Решение № 569 от 19.05.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 569 гр. Пазарджик, 19.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Н. Попова при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело № 20245220101591 по описа за 2024 година

В подадената първоначална искова молба от „** с ЕИК **, с адрес гр. София - 1408, р-н **, представлявано от **в - управител, чрез юрисконсулт А. С. Г., със съдебен адрес г** против Н. Г. М. с ЕГН **********, адрес: гр. **, с цена на иска 983.33 лв., представляваща част от общо неоснователно преведена сума в размер на 2950.00 лв., се твърди, че на 19.11.2020 г. ответницата получила сума в размер на 983.33 лв., като по предходно съдебно дело ищцовото дружество било твърдяло, че сумата е получена в качеството му на кредитополучател по договор за кредит от разстояние № 317640 . Твърди се, че с решение № 559 от 24.05.2022г. по гр.д. 691/2021г. на PC Пазарджик, съдът намерил, че не бил налице сключен договор за кредит, както и, че Решението е необжалваемо от страна на „** **“ ЕООД, като същото било влязло в сила спрямо дружеството. С оглед установителното действие на силата на присъдено нещо, то следвало да се приеме, че в действителност М. не е страна по договор за кредит с ищцовото дружество, но се твърди, че същевременно тя била получила сума с основание договор, който не съществувал и съответно сумата е била неоснователно преведена. Сочи, че поради тази причина за ищцовото дружество бил породен правен интерес да заведе дело срещу ответницата за платената сума. Твърди се, че ищецът депозирал пред Районен съд Пазарджик заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, в резултат на което е било образувано ч.гр.д. № 556/2024г., 28 гр. с-в. Твърди се, че по същото е била издадена заповед за изпълнение, която е била надлежно връчена на ответника по делото, като той бил подал възражение срещу нея, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът е указал на ищеца да предяви установителен иск, за да докаже вземането си, след довнасяне на дължимата държавна такса, поради което се твърди, че бил породен правен интерес за ищеца от завеждане на настоящото дело. Твърди се, че това бил втори частичен иск между страните, тъй като вече било проведено дело с идентичен предмет - част от вземането в общ размер на 2950.00 лв.

Сочи се, че предходното дело било гр.д. № 131/2023г. на PC Пазарджик, което било образувано по повод възражение подадено срещу ч.гр.д. № 3312/2022г., 12 с-в. на PC Пазарджик съдът уважил изцяло предявения иск, както и че същото било обжалвано от ответницата. Твърди се, че във въззивното производство ОС Пазарджик с решение по в.гр.д.

1

№ 677/2023г. на ОС Пазарджик потвърдил изцяло първоинстанционното решение. Твърди се, че вследствие, между страните със сила на пресъдено нещо е било установено, че ответницата М. дължи на „** **“ ЕООД сума в размер на 2950.00 лв., поради неоснователно обогатяване, както и че частичният иск е допустим и подлежи на уважаване, като се посочва, че не били основателни направените от ответницата М. възражения. Твърди се, че настоящият иск е повторен частичен, като съответно горната фактическа обстановка следвало да се приеме за установена между страните, поради което се счита от ищеца, че липсва необходимост да се доказват отново обстоятелствата, които следвало да се докажат в настоящото производство, тъй като те вече са били установени между страните с краен акт на съда и съответно не могат да се изменят в последващо производство.

С оглед гореизложеното, ищецът твърди, че ответницата се била обогатила с получената сума в размер на 2950.00 лв., че същата не й е била дължима към датата на превода, поради установена от съд липса на правно основание за превода. Посочва, че липсва друго правно средство за връщане на сумата освен института на неоснователното обогатяване. Сочи се, че посредством заявлението за издаване на заповедта за изпълнение ищецът претендирал, част от цялата сума, а именно в размер на 983.33 лв., а не размера на целия превод. Сочи съдебна практика, като моли съдът да вземе предвид указанията в издадените по нея актове, при постановяване на решението си.

Оформен е петитум, с който, се моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника Н. Г. М. с ЕГН ********** от гр. **, да заплати на “** с ЕИК **, с адрес гр. София - 1408, р-н. **, представлявано от **в - управител чрез юрисконсулт А. С. Г. сума в размер 983.33 лв. - представляваща част от общо неоснователно преведена сума в размер на 2950.00 лв., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на завеждането на исковото производство до пълното погасяване на дължимата сума. Моли съдът да осъди ответника да заплати направените и присъдени разноски в заповедното производство в следния размер: 50.00 лв. юрисконсултско възнаграждение, както и платената държавна такса в размер на 25.00 лв.. Моли, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът да осъди ответника да заплати направените от ищцовото дружество разноски в настоящото производство, включително държавна такса и такса за **сканите експерт**. Моли, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, съдът да осъди ответника да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лева. Сочи доказателства. Формулира доказателствени искания.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от пълномощника на ответника Н. Г. М. - адв. Л. К. - АК Пазарджик, в който е изложено становище, че исковата претенция е допустима и подлежи на разглеждане по предприетия исков ред, но е неоснователна, като се оспорват и по основание, и по размер претенциите на ищцовото дружество. Оспорва се твърдението, че ответницата се е била обогатила неоснователно със сумата от 983.33 лв., представляваща част от 2950 лв., като се твърди, че процесната сума е била получена от същата въз основа на договорно основание, но не дължала връщането й. Твърди се, че сумата е била получена по договор за потребителски кредит № 317640, сключен с ищцовото дружество. Сочи, че в производството по гр.д. 691/2021 г. по описа на ПзРС ищцовото дружество претендирало цялата сума от 2950 лв., като бил налице влязъл в сила съдебен акт, с който претенцията на ищцовото дружество е била отхвърлена. Твърди се, че по настоящото производство се претендира част от същата сума, но на друго правно основание, както и че не била налице хипотезата на неоснователното обогатяване, тъй като разместването на паричните блага е станало на правно основание - договор за потребителски кредит, а не без основание, както се твърди от ищеца. Твърди, че ответницата не дължи връщане на тази сума, защото тя не се била обогатила за сметка на ищеца без основание, както и че основанието, поради което е получена сумата било предмет на производството по гр.д.

