътищата /ЗП/ и чл.167, ал.1 ЗДвП във връзка с чл.5, ал.2 и § 1, т.2 от ЗП.

Извършвайки преценка на обстоятелствата по делото и събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал – поотделно и в неговата съвкупност, въззивната инстанция напълно споделя изводите на решаващия състав на СРС, с които е обосновано наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по предявения иск по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД в приетия размер, ведно със законната лихва от 23.12.2022 г. до окончателното й изплащане, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към тях във връзка с релевираните в жалбата оплаквания следва да бъдат добавени и следните съображения:

Неоснователни са наведените от жалбоподателя доводи, че не е доказан механизмът на увреждането. Безспорно е установено по делото от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства – показанията на свидетеля Д.В.Т., че на 29.09.2022 г., нощта придвижвайки се по тротоара на ул.“Марагидик“ в кв.“Редута“ в гр.София ищцата С.

М. се е спънала в неравност – издатина от неотстранена основа от колче/стълб, загубила е баланс и е паднала по лице, при което е получила рана под брадата. Съдът кредитира показанията на г-н Т. като обективни, логични, последователни, почиващи на лични впечатления, с които при условията на пълно и главно доказване са установени посочените правнорелевантни обстоятелства.

Спорен във въззивното производство е и въпрос относно обема на при причинените на ищцата неимуществени вреди и размера на дължимото се на същата обезщетение за тяхното репариране.

Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г./.

От приетия лист за преглед на пациент в КДВ/СО № 018034/29.09.2022 г., показанията на Д.В.Т. и приетото заключението на изслушаната съдебно-медицинска експертиза на вещото лице д-р Ц.Г., неоспорени в процеса, се констатира, че при падането на 29.09.2022 г.

С. М. е получила открита разкъсно-контузна рана в областта на брадата, която е била обработена хирургично и зашита. От заключението на вещото лице д-р Г., което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено, е видно и че от получената травма на брадичката пострадалата е изпитвала болки, които в началото до около 7 – 12 дни от инцидента са били интензивни, налагали са обезболяване и смяна на превръзки и са се усилвали при движение на долната челюст; че това състояние може да е водело до ограничение в този период на пълно отваляне на устата, вкл. и до затруднения в храненето и спазването на устната хигиена, както и че последиците от травмата, болките и страданията с функционални нарушения са отшумели до около 3 – 4 седмици след инцидента. От събраните гласни доказателства, приложения снимков материал и изслушаната съдебномедицинска експертиза се установява и че от налагащата хирургична обработка рана е останал белег, който според вещото лице е за цял живот. В заключението на д-р Г. е посочено и че с времето този белег може да се поизглади, но не и да изчезне без специализирана козметична хирургия; че цветът на белега се определя от давността му – розов или червен при по-пресни белези и избладняващ, до загуба на пигмент след много години; че колкото по-рано започне лечението на един белег, толкова по-голям е шансът да се заличи максимално; че лечението на един белег е строго индивидуално и зависи от размера, произхода, характеристиките му, спецификите на кожата на човек, неговата възраст и пр.

Пояснено е и че лечението на белези може да бъде комбинация от различни методи, най-успешните сред които са: Неаблативен лазарен ResurFX, Франкциониран Ербиум лазар, Дермапен, Микронидлинг VIVACE RF, Химичен повърхностен ТСА пилинг, като повечето козметични процедури за заличаване на белези не се реибрусират по НЗОК.

По реда на чл.200, ал.2 ГПК вещото лице е пояснило и че в мезицинските документи не е отразена някаква медицинска причина, поради която не може да се сложи упойка на ищцата, както и отказ на същата за поставяне на локална анестезия при лечение; че обичайно се постави, но ако има съобщени алергични реакции, не се прави и че в случая няма такива данни.