Решение № 41 от 16.02.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 41 гр. гр. Димитровград, 16.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодора М. Петрова при участието на секретаря Валентина Ив. Г. като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Гражданско дело № 20235610101289 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“ АД срещу А.

С. М., в която е отправено искане до съда да признае за установено, че ответникът дължи в полза на дружеството – ищец сума в размер на 230,89 лева, представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, по щета № 0410-4000019-2021, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.06.2023 г. до окончателно изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1012/2023 г. по описа на Районен съд – Димитровград.

Ищецът твърди, че във връзка с настъпило на 09.02.2021 г. около 17:00 часа в гр. Димитровград, бул. „Христо Ботев“ № 29, в двора на МБАЛ „Света Екатерина“ ПТП между МПС – „Мазда 6“ с рег. № РВ8194СТ, управлявано от А. С. М. и МПС – „Опел Карл Вива“, с рег. № Х5128КР, са нанесени материални щети на второто МПС. Поддържа се, че процесното произшествие е настъпило по вина на водача-ответник, който при извършване на маневра „движение на заден ход“ не се уверил, че пътят зад него е свободен и вследствие употребата на алкохол, ударил в предната част горепосочения паркиран автомобил. Посочва, че във връзка с настъпилото ПТП е съставен Протокол за ПТП № 1705125/09.02.2021 г. по описа на РУ – Димитровград. Поддържа, че с наказателно постановление № 21-0254000163/26.02.2021 г., влязло в сила на 18.03.2021 г. на виновния водач е наложено наказание. Твърди, че към датата на настъпване на инцидента, 1 гражданската отговорност на виновния водач е била застрахована при ищеца, по силата на застрахователен договор, обективиран в полица № BG/23/120001622815, със срок на застрахователно покритие от 17.06.2020 г. до 16.06.2021 г. В продължение посочва, че на увреденото лице – Г.В. Х., е заплатено застрахователно обезщетение в размер на 230,89 лева. Излага подробни аргументи в подкрепа на становището, че ответникът дължи възстановяване на посочената сума на дружеството-ищец на основание чл.

500, ал. 1, т. 1 КЗ, тъй като е управлявал моторното превозно средство под въздействие на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Поддържа, че в тази връзка на ответника е изпратена покана за заплащане на процесната сума, но същата не е получена. Сочи, че по този повод е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д. № 1012/2023 г. по описа на Районен съд – Димитровград, като искът е предявен с оглед депозирано от ответника възражение по реда на чл. 414 ГПК. Моли съда да уважи така предявения иск. Представя доказателства. Прави искания, претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника. Не оспорва иска. Поддържа, че същият е допустим и доказан по основание и размер. Сочи, че не е дал повод за завеждане на делото, доколкото и самият ищец поддържа, че изпратената до ответника покана не е получена от последния. Изрично заявява, че не оспорва обстоятелствата, на които се основава исковата молба и представените с нея доказателства. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Поддържа, че предвид заявеното признание на иска, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК не следва да му бъдат възлагани разноските както по исковото, така и заповедното производство.

В хода по същество, ищецът с писмено становище отправя искане към съда за постановяване на решение при признание на иска. Посочва, че ответникът е дал повод за завеждане на делото. Във връзка отговорността за разноски посочва, че ищецът е изпратил регресна покана на единствения му известен адрес и едва след депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и след извършена от съда служебна справка за постоянен и настоящ адрес е установил кой е действителният адрес на ответника.

В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител – адв. З. Г., ответникът поддържа депозирания отговор. Не оспорва претенцията по основание и размер, като моли съдът да съобрази факта на извършеното в хода на процеса плащане. Оспорва претенцията за разноски, като посочва, че ответникът не пребивава на адреса, на който е търсен от много дълго време и поради тази причина не е платил задължението си към ищеца. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателства по делото по свое вътрешно убеждение и въз основа на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.

2

500, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ.

Съгласно нормата на чл. 237, ал. 1 и ал. 2 ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца, съдът се произнася с решение, в мотивите на което е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска.

В настоящия случай съдът констатира, че ответникът не оспорва фактическите обстоятелства, изложени от ищеца в исковата молба и признавайки иска заявява, че правното твърдение на ищеца съответства на действителното положение, доколкото с отговора на исковата молба, както и в проведеното открито съдебно заседание по делото, ответникът не оспорва, че дължи на ищеца посочената от последния сума на твърдяното от него основание. На следващо място, съдът намира, че отсъстват отрицателните предпоставки за постановяване на решение при признание на иска, предвидени в чл. 237, ал. 3 ГПК.

