Решение № 260406 от 09.07.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр.

София, 09.07.2024 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА

АЛЕКСАНДРОВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА

МАРИЯ СТОЙКОВА при участието на секретаря В. И., като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 10297 по описа на СГС за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 150407/25.06.2019 г., постановено по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, са отхвърлени предявените от Г.В.Г. против Държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, Териториално поделение на Югозападното държавно предприятие – Държавно горско стопанство – София и Дирекция ня Природен парк „В.“ обективно съединени първоначално предявени положителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че първоначалният ищец Г.В.Г. е титуляр по силата на постановление за възлагане от 06.12.2011 г., издадено от ЧСИ Р.М.с рег. № 790 на КЧСИ по изп. дело № 01407/10 г. по нейния опис и в приложното поле на чл. 92 ЗС по отношение на неописаните в постановлението процесни сгради – на правото на собственост върху масивна сграда с действителна площ, изчислена по координати от геодезическо заснемане, от 30 кв. м. – Музей на совата, както и на 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху масивна сграда с действителна площ, изчислена по координати от геодезическо заснемане, от 69 кв. м. – Музей на водното конче, които две сгради – в кадастралната карта, утвърдена със заповед № РД – 18 – 44/21.07.2011 г. на изп. директор на АГКК, са изобразени като представляващи единна сграда с идентификатор № ***, която сграда според посочената кадастрална карта се явява разположена на границата между поземлен имот с идентификатор № *** (собственост на Държавата), поземлен имот с идентификатор № *** (собственост на първоначалния ищец Г.В.Г.) и поземлен имот с идентификатор № ***, и действителното местоположение на които две сгради – Музей на совата и Музей на водното конче, шахматно разположени една спрямо друга, е изобразено с лилаво защриховано „Г“ – образно поле и външните им очертания са заключени между точки 1 – 2 – 3 – 21 – 19 – 20 – 1 на

Приложение № 1Д към заключението по допълнителната съдебно – техническа експертиза с вх. № 5028020/19.02.2018 г., изпълнена от вещото лице инж. А.И.Д.и инж. С.Г.Б., по настоящото гр. д. № 56341/12 г. на СРС (приложено на л. 487 от том II oт материалите по същото дело), което приложение № 1Д, приподписано от председателя на 27 състав на СРС, представлява неразделна част от решението.

С решението е отхвърлен предявения от Г.В.Г. срещу Дирекция ня Природен парк „В.“ осъдителен иск по чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 1000 лв. за периода от 01.11.2012 г. до 29.11.2012 г., която сума се претендира като обезщетение за лишаване на ищеца Г. от възможността да ползва възложения нему от ЧСИ Р.М.имот № 115030 (с идентификатор ***) в пълния му пространствен обхват, а именно – поради оставане на Дирекция на Природен парк „В.“ в частта от имот № 115030, заета от двете сгради – Музеи на совата и на водното конче, през посочения период.

С решението е признато за установено по предявения от Дирекция на Природен парк „В.“ (действаща като процесуален субституент на Държавата, при участието на държавата чрез министъра на земеделието, храните и горите като съищец по този иск при условията на чл. 26, ал. 4 ГПК) против Г.В.Г. инцидентен установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (ред. ДВ, бр. 49/14 г., преди изменението – чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР), че действителната имотна граница между поземлен имот с идентификатор *** (собственост на Държавата), и поземлен имот с идентификатор *** (собственост на първоначалния ищец Г.В.Г.) по КККР, утвърдени със Заповед № РД – 18 – 14/21.07.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, минава по лилавата точкова линия, свързваща подробни точки 26, 27, 23 и 22 и 25 по координатния регистър, изобразени на Приложение № 1Д към заключението по допълнителната СТЕ, изпълнена от вещото лице инж. А.И.Д.и инж. С.Г.Б.

(приложено на л. 487, том II oт гр. д. №

56341/12 г.), съответното – че тази действителна граница минава по лилавата точкова линия, свързваща подробни точки К, И, З и Ж от координатния регистър, изобразени на Приложение № 2Д към заключението (л. 488 от том II oт материалите на същото дело), които точки по двете посочени приложения са с „х“ и „у“ – координати, подробно описани на Приложение № 3Д към цитираното заключенние (л. 489 от том II oт материалите по същото дело), всяко от които три приложения, приподписани от председателя на 27 състав на СРС, представлява неразделна част от настоящото решение.

С решението Г.В.Г. е осъден да заплати на Дирекция на Природен парк „В.“ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2430 лв., представляваща направени от Дирекция на Природен парк „В.“ съдебно – деловодни разноски в производството пред СРС.

С решението Г.В.Г. е осъден на основание чл. 77 ГПК да заплати в полза на СРС сумата от 1100 лв., представляваща съвкупния размер на увеличението на възнагражденията на вещите лица инж. А. Д.. и инж. С. Бирова за изпълнение на изслушаната по гр. д. № 56341/12 г. повторна съдебно

– техническа експертиза, разходите за които увеличени възнаграждения (съответно в размер на 950 лв. и 150 лв.) са посрещнати първоначално със средства от бюджета на Софийския районен съд, съобразно Определение № 38188/15.07.2018 г. по настоящото гр. д. № 56341/12 г. на СРС.

С решение № 120420/15.06.2020 г., постановено по гр. д. № 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, са оставени без уважение молбата на Г.Г., обективирана във въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г. за допълване на основание чл. 250 ГПК на постановеното по делото решение, като неоснователна, както и молбата на Г.Г., обективирана във въззивна жалба с вх. № 5121488 от 16.07.2019 г., по чл. 248 ГПК за изменение в частта за разноските на решение № 150407/25.06.2019 г. по гр. д.

№ 56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав.

Подадена е въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г. от Г.В.Г. срещу решение №

150407/25.06.2019 г., постановено по гр. д. № 56341/12 г. по описа на

СРС, 27 състав. Твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че от съпоставката на представените по делото 4 бр. скици, издадени от район „В.“ в периода от 2005 г. до 2012 г., и скиците, издадени впоследствие от Агенцията по кадастър, е видно, че колкото е по – малък мащабът на изработената скица, толкова по – ясно се отразява мястото на сградите, разположени на границите на трите имота. Твърди, че първоинстанционният съд е разгледал и обсъдил в решението си само скица № ФО508/03.06.2005 г. и е достигнал до извод, че процесните сгради се намират в имот, който е собственост на държавата, но не е обсъдил изобщо останалите скици, които са в по – малък мащаб, и от които се установява по безспорен начин къде точно са ситуирани сградите. На следващо място, посочва, че от заключението на СТЕ /отговор на задача 2/ се установява, че сградите са разположени върху незалесен терен в непосредствена близост до гората, като „Музея на совата“ е с площ от 30 кв. м.

– сграда А, а „Музея на водното конче“ е с площ от 69 кв. м., отразена като сграда Б, като вещите лица не са установили за строителството на процесните сгради да са представяни строителни книжа. Поддържа, че в тази връзка са и показанията на св. Ю.А.А./пряк очевидец/, от които се установява, че същите са построени в дворното място, а не в залесената част на терена и за същите няма архитектурно – конструктивно становище, тъй като такова не е било необходимо при построяването им. Счита, че извършеното строителство на „Музея на совата“ и на „Музея на водното конче“ попада в легалното определение на понятието „строежи“ по см. на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, като за същите са необходими строителни книжа, като липсата им прави сградите незаконни и по силата на приращанието същите или част от тях стават собственост на собственика на земята, върху която са построени. Поддържа, че доводите на ответника ДПП „В.“, че сградите или част от тях са построени върху стари основи на пионерски лагер, не води до извод, че същите са законни и отговарят на изискванията на ЗУТ за законен строеж. На следващо място, поддържа, че от Приложение № 4 към заключението на комплексната СТЕ се установява, че част от сградите попадат в имот № 115030 (имот с идентификатор № ***), собственост на ищеца по първоначалния иск Г.Г., но първоинстанционният съд не е изложил съображения защо не кредитира заключението в тази му част. Твърди, че от Приложение № 1Д и Приложение № 2Д към допълнителното заключение на СТЕ също е видно, че част от сградите попадат в имот № 115030, собственост на Г.Г., но същевременно първоинстанционният съд е достигнал до необоснования извод, че процесните сгради остават в имот № 000299 (имот с идентификатор № ***), собственост на държавата. Счита, че ищците по иска с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР (нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР) не са провели пълно и главно доказване на предпоставките за уважаването му (обема на притежаваното право на собствност и обема на засягането му от непълноти или грешки в кадастралния план и кадастралната карта). На следващо място, поддържа, че извършените подобрения на незаконни сгради не са извършени от добросъвестен подобрител, а претенциите за стойността им са погасени по давност, поради което не следва да бъдат заплащани от ищеца по делото. Счита, че претенцията на ищеца Г.Г. за заплащане на обезщетение от ответника Дирекция на Природен парк „В.“ е основателна и следва да бъде уважена поради разполагането на незаконни сгради частично върху имота на ищеца. Поддържа, че част от сградите, наименовани „Музей на совата“ и „Музей на водното конче“, по силата на чл. 92 ЗС следва да преминат в собственост на ищеца по делото Г.Г., тъй като същите са разположени частично в неговия имот и са незаконни по смисъла на разпоредбите на ЗУТ. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените от ищеца искове, както и да отхвърли иска с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – Държавата, представлявана от министъра на земеделите и храните, не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание процесуалният й представител поддържа становището, че въззивната жалба е неоснователна.

Въззиваемата страна - Териториално поделение на Югозападното държавно предприятие – Държавно горско стопанство – София, не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Въззиваемата страна – Дирекция на Природен парк „В.“ не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание процесуалният й представител поддържа становището, че въззивната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна. Претендира разноски.

Подадена е и въззивна жалба с вх. №

5088084/06.07.2020 г. от Г.В.Г. срещу решение № 120420/15.06.2020 г., постановено по гр. д. №

56341/12 г. по описа на СРС, 27 състав, в частта, в която е оставена без уважение молбата на Г.Г., обективирана във въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г., за допълване на основание чл.

250 ГПК на постановеното по делото решение. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл с отделен диспозитив по предявения отрицателен установителен иск от ДПП „В.“ за това, че ищецът Г.Г. не е собственик на частта от имота, попадаща под сградите; не се е произнесъл по предявеното евентуално възражение /неточно посочено като иск/ за заплащане на подобренията, извършени в двете сгради, и относно правото на задържане на ответника по делото, както и че не се е произнесъл с отделен диспозитив по иска с правно основание чл. 92 ЗС за придобиване по приращание на незаконно построените сгради – „Музей на совата“ и „Музей на водното конче“. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, и вместо него да постанови друго, с което да уважи молбата по чл. 250 ГПК. Претендира разноски.

Разпечатката съдържа 34 от 183 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/df413df8-8493-47b2-8c4a-eb01b39c45c9