Решение № 4686 от 07.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4686 гр. София, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

В.ЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от В.ЕНА П. МИДОВА Въззивно гражданско дело № 20261100500612 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20440/11.11.2025 по гр.д. № 68480/2024 г., съдът признал за установено по отношение на М. Д. М., ЕГН **********, че дължи на „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 130460283, сумата от 1462,15 лева, представляваща неизплатени задължения по договори за мобилни услуги и договори за лизинг, от която: сумата от 29,97 лева, представляваща задължения за неплатени месечни абонаментни такси по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +****/04.01.2021г., за периода от 05.09.2021 г. до 04.12.2021 г., сумата от 24,96 лева, представляваща неустойка по т. 9 от договора, сумата от 63,53 лева, представляваща разлика в цената на устройство „DRIVERY CAR TRACKER Drivey 2G Car tracker device”, сумата от 64,77 лева, представляваща задължения за неплатени месечни абонаментни такси по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +****/12.02.2021г., за периода от 05.09.2021 г. до 04.12.2021 г., сумата от 116,32 лева, представляваща неустойка по т. 9 от договора, сумата от 37,23 лева, представляваща неизплатени лизингови вноски за периода от 05.09.2021 г. до 04.02.2022 г. по Договор за лизинг на устройство „ALCATEL 1SE 32GB Dual Green” от 12.02.2021г., сумата от 114,59 лева, представляваща разлика в цената на устройството, сумата от 77,66 лева, представляваща задължения за неплатени месечни абонаментни такси по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +****/04.01.2021г., за периода от 05.09.2021 г. до 04.02.2022 г., сумата от 80,58 лева, представляваща неустойка по т. 9 от договора, сумата от 194,48 лева, представляваща разлика в цената на 1 устройство „ALCATEL 1S 2021 32GB Dual Gray”, сумата от 122,57 лева, представляваща задължения за неплатени месечни абонаментни такси по Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +****/25.09.2021г., за периода от 05.09.2021 г. до 04.02.2022 г., сумата от 116,29 лева, представляваща неустойка по р. IV, т. 2 от договора, сумата от 255,27 лева, представляваща неизплатени лизингови вноски за периода от 05.09.2021 г. до 04.02.2022 г. по Договор за лизинг на устройство „MOTOROLA Moto G10 64 GB Dual Grey” от 25.09.2021г., сумата от 163,93 лева, представляваща разлика в цената на устройството, ведно със законната лихва върху главницата от 1462,15 лева, от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 18.09.2023 г. до окончателното плащане на дължимото, за които суми е издадена Заповед №28412/25.09.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 51421/2023 г. на СРС, 159 състав. С решението е разсрочил изплащането на горепосочените суми.

Срещу решението подадена въззивна жалба от М. М. с доводи, че атакуваният акт е неправилен. Погрешно съдът счел, че е налице признание на иска, като не съобразил оттеглянето му, направено в писмено становище, както и в открито съдебно заседание, че не се поддържа признанието за претенцията за неустойка в размер от 874.68 лв. Неправилно това действие било квалифицирано като недопустимо на основание чл. 237, ал. 4 ГПК, а е следвало да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 237, ал. 3, т. 1 и 2 ГПК.

Отправени били възражения за противоречие с добрите нрави за клаузата за неустойка, а ако се потвърдяло това противоречие, то на основание чл. 237, ал.

3, т. 1 ГПК признание на иска било недопустимо. Подобно признание противоречало и на чл. 3, ал. 2 ЗЗП, според който отказът от права по ЗЗП е недействителен. Твърди се, че претендираните неустойки са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, на основание чл. 143, ал. 2, т. 15, т. 10, т. 19.

В срок по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от „Йеттел България“ ЕАД. Моли решението на СРС да бъде потвърдено. Посочва, че е налице признание на целия иск. Освен това твърди, че предвидените неустойки не са в такива размери, че да водят до нищожност, тъй като са предвидени в максимален размер от до 3 месечни абонаментни такси.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следва да се има предвид, че искът се основава на договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверката на контролирания съдебния акт, 2 въззивният съд може да приложи императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи служебно за действителността на договора за потребителски кредит.

Настоящата инстанция намира подаденаа въззивна жалба за основателна по следните съображения:

От „Йеттел България“ ЕАД е предявен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, с което се иска ответникът да заплати неплатени суми по договори за мобилни услуги, както и начислени неустойки по договорите.

С молба от 19.02.2025 г. ответникът е заявил, че признава иска за сумата от 1462.15 лв., подписано лично от него. В становище на ответника е било посочено, че желае да му се предостави правна помощ, тъй като няма необходимите познания, а така и доходи, за да заплати за такава.

По делото е постъпило становище от 24.10.2025 г. от процесуалния представител на ответника, в което се посочва, че се оспорва иска. По отношение на договорите за лизинг се счита, че същите са нищожни, като противоречат на ЗПК. По отношение на неустойката – отново се претендира нищожност поради противоречие със ЗПК.

Съдът е приел в своето решение, че въпреки това становище, е налице признание на иска, което не може да бъде оттеглено на основание чл. 237, ал. 4 ГПК, поради което е уважил предявения иск в пълен размер.