В първото по делото открито съдебно заседание ответникът е представил доказателства за заплащане на процесната сума по банковата сметка на ищеца. В подобна хипотеза на признание на иска съчетано с последващо удовлетворяване на претенцията чрез плащане в хода на процеса, е налице новонастъпило обстоятелство, което на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде съобразено от съда. В изложения контекст, признатото от ответната страна вземане остава безспорно, но иска за заплащането му следва да бъде отхвърлен поради обстоятелството, че вземането на ищеца вече е удовлетворено, като съдът е длъжен да посочи, че постановеното отхвърляне е поради настъпило плащане.

По отношение на сторените по делото разноски в хода на исковото производство, съдът намира следното:

Макар и да е погасил вземането в хода на процеса, длъжникът чрез това свое действие не може да се освободи от отговорността за разноски противно на твърденията на ответната страна. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, на която се позовава ответникът, според този състав на съда е неприложима в настоящия случай. Този извод на съда е обоснован от обстоятелството, че с връчване на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, ответникътдлъжник е разполагал с възможността да заплати на кредитора процесното вземане, като представи доказателства за това по реда на чл. 414а ГПК, да обжалва заповедта в частта за разноските или да депозира възражение по чл.

414 ГПК като оспори цялото вземане. Ответникът е реализирал своята защита срещу процесната заповед релевирайки възражение по чл. 414 ГПК. Именно поради тази причина следва да се приеме, че оспорвайки съществуването на вземането е станал повод за завеждане на делото и признанието на иска, съчетано с последващо плащане, направено в хода на процеса и то след отговора на исковата молба, не може да го освободи от заплащане на разноски в хода на исковото производство.

Гореизложеното е важимо и по отношение на разноските, сторени от ищеца в хода на заповедното производство, доколкото оспорването на вземането чрез депозиране на възражение по чл. 414 ГПК изключва възражението на ответната страна, свързани с адреса, на който е била връчена 3 регресната покана. В тази връзка и както беше посочено по-горе, след като длъжникът е оспорил цялото вземане след получаване на заповедта за изпълнение, то няма как да се приеме за основателен и противоречи на всякаква житейска логика изводът, че длъжникът не е дал повод за завеждане на делото и хипотетично би изпълнил задължението си, ако е бил поканен от кредитора чрез връчване на покана на друг адрес. Не на последно място, за да намери приложение нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК в заповедното производство, то следва длъжникът освен да не е дал повод за завеждане на делото, също така да признае иска т.е. кредиторовата претенция, като това би било налице при депозиране на възражение по чл. 414а ГПК, по аргумент от ал. 2 на тази норма.

Следва да се отбележи още, че освен с този в застрахователната полица, адресът, на който е изпратена регресната покана от страна на кредитора, съответства на този посочен в протокола за ПТП, подписан от ответника, както и с този в наличните по делото АУАН и издаденото във връзка с него наказателно постановление. В този смисъл следва да се приеме, че кредиторът е бил добросъвестен.

Ищецът своевременно е направил искане за присъждане на разноските както в исковото, така и в заповедното производство, за което е представил списък по чл. 80 ГПК, както и доказателства за реалното им извършване – договори за правна защита и съдействие и преводни нареждания.

Претендираните и заплатени от дружеството-ищец разноски са в общ размер на 1010,00 лева, от които 505,00 лева – 480 лева за адвокатски хонорар и 25,00 лева за държавна такса, сторени в исковото производство и 505,00 лева – 480 лева за адвокатски хонорар и 25,00 лева за държавна такса – в заповедното производство.

Своевременно от страна на ответника е релевирано възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Според този състав на съда в случая са налице всички основания за прилагането на решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. Същото е постановено по повод преюдициално запитване по приложението на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като с цитираното решение е прието, че националният съд може да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително, когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В случая, съдът, като съобрази характера на производството, а именно такова по предявен регресен иск на застраховател по застраховка гражданска отговорност, в хода на което между страните липсва спор, както по фактическите обстоятелства, така и по повод на правната рамка, а и ответникът е признал иска, счита, че липсва каквато и да било фактическа и правна сложност, поради което и с оглед горецитираната практика на СЕС, следва да се присъди адвокатско възнаграждение значително под минимума, предвиден с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно – 150,00 лева за исковото производство и 50,00 лева за заповедното. Към двете суми следва да се прибавят и заплатените от ищеца държавни такси в общ размер на 50,00 лева.

4

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от „Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане“ АД, ЕИК 121265177, срещу А. С.

М., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 500, ал. 1 КЗ за признаване за установено, че А. С. М., ЕГН ********** дължи в полза на „Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане“ АД, ЕИК 121265177, сумата от 230,89 лева, представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, по щета № 0410-4000019-2021, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.06.2023 г. до окончателно изплащане на задължението, като погасен чрез плащане в хода на съдебното производство, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1012/2023 г. по описа на Районен съд – Димитровград.