Определение № 3095 от 11.08.2023, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3095 гр. Варна, 11.08.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на десети август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Невин Р. Шакирова

Н. Св. Стоянов като разгледа докладваното от Ирена Н. Петкова Въззивно частно гражданско дело № 20233100501325 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 от ГПК.

Образувано е по жалба на „Енерго – Про продажби“ АД, ЕИК*********, срещу определение №5761/12.05.2023г. по гр.д. №2824/2023г. на ВРС , 10- ти състав, в частта му с която не е прието възражението по реда на чл.414а от ГПК, депозирано от длъжника по заповедното дело - „Енерго – Про продажби“ АД, в частта за разноските в общ размер на 425.00лв., представляващи адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв и държавна такса по заповедното дело.

В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на определението на районния съд, с което се е произнесъл по оспорването на заповедта в частта за разноските, както и за процесуални нарушения в частта, с която ВРС е приел възражението на длъжника. За пороците на обжалвания акт са изложени следните съображения: Дружеството твърди, че не е дало повод за завеждане на заповедното производство, като се позовава на факта, че не е поставен в забава от кредитора, тъй като не му е предявено вземането и не му е даван срок за изпълнение преди връчване на заповедта за изпълнение. Именно забавата на длъжника имала значение за преценката дали последният е станал причина за завеждане на дело за събиране на вземането. Поради това и след като бил платил главницата, заедно с лихвите в срока за доброволно изпълнение, то същият бил признал вземането и по този начин е изключил отговорността си за разноски. На следващо място твърди, че заповедният съд не е разгледал доводите му за злоупотреба на заявителя с права, тъй като производството било образувано само с цел събиране на адвокатски хонорар от пълномощника на заявителя. Посочва, че кредиторите на вземания с минимален материален интерес, какъвто е настоящият случай, следвало да потърсят първо вземанията си посредством алтернативни способи. Дружеството свежда знанието за множество подобни дела, като твърди, че не е оспорвало, че таксата е неоснователно събирана. Въпреки това няма данни срещу платената такава да е постъпвало възражение, което право било предвидено в Общите условия, както и да е депозирано искане за нейното възстановяване.

При тези данни и явното несъответствие между главницата и адвокатското възнаграждение и държавната такса, твърди че целта на производството била присъждането на разноски при предвидим изход от него за ищеца. Най – сетне се излага, че заповедният съд е следвало да 1 обезсили изцяло или отчасти издадената заповед по чл.410 от ГПК. Моли за отмяна на акта на ВРС, в обжалваната му част, за приемане на възражението по чл.414а от ГПК в частта за разноските, както и за обезсилване на заповедта, евентуално моли за намаляване адвокатския хонорар на пълномощника на заявителя. Отправя искане за присъждане на разноски за настоящото производство, съгласно представен списък.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна депозира отговор, с който оспорва изцяло подадената жалба, излага съображения за нейна неоснователност и моли за потвърждаване на акта на ВРС в обжалваната му част. По отношение на твърдението за злоупотреба обръща внимание на съда, че възнаграждението се следва на адвоката за безплатно оказана защита и съдействие по делото, а отговорността за разноски била функция на решаване на спора по същество. Сочи, че с признаване на вземането се налага извод за знанието на „Енерго-Про Продажби“ АД, че таксата е събрана без да има правно основание. Негова е била грижата да преустанови тази практиката по отношение на потребителите, в резултат на което нямало да се образуват дела за възстановяване на недължимо платените на дружеството суми. Твърди, че в конкретния случай е практически невъзможно извънсъдебното събиране на вземането, като няма опора виждането, че потребителят е постъпил недобросъвестно, след като е избрал да потърси вземането си чрез съда, още по-малко е трябвало да го покани първо. Аргументира се, че настъпването на изискуемостта и падежа на вземането са основание за неговото предявяване пред съда.

Счита също, че искането за обезсилване на заповедта е неоснователно, като излага аргументи в тази насока. Намира молбата за присъждане на разноски за настоящото производство за недопустима, поради неговия характер, евентуално прави възражение за прекомерност.