691/2021 г. по описа на ПРС. Твърди, че по отношение на материалното притезание на ищеца има сила на пресъдено нещо, като сочи, че силата на присъдено нещо на 2 постановения по гр.д. 691/2021 г. съдебен акт е относно неоснователността на паричната претенция на ищцовото дружество спрямо ответницата поради неизпълнение на договорното задължение за връщане на получения паричен кредит. Сочи, че мотивите на ПРС по гр.д. 691/2021 г., поради които претенциите на ищцовото дружество са отхвърлени, не са задължителни за настоящия състав и че в този смисъл неоснователно било твърдението, че нямало сключен договор въз основа на който е предоставена сумата на ответницата. Твърди, че в производството по гр.д. 131/2023 г. не било правено изявление за съдебно прихващане между вземанията, които ответницата имала срещу ищеца, с вземанията предмет на настоящото производство. Прави се изрично изявление в тази насока, което процесуално възражение счита, че следва да бъде включено в предмета на настоящото производство. Твърди, че ответницата от своя страна имала парични вземания от ищцовото дружество, в размер над претендираната от ищеца главница, в която връзка е направено възражение за процесуално прихващане между тези насрещни еднородни задължения, в резултат на което се погасява претендираната главница. Твърди се, че вземанията на ответницата произтичали от предходни 8 договора за потребителски кредити, сключени със същото това дружество в периода 2017-2020 г., а именно на 05.03.2017 г., на 08.02.2018 г., на 10.03.2019, на 15.08.2019 г., на 06.10.2019 г. на 02.03.2020 г., на 21.05.2020 г. и на 20.06.2020 г., по които договори твърди, че се съдържат неравноправни клаузи, но по които договори ответницата била заплатила изцяло неоснователно начислената й неустойка, поради това, че не била осигурила поръчители за обезпечаване вземанията на същото това дружество по представените й кредити.

В отговора на исковата молба са изложени и твърдения, че неравноправните клаузи се съдържали и относно неизпълнено задължението от страна на кредитора след сключването на договора да предостави незабавно преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 на чл. 5 от ЗПК, не било изпълнено и условия преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на **ови услуги от разстояние, доставчикът - в случая ищецът, да уведоми ответницата своевременно за всички условия на договора за предоставяне на **ови услуги от разстояние и да й предостави информацията по чл. 8 и 9 от ЗПФУП на хартиен или на друг траен носител, достъпен за потребителя. В този смисъл, се твърди, че на ответницата не е бил предоставен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2 към ЗПК, както и не е била надлежно информирана предварително за условията по предоставянето на **овата услуга, така, както **сквала разпоредбата на чл. 5, ал.1, т. 2 от ЗПУФП. Твърди, че така тя не е била предварително информирана за последицата, която ще последва при непредставянето на обезпечение, а именно, че ще дължи неустойката посочена в чл. 4, ал. 3, т.2 от договорите. Сочи че разпоредбата на чл. 24 от ЗПК препращала към разпоредбите на чл. 144-148 от ЗЗП. Твърди, че процесният договор е бил сключен при условията на неравноправни клаузи, тъй като в договора се съдържали клаузи представляващи неиндивидуално определени уговорки във вреда на потребителката, уговорки, които не отговаряли на **скването за добросъвестност и не на последно място уговорки които водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. На основание чл. 22 от ЗПК е направено възражение за нищожност на процесиите 8 договора за потребителски кредити, поради неспазване на **скванията на чл. 11, ал.1, т. 7-12 от ЗПК. Твърди се, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договорите не били посочени начините на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по тях. Сочи, че нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита, като посочва, че последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). Твърди, че в ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната 3 лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. Твърди, че в договорите не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума, като липсата на тази яснота водела до извод, че в договорите нямало разписани ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е била съставена. Твърди се, че в нарушение чл. 11, ал.1, т.9 от Закона за потребителския кредит, в договорите не са били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, и освен това, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е недействителна (нищожна) и оттук несъществуваща, поради противоречието й с добрите нрави, то практически не е било изпълнено **скването да бъде посочен размерът на лихвата по договора и начинът на нейното прилагане. Твърди се, че договорената възнаградителна лихва в договора е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, както и, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредита, а за обезпечени - двукратния размер. Твърди, че в конкретния случай, ставало въпрос за договори за потребителски кредити без обезпечение, което налагало забраната възнаградителната лихва да надвишава три пъти законната. Твърди се още, че процесните 8 броя договори за потребителски кредит не са редовно обезпечени, чрез договор за поръчителство, нито чрез банкова гаранция, както и че сключената клауза по чл. 4, ал. 3, т. 2 била недействителна, тъй като на практика се целяло заобикаляне на закона при определяне на максимален размер на разходите по кредита. Тази клауза за заплащане на неустойка, според ответника, поради неосигуряване на „поръчителя" била неравноправна, като с нея се целяло неоправдано от гледище на закона нарастване в размера на разходите по договора за кредит. Излага се още едно твърдение за нищожност на тази клауза, в случай, че съдът не възприеме горното за тази такса - неустойка поръчител, а именно, че начисляването на неустойка т.нар. „поръчител" по своето същество представлявало разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, с което се надвишава ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, като се посочва, че ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва.