Решение № 574 от 09.07.2025, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 574 гр. Благоевград, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:

Димитър Р. Беровски при участието на секретаря Ана Г. Георгиева като разгледа докладваното от Димитър Р. Беровски Гражданско дело № 20241210102465 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

I. Обстоятелства по производството.

Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК („Основно производство”).

Образувано е по искова молба, подадена от П. Л. Б., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр.

**** против "ЕОС Матрикс" ЕООД, ЕИК 131001375, с адрес на управление: гр. *******”, представлявано заедно и поотделно от ******, в качеството им на управители.

Ищецът твърди, че на 23.12.2022г. между него и „Юте Кредит България“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № L312368, като заемодателят му е предоставил сумата от 2500 лв. Заявява, че в договора била включена такса за разглеждане в размер на 802,61 лв.

Поддържа, че съгласно договор за цесия от 23.08.2024г. „Юте Кредит България“ ЕООД (цедент) е прехвърлило на ответника "ЕОС Матрикс" ЕООД (цесионер) вземанията си, произтичащи от процесния договор за кредит. Смята, че процесния договор за потребителски кредит бил нищожен поради нарушение на императивните изисквания на чл.

11, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, както и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. В тази връзка въвежда и подробни съображения. При условията на евентуалност, твърди, че клаузата на процесния Договор за потребителски кредит за такса за разглеждане била нищожна поради противоречие императивните изисквания на чл. 11, т. 712 вр. чл. 22 ЗПК. По отношение и на този евентуален иск за частична нищожност на процесния договор за потребителски кредит ищецът излага подробни съображения. По отношение на насрещния иск излага съображения, с които обосновава позиция за неговата неоснователност.

Ответникът смята предявените искове за неоснователни. Излага подробни доводи в тази връзка. По отношение на насрещния иск обосновава теза, че ищецът му дължал връщане на чистата стойност на получената по договора за кредит сума, респ. главницата в размер на 1999,64 лв.

По повод подадената искова молба, предмет на разглеждане в настоящото производство са следните искове:

- първоначален главен установителен иск по чл. 26, ал. 1 предл. първо ЗЗД – за обявяване за нищожността на Договор за потребителски кредит № L312368 от 23.12.2022г.

- първоначален главен евентуален установителен иск по чл. 26, ал. 1 предл. първо ЗЗД – за обявяване за нищожността на клаузата на Договора за потребителски кредит № L312368 от 1

23.12.2022г., в частта му относно таксата за разглеждане.

- осъдителен насрещен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл.

99, ал. 1 ЗЗД – за осъждане на ищеца (ответник по насрещния иск) да заплати на ответника (ищец по насрещния иск) сумата от 1999,64 лв., представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит № L312368 от 23.12.2022г.

II. Фактически и правни изводи.

1. Относно допустимостта на предявените искове:

Предявените искове са процесуално допустими. Същите изхождат от легитимирани лица, депозирани са и пред компетентния съд.

2. Относно основателността на предявените искове:

Уважаването на първоначалните исковите претенции за прогласяване на нищожността на целия договор, евентуално на горепосочената клауза от договора е детерминирано от установяването, че процесният договор за потребителки кредит противоречи на императивни правни норми, а именно чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал.

4, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП, както и че същият накърнява добрите нрави.

С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищцовата страна следва да установи наличието на протоворечие на процесния договор за кредит с посочените императивни правни норми, както и с че договорът накърнява добрите нрави. От своя страна ответникът трябва да докаже, че сключената сделка е валидна.

Уважаването на насрещната искова претенция пък е детерминирано от кумулативното наличие на следните предпоставки: облигационно правоотношение, създадено между ответника и „Юте Кредит България“ ЕООД по силата на процесния договор за потребителски кредит, от който за ответника е възникнало задължение за заплащане на сумата, претендирана като неизплатена главница по заема; реалното предоставяне от „Юте Кредит България“ ЕООД на ответника на сумата, претендирана като главница по договора; наличието на твърдяната цесия, с която процесното вземане е прехвърлено в полза на ищцовата страна; уведомяване на длъжника за извършената цесия и неизпълнение на задължението на ответника да заплати претендираната главница.

С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищцовата страна по насрещния иск следва да установи наличието на първите пет от посочените изисквания. А в случай, че това бъде сторено, ответникът трябва да проведе доказване относно погасяването на своето задължение.

Именно в контекста на изложените принципни положения трябва да се потърси и разрешение на фактическите и на правните проблеми, които поставя разглежданият казус.

Не се спори между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 23.12.2022г. между ищеца П. Л. Б. и „Юте Кредит България“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № L312368, като заемодателят е предоставил на ищеца сумата от 2500 лв. Получаването на заемната сума се установява и от заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза (неоспорено от страните).

Безспорно е също така, че на 23.08.2024г. е сключен договор за цесия, съгласно който „Юте Кредит България“ ЕООД (цедент) е прехвърлило на ответника "ЕОС Матрикс" ЕООД вземанията си, произтичащи от процесния договор за кредит.

