Определение № 28 от 04.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 28 гр. София, 04.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Таня Орешарова Касационно гражданско дело № 20238002100986 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби от И. Ю. М., чрез пълномощника му адв.И. от САК и от Прокуратурата на РБългария срещу въззивно решение № 1441 от 29.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1066/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено изцяло решение №260112 от 10.01.2022 г., постановено по гр. д. № 8285/2019 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Ю. М. на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ сумата от 30 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2019 г.-датата на предявяване на иска до окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-П/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП-София, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 100 000 лв.

В касационната жалба на И. Ю. М. са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Искането е за отмяна на решението в отхвърлителната част за разликата над 30 000лв. и уважаване на иска за обезщетение в пълния претендиран размер по исковата молба.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните четири въпроси:

1. За задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия 1

„справедливост“?, 2. Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право?, 3. Кои правила (критерии) следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване правото по чл.6 б, § 1 от ЕКЗПЧОС - дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок? и 4.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?

Според касатора обжалваното решение по първите три въпроса е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., ГК и решение № 30 от 07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2018 г., III г. о., ГК. Счита, че въпросите втори и трети са и от значение за правилно прилагане на закона и за развитие на правото. По четвъртия въпрос е посочено, че не са съобразени решение № 43/04.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2597/2021 г., IV г.о.; решение № 60268/25.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 391/2021 г., III г.о.; Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; решение № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г.о., ГК; решение № 21/26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2020 г., I г.о., ГК; решение № 194/11.01.2021 на ВКС, по гр.д. № 4488/2019, IV г.о.; решение № 65 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о.; решение № 72 от 25.06.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1934/2017 г., IV г.о., ГК и решение №108/25.06.2020г. по гр.дело №1538/2019г. IV г.о.

Ответникът по жалбата Прокуратура на Република България не взема становище по нея.

В касационната жалба на Прокуратурата на РБългария, са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в уважената част и за присъждане на обезщетение в по-нисък размер. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се поставя въпрос относно начина на определяне на обезщетение за неимуществени вреди, съобразно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и за неговото съдържание. Сочи, че въззивното решение в тази връзка е постановено в противоречие с ППВС №4/68г., ТР№3/2005г. на ОСГК на ВКС, т.3 и 11 и с решение №6/11.02.2022г. по гр.дело №1555/2021г. на ВКС, ІV г.о, и решение №73/02.06.2022г. на ВКС, ІІІ г.о.. Прави оплакване, че част от твърдените от ищеца 2 неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от продължителността на наказателното производство.

Ответникът по жалбата на Прокуратура на Република България И. Ю. М. в писмен отговор оспорва същата. Посочва, че цитираните решения по дела на ВКС са постановени по други въпроси различни от въпроса на касатора за обезщетението и е налице съдебна практика, включително и на ВКС за определяне на обезщетение на вреди на пострадали от същото досъдебно производство, които са в размера на присъдения по настоящото дело.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск на И. Ю. М. за осъждане на Прокуратура на Република България да му заплати на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ – сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца като пострадал от престъпление за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780/1998 г. по описа на ВОП София и ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП – София.

Прието е за безспорно, че по образуваното на 30.01.1991 г. досъдебно производство сл.д.№ 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано, в сл.д.№ 780- П/1998 г., сега ДП № II - 048 от 1999г. по описа на Софийска военно - окръжна прокуратура, се разследват извършените по време на възродителния процес престъпления; повдигнати са обвинения срещу няколко лица за извършено престъпление по член 162, ал.1 от НК съучастие в проповядване и подбуждане към национална омраза в периода 1984 - 1988 г. , а в последствие срещу двама от тях - обвинения за извършено престъпление по член 387, ал.2 във връзка с ал.1 и член 20, ал.2 от НК - съучастие в злоупотреба и превишаване на власт с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната посредством принудителна смяна на имената, принудително затваряне в лагери, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение на несъгласните със смяната лица; че след внасяне на обвинителен акт в съда са образувани н.о.х.д №1/1994 г. по описа на ВС и н.о.х. д №1/1998 г. по описа на ВКС, прекратени с връщане на делото на Прокуратурата на въоръжените сили за доразследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Прието е, че разследването е прекратено спрямо част от обвиняемите ( спрямо двама - поради смърт ); продължило е само спрямо един от обвиняемите и продължителността на досъдебното производство ( към датата на приключване на устните състезания в първоинстанционното производство- е повече от 30 години. Съдът е приел, че след задържане на 19.01.1985 г. и тримесечен престой в следствения арест в [населено място] ищецът И. Ю. М. бил въдворен в затвор в Б. за срок от 15 месеца и в затвора в Б. дол до 20.05.1987 г., а след това за период от година и два месеца бил принудително заселен по силата на административна мярка по член 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ в [населено място] бряг, К., а на 10.06.1989 г. - експулсиран заедно със семейството му в Република Турция.

Прието е, че независимо от това, че досъдебното производство се отличавало с висока фактическа и правна сложност, местопребиваването на голяма част от пострадалите е било в 3

Република Турция, което е затруднило установяването на адресите им и провеждането на разпити на същите, но делото също така е двукратно връщано от съда за доразследване поради допуснати процесуални нарушения, част от които са били едни и същи, указанията дадени при първото връщане на делото, не са били спазени от разследващите органи и са се отнасяли и към проверката по член 241, ал.2 от НПК по новообразуваното съдебно производство. Също така е констатирано, че досъдебното производство е спирано неколкократно, в т.ч. за извършване на разпити по делегация на пострадалите в качеството им на свидетели въз основа на молби за международна правна помощ до Турция, като последното постановление за спиране е от 4.10.2018 г. на основание член 25, ал.2 от НПК, с оглед очакван отговор на четвъртата изпратена молба за международна правна помощ и в тази връзка действия по разследване не са извършвани. Прието е от въззивния съд, че ищецът е разпитан по делото като свидетел на 26.05.2015 г., а подадената от него през 2018 г. молба за ускоряване на производството по реда на член 368 от НПК е разгледана и е постановено определение № 4831 от 6.11.2018 г. по н.ч.д.№ 4705/ 2018 г. по описа на СГС, 13 - състав. Искането е прието за основателно, като е определен едномесечен срок за проверка на доказателствата и за произнасяне на прокурора съобразно член 242, ал. 1 от НПК, което не е изпълнено.

Във връзка с разговорите за хода на делото за възродителния процес, разпитаният по делото свидетел А. И. Д., също участник в събитията е посочил, че ищецът е споделил, че е загубил надежда в наказването на виновните, както и че е загубил вяра в институциите. От приетата съдебно - психологическа експертиза се установява, че събитията от 1985 - 1989 година са били психотравмени за ищеца, а за актуалното му състояние са характерни негативни мисли, тревожност, субективна оценка за потиснато психично благополучие и малоценност, обусловени от продължителното водене на разследването за деянията, от които е пострадал.

От правна страна въззивният съд е приел, при съобразяване на цитираната практика във връзка с приложение на чл.2б, ал.1, т.1 ЗОДОВ, както и във връзка с приложимостта на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС, че ищецът има качеството на пострадал и „жертва“ на престъпното деяние- предмет на разследване, че е имал желание да предяви граждански иск в съдебната му фаза, както и да му бъдат предявени материалите по делото, за да се запознае с тях, подал е молба за ускоряване на наказателното производство. С оглед изключително дългия период от време – над 30 години, в който наказателното производство не е приключило и е било още висящо в своята досъдебна фаза, съдът е счел за основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

Срокът на висящност значително надвишава срока, предвиден в НПК като абсолютна давност, водеща до погасяване на наказателното преследване за престъплението.

От правна страна съдът е приел, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата следва да обезщети вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Съдът е обсъдил приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД за определяне справедливия размер на обезщетението, като е приел, че ищецът е понесъл тежки страдания от лишаването му от свобода в Б., принудителното му изселване, 4 а след това и принудителното му напускане на страната. Това обосновава повишена чувствителност към развитието на процеса за съдене на виновниците за репресиите, а липсата на възмездие за виновните лица води до негативни психически изживявания за пострадалия, изразяващи се в чувство за несправедливост и ненаказаност. При преценката по чл.52 от ЗЗД относно определяне на справедливо обезщетение за претърпените неимуществените вреди, въззивният съд е съобразил най - вече голямата продължителност на досъдебното производство, значението му за ищеца предвид тежката репресия, на която е бил подложен и значимостта на засегнатите от разследваните деяния негови права - право на име, самоопределение, труд; установените у него нарушено чувство за справедливост и загуба на вяра в институциите, напредналата му възраст - към 1991 година е бил на 32 години, а към приключване на делото на 63 години, което засилило усещането за безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и ангажирането на наказателната отговорност на виновните. Приел е, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди се равнява на 30 000 лева и че се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.06.2019 година, каквото разрешение е дадено и от първоинстанционния съд и е потвърдил същото.