Решение № 4788 от 06.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4788 гр. Пловдив, 06.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря ГЕНКА ИВ. БОЕВА като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330113652 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от С. А. Б., ЕГН ********** против „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11 от сключения помежду им Договор за потребителски кредит № **г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие със закона.

Предявени са и обективно съединени в условията на евентуалнос насрещени осъдителни искове от „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, против С. А. Б., ЕГН **********, с правно основание чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 540 лева, предявена като частичен иск от 1100 лева, представляваща част от неизплатена главница по сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** / ** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от депозиране на насрещната искова молба в съда – 08.11.2024г. до окончателното погасяване на сумата и евентуален иск с правно основание чл. 23 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 540 лева, представляваща чиста стойност на кредита по Договор за потребителски кредит № ***/ ** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от депозиране на насрещната искова молба в съда – 08.11.2024г.

1 до окончателното погасяване на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от ** г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 1100 лева, при фиксиран лихвен процент – 40 % и годишен процент на разходите – 48.08 %. Съгласно чл. 5 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на предвидените в разпоредбата условия. В случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, същият на основание чл. 11 от договора дължал неустойка в размер на 937.37 лева, платима разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка. Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащане за неустойка. Твърди, че чрез предвиждане на неустойка при непредоставяне на обезпечение кредиторът си осигурява допълнителна печалба, заобикаляйки изискванията, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че преценката за действителност на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следва да се извърши с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване критериите, заложени в т. 3 от ТР 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Счита, че в настоящия случай неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция, доколкото нейният размер бил близо 100 % от заетата сума, не кореспондирал с последиците от неизпълнението на договорното задължение и се кумулирал към погасителните вноски. По този начин вземането за неустойка представлявало скрито оскъпяване на кредита, което създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и било в противоречие с принципа за спазване на добрите нрави.

Поддържа, че договорените между страните условия за предоставяне на обезпечение били неизпълними, с което се целяло получаване на допълнителна печалба в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Навежда доводи, че неустойката е уговорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като в добросъвестните отношения интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключването на договора, а не след сключването му, както било в настоящия случай. Счита, че процесната неустойка представлява добавка към възнаградителната лихва на дружеството – заемодател. С оглед изложеното се моли за прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 937.37 лева, обективирана в чл. 11 от договора за потребителски кредит от ** г., сключен между страните, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Клаузите на договора били в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката не била и не следвало да бъде включена в ГПР, т.к. кредиторът бил длъжен да посочи размер на ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката била 2 дължима, ако кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора, поради което било невъзможно същата да бъде взета предвид изначално при формиране на ГПР. Неустойката била уговорена във фиксиран размер, клаузата за дължимостта й била индивидуално договорена, напълно ясна и разбираема. Към датата на сключване на договора, кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащането й. Възразява, че неустойката не представлява добавка към възнаградителната лихва. Разсрочването й към погасителните вноски единствено ползвало кредитополучателя.

Поддържа, че клаузата за неустойка е действителна. Същата била предвидена като санкция за неизпълнение на поетото с договора задължение за осигуряване на обезпечение. Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил съответно искане и получил подробна информация за желания кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр.

Кредитополучателят разполагал и с възможност да се откаже от договора в срок от 14 дни по реда на чл. 29 ЗПК, без да е обвързан от оспорената клауза.

Друга възможност за него била да поиска удължаване на тридневния срок чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение. Твърди, че ищецът не се е възползвал от тези си права. Сочи, че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави и поради обстоятелството, че ищецът имал и други договори с ответното дружество, в които била предвидена подобна клауза. Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.

В насрещната искова молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** от ** г. с предмет сумата от 1100 лева, която била усвоена от потребителя, при фиксиран лихвен процент – 40 %.

Поради неизпълнение на задълженията по договора, с насрещната искова молба се обявява предсрочна изискуемост. Общо платената сума от кредитополучателя била в размер на 560 лева, като по договора имало неплатени задължения в размер общо на 1735.68 лева, от които 1100 лева – главница, 237.35 лева – възнаградителна лихва, 371.78 лева – неустойка и 26.55 лева – такси. Моли за уважаване на предявения частичен иск за главница. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор по насрещната искова молба със становище за неоснователност на иска. Излагат се съображения за нищожност на договора за кредит поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. Излагат се съображения за нарушение изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чрез включване на процесната неустойка в договора, представляваща допълнителна печалба. Моли се за отхвърляне на насрещния иск и за присъждане на разноски.

При условията на евентуалност, в случай че предявеният от ищеца по насрещната искова молба частичен иск за главница в размер на 540 лева бъде приет за основателен, предявява възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на 540 лева със сумата от 3234.40 лева, представляваща получена от дружеството без правно основание, въз основа на нищожни 3 договорни клаузи за такси в размер на 54.56 лева, възнаградителна лихва в размер на 854.99 лева и неустойка в размер на 2324.85 лева.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С проекта за доклад на делото, обективран в Определение № 2611/24.02.2025г. на основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните е отделено обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/** г., по силата на който ищецът по първоначалната искова молба – С. А. Б., е получила в заем сумата от 1 100 лева.

Съгласно чл. 11 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен, като в случай на непредставявне на обезпечение, ищецът дължал заплащането на неустойка в размер на 937, 37 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите 4 разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 08 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.