Решение № 3307 от 06.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3307 гр. София, 05.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме Мъгърдичян

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100509255 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 23.02.2023 год., постановено по гр.дело №19623/2022 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Юробанк България“ АД срещу Д. Д. Х. искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 82 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 6 658.14 лв. – главница по договор за издаване на кредитна карта VISA Classic от 02.06.2006 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.06.2021 год. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №31519/2021 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в/ до окончателното й изплащане, сумата от 1 391.17 лв. – възнаградителна лихва за периода от 29.03.2019 год. до 11.02.2021 год., сумата от 540.53 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 29.03.2019 год. до 12.03.2020 год. и сумата от 165.60 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнението на договора, представляващи направени разноски за събиране на вземането, като искът за обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 189.60 лв. и са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Юробанк България“ АД срещу Д. Д. Х. искове за такси по договора, начислени да периода от 12.11.2018 год. до 25.05.2021 год. за сумата от общо 165.88 лв. и ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и заповедното производство в общ размер на 2 355.58 лв.

1

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Д. Д. Х..

Жалбоподателката поддържа, че по делото липсвали каквито и да било доказателства, че между страните бил сключен договор. Единственият подписан от ответницата документ бил заявлението-договор, който обаче нямал характер на договор, тъй като в него липсвали съществени елементи от предмета на евентуалния договор – липсвали цена, срок и начална дата. Нямало документ, обективиращ волята на банката, че е одобрила искането на ответницата, че е разрешила издаването на кредитна карта, за размера на кредита. Договорът за банков кредит трябвало да бъде сключен в писмена форма и трябвало да съдържа съществените условия по него. Нямало данни банкова сметка на ответницата да е била захранена със средства от страна на банката. След като първоинстанционният съд бил приел, че между страните е възникнало твърдяното облигационно правоотношение следвало да провери дали клаузите на договора съответствали на разпоредбите на ЗПК. Нямало данни дали представените по делото Общи условия били приети от ответницата. СРС бил приел, че през периода от 2006 год. до 2022 год. с платежния инструмент, издаден от банката, били извършвани множество платежни операции. Банковите карти обаче се издавали са срок от 2, 3 или най-много 5 години. В заключението по съдебно-счетоводната експертиза нямало данни за номера на банковата сметка и номера на банковата карта, а плащанията, за които се твърдяло, че били направени по кредитната карта били всъщност такива с различни основания, включително и вътрешнобанкови операции, като за нито едно от тях не било посочено плащане по кредитната карта. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесните вземания се погасяват с изтичането на петгодишна давност. Ищецът не бил представил извлечения по карта, въпреки че бил длъжен да ги издава. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Юробанк България“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че представеното заявление и приложимите към него общи условия съдържали всички реквизити, които били изискуеми по приложимото през 2006 год. законодателство.

Доказано било, че ответницата била усвоявала многократно суми по кредитната карта по начини, описани в чл. 4, 5 и 6 от общите условия и като картодържател била правела погасявания именно по тази карта, видно от представеното банково бордеро за погасяване на задължения. Одобравянето на заявлението за издаване на кредитна карта не ставало с изричен документ, а чрез идването на кредитна карта, с която картодържателят можел да усвоява суми. Банковото бордеро от 28.01.2019 год., което било подписано от ответницата, било ясно доказателство, че тя не само била усвоила суми по кредита, но и че била наясно с начина и падежа на погасяване. Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза било потвърдило, че суми били усвоявани и погасявани, като било посочило банковата сметка, по която това било ставало. СРС бил приел, че договорът съдържа всички изискуеми реквизити, разбира се и е съобразен със нормативната уредба по време на сключването му.

Ответницата била декларирала, че е запозната с приложимите към датата на сключване на 2 договора общи условия, разбира ги, съгласна е с тях, полагайки подписа си под договора.

Представянето на извлечения от сметки било ненужно с оглед изготвеното и прието заключение по съдебно-счетоводната експертиза, а ответницата не била внесла депозит за вещото лице за поисканата от нея експертиза.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.