Съдът намира жалбата за редовна и допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок - от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и съдържа изискуемите за нейната редовност реквизити. Същата е надлежно администрирана, поради което следва да бъде разгледана по същество.

По същество, съдът като взе предвид изложените в жалбата доводи и оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимата нормативна за случая регламентация, настоящият съдебен състав намира следното:

Производството пред ВРС е образувано въз основа на заявление с вх.

№17533/08.03.2023г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, депозирано от Е. Д. В., чрез адв.Н. К., срещу „Енерго – Про Продажби“ АД. С Разпореждане № 9052/09.03.2023г. искането на заявителя е уважено. Издадена е Заповед за изпълнение №1298/09.03.2023г., с която е разпоредено „Енерго – Про Продажби“ АД да заплати на Е. Д.

В., сумата 114 лева, представляваща стойност на недължимо платени такси за възстановяване преноса на ел. енергия до обект на клиента, начислени по фактури №№ ТП3301524034/28.05.2020 г.; ТП №3301543715/24.06.2020г.; ТП 3301595459/11.11.2020г.; ТП 3301612427/13.01.2021г.; ТП 3301648417/09.06.2021г.; ТП 3301665707/05.08.2021 г., както и сумата 25 лева, представляваща сторени в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса, както и да заплати на адв. К. сумата от 400 лева –адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. В срока по чл.412, т.8 ГПК е постъпило възражение от длъжника „Енерго – Про Продажби“ АД, на основание чл. 414а ГПК, придружено с доказателства за извършено плащане в полза на заявителя на сумата главницата, ведно със законната лихва – 115.08 лева. В същото, на осн. чл.414а, ал. 2 от ГПК е направено възражение срещу разноските в общ размер на 425 лева с аргументите, че дружеството - длъжник не е дало повод за завеждане на заповедното производство и че заявителят, и пълномощникът му са извършили злоупотреба с права при подаване на заявлението, с аргументи, аналогични на изложените в частната жалба. Отправено е искане, в случай че заявителят не подаде становище, заповедта да бъде обезсилена.

2

В предоставения от заповедния съд срок по чл.414а, ал.3 ГПК е постъпило становище от заявителя. С него е направено признание за получено плащане на главницата по заявлението – стойността на недължимо платените такси за възстановяване на преноса на ел. енергия, начислени по горепосочените фактури. Неплатени обаче са останали съдебноделоводните разноски, които се поддържа да се следват на заявителя.

С определение ВРС е приел възражението на дружеството - длъжник в частта относно главницата по заявлението, но не е приел възражението по чл.414а, ал. 2 от ГПК, досежно разноските.

При тези данни, по същество съдът намира следното:

По процесуалния въпрос:

Настоящият състав е на мнение, че законът не предвижда основание за обезсилване на заповедта за изпълнение при подадено от заявителя становище по чл.414а, ал. 3 от ГПК, поради това и за съда не възниква задължение за обезсилване на заповедта (така и Решение №119/11.02.2020г., по търг. дело № 2108/2018г. ВКС, 1-во ТО).

Правомощието на съда, постановил акта, сам да го отмени е изключение в процеса, поради което нормите, които го уреждат са императивни и не следва да се тълкуват разширително. Така случаите на обезсилване на заповед за изпълнение са изрично предвидени – липса на подадено становище от заявителя по възражението по чл.414а от ГПК (ал.4, изр.1 от същия чл.414а ГПК) и липса на предявен положителен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК след дадени указания от съда (чл.415, ал.5 от ГПК).

Същите обединяват като причина бездействието на заявителя, което не съвпада с хипотезата на чл. 414а, ал. 3 от ГПК. Когато заявителят е подал становище в срок, съдът се произнася по възражението и постъпилото становище, което предпоставя акт по решаване на материалноправния спор, чрез проверка на твърденията на страните и преценка на представените доказателства. Последващо обезсилване, обаче не се предвижда.

Допълнителен аргумент е факта, че доброволното плащане от страна на длъжника е основано на поканата, която е част от съдържанието на заповедта за изпълнение (чл. 412, т. 8 от ГПК). А отпадането му е необосновано, с оглед правоустановителното му действие в отношенията между кредитор и длъжник, доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение, в това число необезсилената такава, са пречка за повторното сезиране на съда, чрез заявление или иск, за същото вземане между същите страни.

Независимо от горното, важно е да се отбележи, че в случая във възражението си „Енерго-Про Продажби“ АД е отправило искане за обезсилване на заповедта в случай, че заявителят не подаде становище в указания му срок, която хипотеза е различна от развилата се по настоящото дело, в което е депозирано такова от Е. Д. В..

При така изложеното, съставът на ВОС приема за правилно определението относно възприетото от районния съд да се произнесе относно основателността на направеното възражение, по реда на чл. 414а, ал. 4, изр. 2ро от ГПК.

По същество на възражението за недължимост на разноските:

По смисъла на чл. 414а, ал. 2 от ГПК (аналогична на чл. 78, ал. 2 от ГПК) отговорността на длъжника за разноски се обосновава с неговото извънпроцесуално поведение, или - дал ли е повод на заявителя да предяви вземането си посредством заповедното производство. В случая притезанието на заявителя произтича от неоснователно обогатяване в хипотезата на начална липса на основание. Според задължителната практика на ВКС, отразена в ТР от 21.11.2019. по т. д. №5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, също в т.7 от ППВС № 1/1979 г. , задължението, възникнало на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД e безсрочно и се поражда от момента на разместване на благата, от когато и вземането става изискуемо. Що се отнася до поканата на кредитора да изпълни, тя има значение за поставяне на длъжника в забава, но не и за изпъляемостта на задължението. В този смисъл, когато 3 длъжникът не изпълнява дълг, за който знае, че е изпълняем и изискуем, без да е в обективна невъзможност да изпълни или да не му е оказано необходимото съдействие, същият е станал причина за завеждане на дело от страна на кредитора за събиране на вземането. Длъжникът, който е в състояние на обективна възможност да върне, това което е недължимо получено от него, следва да престира, без да чака кредиторът да го постави в забава.

В частност се касае за начислени на потребителя, фактурирани от енегийното дружество такси за възстановяване снабдяването с ел.енергия, въз основа на ОУ. Служебно известни на съда са решения на ВКС, които датират още от 2015 г. (сред които Решение №125/07.08.2015г. по търг. дело №990/2015г. на 1-во ТО на ВКС и др.), в които се приема, че клаузата, на която се позовава дружеството за събирането на посочената такса се явява неравноправна. Поради това, безспорно и признато от дружеството е знанието му към датата на процесното фактуриране, че плащането от страна на потребителя (заявител в заповедното производство) е без правно основание. Същото се установява и от твърденията във възражението и жалбата за множество случаи за подобни дела, в които било признато от „Енерго-Про Продажби“ АД, че не дължи. Знанието, че му е недължимо платено предпоставя неговата отговорност да върне даденото посредством някой от предвидените в закона способи - пощенски запис в полза на потребителя до адреса му на потребление, било чрез трайно практикуваното прихващане с вземания от абонатите за последващи суми за потребена ел. енергия. Непредприемането на действия по възстановяване на платените такси е станало причина потребителят, вече кредитор, да иска реално изпълнение по избрания от него ред – чрез подаване на заявление по чл. 410 от ГПК. От друга страна, следва да се вземе под внимание причината за незаконосъобразното разместване на имуществени блага, която безспорно е свързана с регулярното начисляване на таксите, без плащането на които потребителят не би възстановил и ползването на електричество в обекта си. При тези обстоятелства е очевидно, че „Енерго-Про Продажби“ АД само се е поставило в положение на бъдещи производства по възстановяване на недължимо събраните суми, при множеството на които продължава да не предприема действия по доброволно извънсъдебно изпълнение.