Съдът намира за необходимо да обсъди направеното в първоинстанционното производство признание на иска от страна на ответника, с оглед наведените във въззивната жалба доводи за неговата процесуална неотносимост в частта относно претенциите, основани на неустойки по договорите, като неравноправни клаузи.

Съгласно чл. 237 ГПК съдът постановява решение при признание на иска. Тази процесуална възможност обаче намира своите ограничения в хипотезите, при които уважаването на иска би противоречало на закона или на добрите нрави, както и когато са засегнати императивни норми, защитаващи обществения интерес. В тази връзка следва да се съобрази задължителната практика на Съда на Европейския съюз относно защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи по Директива 93/13/ЕИО.

В решение Océano Grupo Editorial (C-240/98 и C-244/98) Съдът на ЕС приема, че националният съд е длъжен служебно да преценява евентуалната неравноправност на договорните клаузи, за да гарантира ефективната защита на потребителя. Същият принцип е потвърден в решение Pannon GSM Zrt. (C243/08), където изрично се приема, че националният съд е длъжен служебно да прецени дали договорна клауза има неравноправен характер, като това задължение съществува независимо от процесуалното поведение на страните, включително при липса на възражения или при признание на иска. От горното следва, че съдът е длъжен да извършва служебна проверка за неравноправност, това задължение не отпада при признание на иска, защитата на потребителя има императивен характер.

Съгласно решение Banco Español de Crédito (C-618/10) и решение Banif 3

Plus Bank (C-472/11), националният съд е длъжен, след като установи неравноправен характер на договорна клауза, да не я прилага, като извлече всички последици по националното право, така че същата да не обвързва потребителя. Това задължение има императивен характер и произтича от целта на Директива 93/13/ЕИО за осигуряване на реална и ефективна защита на потребителите като по-слаба страна в договорното правоотношение.

В решение Pannon GSM Zrt. (C-243/08) съдът приема още, че неравноправната клауза не обвързва потребителя, освен ако последният, след като бъде надлежно информиран за последиците, изрично не се противопостави на нейното изключване. Следователно прилагане на неравноправната клауза е допустимо единствено при изрично, информирано и недвусмислено волеизявление на потребителя в този смисъл.

При така установената съдебна практика следва да се приеме, че направеното от ответника признание на иска не обвързва съда в частта, в която претенцията се основава на клаузи, подлежащи на контрол за неравноправност по реда на Директива 93/13/ЕИО. Признанието на иска е процесуално действие, което не може да дерогира задължението на съда да извърши служебна проверка за съответствие на приложимите договорни клаузи с императивните норми на правото на Европейския съюз и националното право относно защитата на потребителите.

С оглед изложеното съдът дължи преценка относно наличието на неравноправни клаузи, от които произтича претенцията на ищеца. Ако такава е налице, то независимо от признание за дължимост от страна на ответника, още повече оттеглено с изрично позоваване на неравноправност, искът следва да бъде отхвърлен.

Пред настоящия съд с въззивната жалба е отправено възражение за недължимост на претендираните неустойки от ищеца, като същото касае както посочените неустойки по договорите за мобилни услуги, така и тези по договорите за лизинг на мобилна техника. Твърди се, че именно те се оспорват, като решението на СРС се обжалва в тази част.

Относно иска по чл. 92 ЗЗД и в изпълнение на задължението за служебна проверка на действителността на неустоечните клаузи, що се касае до защитата на потребителя, съдът намира следното:

Неустойката представлява договорен способ, при който страните при сключване на договора уговарят начин на обезвреда за едната страна по договора, ако е допуснато неизпълнение от насрещната страна на договорно правоотношение. В хипотезата, когато е уговорена неустойка, страната не е длъжна да доказва вредите си, а има правото да претендира уговорената в нейна полза неустойка. За да бъде действителна клаузата за неустойка, необходимо е неустойката да съответства на нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Предпоставка за начисляването на такава неустойка е едностранното прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги. Потестативното право по чл. 87 ал. 1 ЗЗД се упражнява от изправната по договора страна с едностранно изявление, упражняването на което изисква предупреждение, 4 което от своя страна следва да съдържа две изявления искане за изпълнение в подходящ срок и изявление, че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. В действителност чл. 87, ал. 1 ЗЗД е диспозитивна норма и с изрично съгласие страните могат да уговорят друго. В случая обаче чл. 19б ОУ не предвижда изрично едностранното прекратяване на договора да става без писмено предизвестие, а извод за такава уговорка не може да бъде направен при съпоставка с чл. 19в ОУ. Доколкото по делото липсват представени доказателства за изпращане на покана за доброволно изпълнение, то следва да се приеме, че такава е била отправена с исковата молба. Исковата молба, с която се претендират последици от разваляне на договор, съдържа имплицитно предупреждение и волеизявление за разваляне на договора. Ако към момента на постановяване на решението правоотношенията между страните сочат на неизпълнение от страна на длъжника по сключения договор, то исковата молба има значението на покана. И щом реално няма изпълнение самото предявяване на иска поставя длъжникът в забава от момента на връчване на исковата молба. /Решение № 228 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 587/2023 г., III Г. О. на ВКС/.