430, ал. 1 и 2 ТЗ, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 82 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Доказано е по делото, че на 02.06.2006 год. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за издаване на кредитна карта VISA, сключен в писмена форма при общи условия /волята на страните е потвърдена с полагането на подписи, в т.ч. приложението, респ. приемането на общите условия/, при действието на Наредба № 16 от 29.09.2005 год. за електронните платежни инструменти /Обн., ДВ, бр. 81 от 11.10.2005 г., отм., бр. 62 от 04.08.2009 г., в сила от 01.11.2009 г./, по силата на който банката издала на името на ответницата, наречена „картодържател“ карта VISA и приела да обслужва плащанията с нея в съответствие с действащото в страната законодателство, тарифата за лихвите, таксите и комисионните и Общите условия на банката, като предоставила на картодържателя кредит с кредитен лимит, съобщен при предаване на картата. Картодържателят се задължил да заплаща на банката такси, както и да погасява кредита чрез минимални месечни погасителни вноски /в размер на 20 лв./, дължими в срок до датата на издължаване, посочена в месечните извлечения. Използваната част от кредитния лимит се олихвявала с годишен лихвен процент в размер на 17.9 %, при условията, посочени в чл. 10 от Общите условия, като при неплащане на задължителната минимална вноска на падежа, посочен в месечното извлечение на картодържателя се начислявала неустойка за забава в размер на 15 лв. Според клаузата на чл. 16, ал. 3 от Общите условия на ищеца, при прекратяване на договора от картоиздателя, цялото задължение на картодържателя ставало незабавно изискуемо и дължимо. В чл. 16, ал. 1 от общите условия са установени хипотезите, при които договорът може да бъде прекратен от страна на картоиздателя, в т.ч. неплащане от картодържателя на минималните месечни 3 вноски по две последователни месечни извлечения.

В този смисъл обосновано първоинстанционният съд е приел, че между страните е валидно възникнало твърдяното облигационно правоотношение, както и че същото не се регулира от нормите на Закона за потребителски кредит /обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 год., в сила от 01.10.2006 год., понастоящем отменен/, тъй като същите не са били част от действащото обективно право към момента на сключването на процесния договор – 02.06.2006 год.

Установено е въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства – извлечение, месечни справки, вноска бележка от 28.01.2019 год. – последната обективираща и извънсъдебните признания на ответницата, че към посочената дата е притежавала издадена от ищеца банкова карта 4790001671509028, както и че е усвоявала суми по кредита, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да се приеме, че отговарят на истината и заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че през периода от 02.06.2006 год. до 10.12.2018 год. ответницата е усвоила суми в общ размер на 41 290.55 лв., като за периода от 10.08.2006 год. до 09.03.2022 год. заплатила на банката суми в общ размер на 40 511.28 лв., с които били погасени следните задължения: 177 лв. – такса за теглени в брой, 585 лв. – годишна такса за обслужване, 20 лв. – такса за преиздаване на карта, 60 лв. – такса за блокиране на карта, 45 лв. – такса за предсрочно плащане, 4 324.11 лв. – възнаградителна лихва, 516.01 лв. – лихва за просрочие, 151.75 лв. – обезщетение при надвишаване на кредитния лимит и 34 632.41 лв. – главница. Неизплатените задължения на ответницата възлизали на 8 975.42 лв., от които 6 658.14 лв. – главница, 1 391.17 лв. – договорна лихва за периода от 29.03.2019 год. до 11.02.2021 год., 540.53 лв. – мораторна лихва за периода от 29.03.2019 год. до 12.03.2020 год., 195.98 лв. – такси и 189.60 лв. – обезщетение за уведомяване за периода от 25.05.2021 год.

Доказано е също така, че волята на ищеца да обяви предсрочната изискуемост поради неплащане на минималните месечни вноски по две последователни месечни извлечения с краен срок за плащане съответно на 29.03.2019 год. и 30.04.2019 год. /които са приети като доказателства по делото/ е била надлежно доведена до знанието на ответницата на 11.02.2021 год. при условията на чл. 47, ал. 1 – 5 ГПК – видно от направените официални удостоверявания от нотариус с рег.№621 на НК в представената нотариална покана от 09.09.2020 год. и от служител по връчването в представената разписка /а и това обстоятелство не е спорно между страните/ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК.

На следващо място, настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор /източник в частност на претендираните от ищеца вземания/, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона – каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, което 4 ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК.