Решение № 1376 от 17.02.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София,17.02.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. КОНСТАНТИНА Х. при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 3914 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 540402 от 20.11.2018 г., постановено по гр. дело № 18180/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, са частично са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу И.Х.Т.-С. кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 150 ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на паричните задължения за сумата от 529,67 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. *********-2“, бл. *********, аб. № 197312 за периода 1.5.2014 г. - 30.4.2017 г.; за сумата от 47,76 лв., представляваща лихва за забава върху главницата, считано от 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г.; за сумата от 38,00 лв. - главница за такса за услугата дялово разпределение за периода 1.5.2014 г. - 30.4.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 17.01.2018 г. - датата на депозиране на Заявлението по чл.

410 ГПК до окончателното изплащане на сумата и за сумата от 5,69 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 38,00 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.01.2018 г. по ч.гр.д. № 3328/2018 г. по описа на СРС, като за разликата над тези размери до пълните предявени размери така предявените искове са били отхвърлени. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК съразмерно с уважената част от исковете сумата от 121,41 лв., представляваща разноски в исковото производство и сумата от 52,04 лв. разноски в заповедното производство, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съразмерно на отхвърлената част от исковете сумата от 104,07 лв.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която така предявените искове са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника И.Х.Т.-С., чрез пълномощника си – адв. В.К., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че необосновано първоинстанционният съд е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.

153 ЗЕ, доколкото по делото е установено, че собственик на процесния имот е друго лице, което е подало заявлени за откриване на партида при ищцовото дружество. Сочи още, че неправилно е било определено количеството доставена топлинна енергия, включително и за дялово разпределение, а първоинстанционният съд се е предоверил на твърденията на ищеца и не е анализирал направените в отговора на исковата молба възражения. Моли съдът да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените установителни искове, както и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият ищец - „Т.С.” ЕАД не е подал писмен отговор на въззивната жалба. С молба от 21.11.2019 г., подадена чрез процесуалния му представител взема становище за неоснователност на жалбата и претендира разноски за настоящата съдебна инстанция.

Въззиваемия - „Б.“ ООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.

Решението в частта, с която предявените главен и акцесорен иск по чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над уважените размери до пълните предявени размери не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела, но е частично недопустимо в частта, с която е признато за установено, че ответникът дължи лихва върху главницата за дялово разпределение над претендирания размер от 4,40 лв. до уважения размер от 5,69 лв., тъй като е в нарушение на диспозитивното начало по смисъла на чл. 6, ал. 2 ГПК и надхвърля петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Съгласно чл.

153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от представения по делото от ищеца Нотариален акт за учредяване право на ползване и продажба на недвижим имот от 18.02.2002 г., съставен по н. д. № 27/2002 г. /лист 9 по делото на СРС/, се установява, че в полза на ответника И.Х.Т.-С. възмездно е учредено вещно право на ползване върху процесния имот, находящ се в гр. София, общ. *********-2“, бл. *********. В случаите, когато е учредено вещно право на ползване, както е в случая, неговият титуляр, а не собственикът /притежаващ само т. нар. гола собственост/, се счита за потребител на топлинна енергия по арг. от чл. 57 ЗС. По делото не са ангажирани доказателства, че пожизненото учреденото в полза на И.Х.Т.-С. вещно право на ползване е погасено, поради което е обоснован изводът на СРС, че ответницата е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск. Подаването от собственика Е.С.на Молба-декларация за откриване на партида от 20.10.2003 г. е в изпълнение на задължението по ОУ да се уведомява Топлофикация София в случаите на промяна на собствеността и не променя този извод , тъй в конкретния случай задълженото лице е нормативно определено - чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 57 ЗС, а именно вещният ползвател. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод са и мотивите към в т.1 от ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, според което клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.

153, ал. 1 ЗЕ /собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост/, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. Ето защо в хипотезата на „гол собственик“ и титуляр на вещно право на ползване, страна по договора за доставка на топлинна енергия е титулярът на вещното право на ползване и той дължи цената на топлопреносното предприятие.

По отношение на оплакването във въззивната жалба, касаещо изтекла погасителна давност по отношение на част от предявените вземани следва да се отбележи, че анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР месечните вноски за част от процесния период (до приемането на последващите общи условия в сила от март 2014 г.) са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят. Тези задължения са срочни като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта, т.е. от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.

Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общите условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД и се погасявят с три годишна давност. Имайки предвид, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 17.01.2018 г., и доколкото съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземанията, станали изискуеми преди 17.01.2015 г., са погасени по давност. В конкретния случай с отговора на исковата молба ответникът изрично е посочил, че не оспорва счетоводното отразяване от ищеца на начислената топлинна енергия по представеното извлечение от сметки, като съобразно същото непогасеното по давност задължение на ответника за доставена топлинна енергия за периода от 17.01.2015 г. - 30.4.2017 г., който не е покрит с давност възлиза на 491,62 лв., а на мораторната лихва за същия период е в размер на 40,11 лв., на таксата за дялово разпределение в размер на 42,69 лв., а на лихвата върху главницата за дялово разпределение в размер на 5,69 лв.

Разпечатката съдържа 27 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/df996cd9-1850-434d-881c-3b4fde59af72