Определение № 4676 от 01.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4676 гр. София, 01.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20268002102081 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. К. Г., ЕГН: **********, чрез адв.

К. против решение № 3/05.01.2026 г. по в.гр.д. № 362/2023 г. на Окръжен съд Враца, с което като е отменено решение № 112/26.04.2023 г. по гр.д. № 747/2022 г. на Районен съд Бяла Слатина, е уважен предявеният от „Бета-12Иванови“ ЕООД срещу касатора установителен иск с правно основание чл.

422 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 10 091, 69 лв. – главница по 8 издадени фактури за периода от 07.07.2021 г. до 09.09.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 15.03.2022 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 329/2022 г. на Районен съд Бяла Слатина.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до неправилен извод, че служителят носи имуществена отговорност без да са доказани отчетническите му задължения, предавал ли е парични средства на работодателя и какъв е произходът на средствата във връзка с установената липса.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните материалноправни въпроси: 1/ Може ли да бъде ангажирана пълна имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, когато в трудовия договор и длъжностната характеристика липса изрично възложено отчетническо задължение и не е доказано предаване на парични средства „под отчет“, 2/ 1

Допустимо ли е съдът да приеме наличие на отчетническо качество единствено въз основа на „естеството на длъжността“, без писмено възлагане на материална отговорност и 3/ Може ли липса по смисъла на чл. 207 КТ да се счита за доказана при липса на първични счетоводни документи за получаване на парични средства и без доказан произход на недостига. Поддържат се допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По отношение на първия поддържан от касатора допълнителен критерий се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение във връзка с отчетническото качество на длъжността е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 151/09.07.2014 г. по гр.д. № 4979/2013 г. на ВКС, I V г.о., решение № 32/19.03.2015 г. по гр.д. № 3035/2014 г. на ВКС, I V г.о., решение № 98/18.06.2019 г. по гр.д. № 1823/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 11/19.01.2017 г. по гр.д. № 2033/2016 г. на ВКС, I V г.о., решение № 226/18.11.2016 г. по гр.д. № 1836/2016 г. на ВКС, I V г.о., решение № 173/28.06.2018 г. по гр.д. № 182/2018 г. на ВКС, I I I г.о. По втория допълнителен критерий не е изложена мотивирана обосновка за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК–очевидна неправилност на въззивното решение без обосновка в какво се изразява порока – дали в „тежко нарушение“ на материалния или процесуален закон или в „явна необоснованост“ поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Ответната страна по жалбата – „Бета-12-Иванови“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. Д., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като повдигнатите въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВКС по приложение на нормата на чл.207, ал.1 КТ. Изложени са съображения и за неоснователност на наведените в жалбата доводи за неправилност на решението. Претендира сторените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

За да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго, с което се уважава установителният иск по чл. 422 ГПК, въззивният съд е приел, че предмет на спора е съществуването на вземането, основано на имуществената отговорност за липси по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Приел е, че ответникът е бил в трудово правоотношение с ищеца на длъжност „търговски представител“ и фактически е изпълнявал дейност по събиране на плащания от клиенти и отчитане на получените суми, макар в длъжностната му характеристика изрично да не е предвидено подобно задължение. Извел е, че по делото са налице достатъчно доказателства за извършвана от ответника отчетническа дейност, както и за липсата, възникнала през периода от 07.07.2021 г. до 09.09.2021 г. Позовал се е на приетото по делото заключение на счетоводна експертиза, на представените осем фактури на обща стойност от 10 091,69 лв., акт за начет от 26.10.2022 г. и други счетоводни документи, както и на свидетелските показания в частта относно получаването и неотчитането на паричните суми. Посочил е, че за ангажиране на пълната 2 имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ в доказателствена тежест на работодателя е да установи наличието на трудово правоотношение, качеството на отчетник, настъпването и размера на липсата, момента на нейното възникване или откриване, както и обстоятелството, че липсата е с неустановен произход и е възникнала при упражняване на съответната трудова функция. Противно на мотивите на първоинстанционния съд е приел, че не е необходимо служителят да е разполагал с касов апарат и да е издавал фискални бонове при получаване на плащанията. Липсата им не изключва възможността ответникът фактически да е приемал парични суми от клиентите и да е носел задължение за тяхното отчитане. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до извода, че са установени предпоставките за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответника като отчетник по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, респективно, че искът по чл. 422 ГПК е основателен.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Първият въпрос от изложението, макар и да покрива общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и противоречие с практиката на ВКС. В изложението, обективирано в касационната жалба касаторът е цитирал съдебни решения на ВКС, които не са приложени към изложението, а при извършена служебна проверка в правно-информационните системи, вкл. и в сайта на ВКС, раздел „Справки по дела“, не се откриват актове на ВКС с посочените номера на решения и на граждански дела.

Отделно от това, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайната практика на ВКС по приложението на чл.207, ал.1 ГПК - с решение № 244/22.04.2024 г. по гр.д. № 2031/2023 г. на ВКС, III г.о., решение № 56/10.03.2010 г. по гр.д. № 540/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 3

878/14.01.2010 г. по гр.д. № 3785/2008 г. на ВКС, II г.о. и др., според които придобиването на качеството отчетник не зависи от наличието на подобен запис в длъжностна характеристика, а от това дали заеманата от работника или служителя по трудов договор длъжност съдържа като присъщи задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя. Естеството на имуществената отчетническа отговорност изисква отговорността да е на лицата, които пряко боравят с ценности, затова за липса в пълен размер, съгласно чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, отговаря този работник или служител, на когото по служба или като трудово задължение е възложено да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности. Доказателствената тежест за установяване на качеството на ответник е на работодателя. Релевантни са както доказателства за възложени по трудовото правоотношение отчетнически задължения, така и доказателства за фактически изпълняваната от работника или служителя работа. Когато твърденията са, че работникът или служителят не е отчел поверено му (по силата на трудов договор или от фактическото изпълнение на възложена трудова дейност) имущество от работодателя или на активи, поверени „под отчет“ при или по повод трудовото правоотношение с ответника, искът е с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Имуществената отговорност на отчетника за липси е в пълен размер и се осъществява по съдебен ред (чл. 211 ГПК). Тя се основава на презумпция, произтичаща от опитни правила, че недостигът е причинен виновно от отчетника, комуто ценностите на работодателя са поверени „под отчет“. При съобразяване на мотивите, изложени от въззивния съд в обжалваното решение, настоящият състав на ВКС приема, че последният не се е отклонил от посочената съдебна практика при извършване на преценката за това дали ответникът е материалноотговорно лице за целите на ангажиране на имуществената му отговорност по реда на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ.

Вторият въпрос не покрива общото основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдържа в себе си твърдение за факт, който не се разкрива от данните по делото. Видно от мотивите на решението, въззивният съд не е извел отчетническото качество на ответника само от естеството на работата като търговски представител, а въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства за фактически осъществяваната от него отчетническа дейност. Третият въпрос също няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение и съответно въпросът не е обусловил решаващите му изводи.

Отделно от това, и по тези два въпроса не е обоснован допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с казуална практика на ВКС, доколкото касаторът не е посочил такава, с оглед изложеното по-горе, че цитираните в изложението решения на ВКС не се откриват в наличните информационни системи.

Въпросите не обуславят допускане на касационно обжалване и по бланкетно заявения допълнителен критерий на т. 3 на чл. 280 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.

4

280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано.

Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на Върховния касационен съд е обвързано единствено с преповтаряне на самата законова разпоредба - че материалноправните въпроси са от значение за точното прилагане на закона при приложението на счл. 207 КТ.