Решение № 1287 от 17.11.2025, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2299/2025
- Вид
- Решение № 1287
- Подписан
- 17.11.2025
- В сила
- 17.11.2025
- Състав
- Пламен Петров Чакалов, Румяна Иванова Андреева Атанасова, Бранимир Веселинов Василев
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.213 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1, предл. трето · Закон за задълженията и договорите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 1287 гр. Пловдив, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Пламен П. Чакалов
Членове:
Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно гражданско дело № 20255300502299 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .
Постъпила е въззивна жалба от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** против решение № 2760/03.06.2025 г., постановено по гр.д. № 17649/2024 г. на Районен съд - Пловдив, ХХІІІ гр. състав, с което е признато за установено в отношенията между З. А. З. с ЕГН:
********** и „СИТИ КЕШ“ ООД, че клаузата на чл.11 от сключеният помежду им договор за потребителски кредит № ***/31.03.2022 г.; клаузата на чл. 6, т. 2 от сключения между страните договор за паричен заем „Кредирект“ № ***/18.08.2022 г.; клаузата на чл. 8 от сключения между страните договор за паричен заем № ***/21.09.2020 г.; както и клаузата на чл. 8 от сключения между страните договор за потребителски кредит № ***/02.03.2021 г. са недействителни поради противоречие със закона. Жалбоподателят счита, че решението е недопустимо и моли същото да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. Заявява, че решението е постановено по искове, за които липсва правен интерес, тъй като ищецът не разполага с интерес за предявяване на установителен иск за нищожност за процесните договори и отделни клаузи от тях. Поддържа се, че задълженията на ищеца по договорите са погасени изцяло и предсрочно, поради което правата на ищеца могат да бъдат правно защитени чрез претенции за връщане на дадено поради липса на основание, но не и чрез иницииране на установителен иск за нищожност на договорите, или за отделни тяхни клаузи. Ето защо счита, че 1 първоинстанционното решение е постановено при недопустим иск. Предвид изложеното се иска обезсилване на решението и прекратяване на първоинстанционното производство. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна З. А . З., чрез адв. Е. И. оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли за потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно. Моли за присъждане на разноски, съгласно представения списък в размер на 480 лв., съгласно чл. 38 от ЗА.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционният съд е разгледал обективно съединени искове, предявени от З. А. З. с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.
21, ал.1 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***/31.03.2022 г., клаузата на чл. 6, т. 2 от сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ № ***/18.08.2022 г., клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем № ***/21.09.2020 г., както и клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №***/02.03.2021 г. Исковете са били предявени в отделни искови молби и са били образувани в различни граждански дела - гр. д. № 17649/2024г., гр. д. № 17651/2024г.; гр.д. № 17652/2024г.; гр.д. № 17694/2024г. на ПРС, XXIII гр. с-в, съединени на основание чл.213 ГПК за разглеждане в едно производство по гр. д. № 17649/2024г. на ПРС, XXIII гр. с-в, с определение № 3375/12.03.2025 г.
В исковите молби са изложени твърдения, че ищецът е сключил с ответника „Сити Кеш“ ООД процесните договори за потребителски кредит, по силата на които му били предоставени в заем парични суми. Твърди, че в договорите за потребителски кредити се съдържали клаузи за представяне на обезпечение, като в случай на неизпълнение на задължението на ищеца да предостави на ответника уговореното обезпечение, същият дължал заплащане на кредитора на неустойка. Твърди се, че процесните клаузи, предвиждащи заплащане на неустойка по договорите за кредит са недействителни, поради противоречието им със закона и поради противоречието им с добрите нрави.
Ответникът е направил възражения за недопустимост на исковете, поради липсата на правен интерес от предявявените установителни искове, което поддържа и с въззивната си жалба. Позовава се на извършени погашения на задълженията на ищеца по свички процесни договори за потребителски кредит, като счита, че правата на ищеца могат да бъдат правно защитени чрез претенции за връщане на даденото поради липса на основание.
Пловдивският окръжен съд в настоящия съдебен състав намира това 2 възражение за неоснователно.
Съдът прима, че ищецът, който има качеството на потребител, винаги разполага с възможността да предяви установителен иск, с който да поиска да бъде прогласена нищожността на договора, или отделни негови клаузи, въпреки че е платил сумите по същия.
Следва да се има предвид и решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело С-32122, чието приложение обвързва съда. С това решение е поставен въпрос да бъде установено дали член 7, параграф 1 от Директива 93/13 , разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с друг иск, защитаващ повече правата му, поспециално иск за връщане на недължима престация.
С решението си СЕС приема, че отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, като бъде пренасочен към поблагоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива, в нарушение на принципа на ефективност. Отхвърлянето на установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск, защитаващ в по-голяма степен правата му, би било в противоречие с общия интерес от добро правораздаване, по-специално с изискването за процесуална икономия. Формиран е извод, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13 , разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация.
В светлината на тази практика следва да се приеме, че предявените искове за прогласяване нищожността на клаузи от договори за потребителски кредит поради несъответствието на същия с разпоредбите на ЗПК, които са установителни по своя характер, са процесуално допустими и ищецът има правен интерес от предявяването им, за да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо спорът му с ответната страна. Няма пречка да се иска прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, по който е извършено плащане, тъй като ищецът-длъжник във всички положения има интерес да се освободи от договорната си обвързаност, което от своя страна 3 ще му даде яснота в договорните отношения.
Ето защо следва да се приеме, че предявените искове са процесуално допустими.
По същество:
С решението си районният съд е приел за установено, че страните са сключили процесните договори за потребителски кредит, който факт не е спорен, както и техните параметри. Приел е за установено, че в клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***/31.03.2022 г., клаузата на чл. 6, т. 2 от сключения между страните Договор за паричен заем „Кредирект“ № ***/18.08.2022 г., клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем № ***/21.09.2020 г., както и клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №***/02.03.2021 г. са уговорени неустойки, дължими от ищеца З. З. при непредставяне на обезпечение в уговорения срок.
Първоинстнционният съд е приел, че изискванията, които процесните клаузи от договорите възвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него, и че поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати. Формирал е извод, че кредиторът не е включил т.нар. „неустойки” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като по този начин е заобиколил нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ето защо, позовавайки се но нормата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, Районният съд е приел, че договорите за потребителски кредит са недействителни, тъй като в същите не са посочени годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, недействителни са и процесните клаузи за заплащане на неустойка за непредставено обезпечение.
При тези мотиви съдът е уважил иска.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК регламентираща правомощията на въззивната инстанция, въззивния съд се произнася служебно по валидността на постановеното от първата инстанция решение, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Правомощията на въззивния съд за проверка на правилността на решението са ограничени до заявените в жалбите доводи. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в законните срокове въззивни жалби /първоначална и насрещна/ и отговори на същите. /В този смисъл е и Решение № 405 от 23.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1740/2011 г., решение № 131 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 71 от 3.07.2012 г. по т. д. № 444/2011 г. на ВКС, решение № 361 от 25.09.2012 г. по гр. д. № 1626/2011 г. на ВКС/.
Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, забраната за служебна проверка на правилността на първоинстанционния акт не намира приложение само, когато възиввният съд следи за правилното приложение на императивна материалноправна норма, 4 или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца.
Постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо, като същото не е постановено при нарушение на императивна материалноправна норма. Доколкото във въззивната жалба не са отправени каквито и да е било оплаквания по същество против решението, съдът приема на основание чл.269 ГПК, че същото е и правилно.
Ето защо обжалваното решение следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адвокат адв. Е. И. адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. за оказаното безплатно процесуално представителство на въззиваемия З. З..
По тези съображения Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2760/03.06.2025 г., постановено по гр.д. № 17649/2024 г. на Районен съд - Пловдив, ХХІІІ гр. състав.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на ЕАД Е. И., с БУЛСТАТ: ***,с адрес: ****, сумата от 480 лв. (четиристотин и осемдесет лева), представляваща адвокатско възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство на З. А. З. с ЕГН: ********** във въззивната инстанция.