Не е спорно обстоятелството, че П. Л. Б. е била уведомена за извършената цесия преди образуване на настоящото исково производство, като в тази връзка е получила уведомление на 28.08.2024г. от цесионера „ЕОС Матрикс" ЕООД, в качеството му на пълномощник на стария кредитор „Юте Кредит България“ ЕООД.

От съдържанието на договора се изясняват и основните параметри, при които е бил сключен, а именно: главница в размер на 2500 лв.; бил е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ от 52 %; фиксиран годишен лихвен процент от 22 %; общата стойност на 2 плащанията, включваща главницата, договорната лихва и таксата за разглеждане – 4042,46 лв. Уговорено било, че таксата за разглеждане (в размер на 802,61 лв.) се дължи в деня на подписване на индивидуалният договор за кредит, като същата следвало да бъдела възстановена от кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план към процесния договор за кредит, представляващ Приложение № към договора. Бил предвиден 30 месечен период на кредита, с падеж на първа погасителна вноска – 10.01.2023г. и падеж на последна погасителна вноска – 10.06.2025г.

От анализа на заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза (неоспорено от страните), става ясно, че действителният годишен процент на разходите /ГПР/ е 64,68 %, а не посоченият неправилно в договора 52 % В тази връзка от заключението на вещото лице се установява, че ако към разходите по кредита се добави и сумата за такса за разглеждане в размер на 802,61 лв., общата сума на разходите по кредита става 1542,46 лв. (739,85 лв. договорна лихва + 802,61 лв. – такса за разглеждане). При това положение действителният ГПР надвишава допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на ГПР и оскъпяването на кредита в действителност е 68,10 %. Става ясно от заключението, че общата сума, която е била заплатена във връзка с процесния договор, е 1174,08 лв.

С оглед заключението на вещото лице се налага изводът, че в случая записаният в договора ГПР /52 %/ е формален и не отговаря на фактическото положение. Следователно договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като не е записан коректният ГПР. По тази причина процесният договор за потребителски кредит от 23.12.2022 г. е нищожен – арг. от чл. 22 ЗПК. На основание чл. 23 ЗПК в този случай длъжникът трябва да върне само чистия размер на главницата и не дължи други суми за лихви, неустойки или други разходи по кредита. В тази връзка следва да се има предвид, че към датата на сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл.

19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни.

По отношение на уговорката за възнаграждение за такса за разглеждане е необходимо да се отбележи, че чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а включената в процесния договор такса представлява именно услуга във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че за същата се дължи възнаграждение. Подобна клауза причинява вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя - тоест представлява неравноправна клауза по см. на чл. 143 ЗЗП. Уговореното възнаграждение за такса за разглеждане превишава и размера на възнаграждението по кредита /договорената възнаградителна лихва/, без да представлява цена за действително предоставена услуга. С уговарянето на посоченото възнаграждение се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Кумулирането на възнаграждението за такса за разглеждане, дължимо наред с погасителните вноски по кредита, води до скрито оскъпяване на същия, защото посоченият ГПР не включва тази такса, като ГПР нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора.

С оглед изложените съображение предявеният първоначален главен установителен иск за обявяване на нищожен на процесния договор за потребителски кредит е основателен.

С оглед уважаването на главния иск за обявяване на нищожен на целия договор за кредит, съдът не се произнася по предявения главен евентуален иск за нищожност на клаузата на Договора за потребителски кредит № L312368 от 23.12.2022г., в частта му относно таксата за разглеждане.

Предвид така установената недействителност на договора за потребителски кредит и на основание чл. 23 ГПК ответникът дължи на ищеца само чистата стойност на кредита 3

(главницата), като не дължи лихви или други разходи по кредита.

Общият размер на плащанията, сторени от ответника (1174,08 лв.) покрива част от главницата. Ответникът дължи остатъка от главницата в размер на 1325,92 лв., като за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 1999,64 лв. насрещният иск за главница подлежи на отхвърляне.

Относно разноските:

При този изход от делото и двете страни имат право на разноски. Искане за присъждане на разноски е направено само от ответника. Право на разноски има и ищецът, но той е бил на основание чл. 83, ал. 2 ГПК освободен от заплащането на държавни такси и разноски по делото, поради което няма и направено искане в тази насока, като и няма доказателства за реално сторени съдебно-деловодни разходи.

Трябва да се има предвид също така, че ищецът се представлява от адв. А. Д., който оказва безплатна адвокатска защита на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право да му се присъди адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда По списък по чл. 80 ГПК адв. Д. е претендирал адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. по всеки от предявените искове, в размер на общо 1805,04 лв. С решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване е прието, че посочените в изменената с ДВ бр.88/04.11.2022г. редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери не обвързват съда, поради несъответствието на наредбата с правото на ЕС. В конкретния случай следва да се държи и сметка, че става дума за възнаграждение, което не е договорено доброволното въз основа на проява на договорната свобода между страните /клиент - адвокат/, а се касае до такова по реда на чл.38 от ЗАдв., което предполага заплащане на възнаграждението директно на адвоката, осъществил безплатна правна помощ на страната, по изключителната преценка на съда. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, но те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа.