Определение № 3682 от 15.07.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3682 гр. Варна, 15.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Г. И.а като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно частно гражданско дело № 20263100501413 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ответника Застрахователно дружество „Бул инс“ АД, град София, чрез адв. Б. А., против Определение № 5926/21.04.2026 г. по гр.д. № 9611/2025 г. на Районен съд – Варна, Х състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата му с вх. № 16119/26.02.2026 г. за изменение на Решение № 415/06.02.2026 г. в частта за разноските чрез присъждане на направените от дружеството разноски за адвокатско възнаграждение.

В жалбата се поддържа, че предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК са налице, тъй като процесните вземания за лихва не са били предявени извънсъдебно пред застрахователя, последният е узнал за тях с връчването на исковата молба, признал ги е и незабавно ги е заплатил. Твърди се, че районният съд неправилно е оставил разноските в тежест на страните така, както са направени, вместо да ги възложи на ищците. Иска се отмяна на определението в обжалваната част и присъждане на сумата 490,84 евро с включен ДДС, представляваща платено адвокатско възнаграждение.

В отговора на частната жалба ищците П. И. В. и М. Т. В., чрез адв. Й. А., оспорват жалбата. Считат, че застрахователят е дал повод за завеждането на делото, тъй като задължението му за лихва произтича от закона и е могъл да го изпълни след приключването на предходното производство за главницата. Поддържат и своевременно направеното пред районния съд възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

С Решение № 415/06.02.2026 г. районният съд е отхвърлил предявените от П. И. В. и М. Т. В. срещу Застрахователно дружество „Бул инс“ АД субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 429, ал. 2, т. 2 във връзка с ал. 3 КЗ за заплащане на всеки от ищците на сумата 144,71 евро, представляваща обезщетение за забава върху сумата 919,38 евро за периода от 21.12.2023 г. до 06.02.2025 г., поради погасяване на вземанията чрез извършено в хода на производството плащане. Съдът не е присъдил разноски на никоя от 1 страните.

И двете страни са поискали изменение на решението в частта за разноските. С обжалваното определение районният съд е оставил без уважение и двете молби, приемайки, че образуването на делото е резултат от поведението и на двете страни и затова всяка следва да понесе направените от нея разноски. Определението е обжалвано единствено от ответника и само в частта, с която е отказано присъждането на неговите разноски. В останалата част, с която е оставена без уважение молбата на ищците, определението е влязло в сила.

Изводът на районния съд, че всяка от страните следва да понесе собствените си разноски, не съответства на приложимия в настоящото исково производство режим.

Отговорността за разноски се разпределя съобразно установените в чл. 78 ГПК правила, които изразяват както резултата от делото, така и причината за неговото образуване. При заявени от двете страни искания за разноски съдът не разполага с общо правомощие по съображения за справедливост да въведе непредвиден от закона режим, при който разноските остават така, както са направени.

Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Предпоставките са кумулативни, като наличието им се преценява с оглед поведението на ответника преди и след предявяването на иска и дали към момента на сезиране на съда ищецът обективно е бил принуден да търси съдебна защита.

В случая ответникът е признал изцяло предявените искове още с отговора на исковата молба и е представил доказателства за заплащането на претендираните от всеки ищец суми.

Плащането е извършено непосредствено след узнаването за конкретните претенции, а преди провеждането на първото и единствено съдебно заседание. При устните състезания самите ищци са поискали исковете да бъдат отхвърлени поради извършеното плащане.

Не се установява преди завеждането на настоящото дело ищците да са отправили до застрахователя конкретно искане за заплащане на процесните лихви за периода от 21.12.2023 г. до 06.02.2025 г. По делото не е представена застрахователна претенция с такова съдържание, нито друго изявление, от което да се установява, че ответникът е бил сезиран с тези вземания и е отказал или е бездействал след получаването на искането. Ищците не основават тезата си на отправена конкретна претенция, а на разбирането, че застрахователят е бил длъжен служебно да изчисли и заплати лихвите след приключването на предходното дело.

Обстоятелството, че съгласно чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3 КЗ застрахователното покритие обхваща и дължимите от застрахования лихви за забава, не е достатъчно само по себе си, за да се приеме, че ответникът е дал повод за отделния процес. Материалноправната дължимост на вземането следва да се разграничава от процесуалната отговорност за разноски. В предходното производство ищците са поискали и съдът е присъдил законна лихва върху главниците от посочените в петитума начални дати. Ответникът е изпълнил постановеното решение. При липса на отделно предявяване на останалия период на лихвата той не е бил длъжен да предполага, че правоимащите ще упражнят самостоятелно и непредявената до този момент претенция.

При сходна фактическа обстановка в Определение № 2031/29.04.2025 г. по в.ч.гр.д. № 760/2025 г. на Окръжен съд – Варна е прието, че по-късното самостоятелно претендиране на лихвата е право на увреденото лице, но когато преди делото тя не е поискана и застрахователят я заплати веднага след узнаването, разноските по отделния процес остават в тежест на ищеца. Позоваването на този акт от районния съд не подкрепя извода, че всяка страна следва да понесе собствените си разноски, а обосновава приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК.

2

Ето защо в настоящия случай са осъществени и двете предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК: ответникът не е дал повод за завеждането на делото и е признал предявените искове, като ги е удовлетворил изцяло. Поради това направените от него разноски за защита следва да бъдат възложени на ищците. Обстоятелството, че след плащането исковете са поддържани и са отхвърлени с решение, не заличава специалното правило на чл. 78, ал. 2 ГПК и не създава основание разноските да останат неразпределени.

По делото е доказано заплащане от ответника на адвокатско възнаграждение в общ размер 490,84 евро с включен ДДС. В съдебното заседание на 08.01.2026 г., преди приключване на устните състезания, процесуалният представител на ищците изрично е направил възражение за прекомерност. Възражението е своевременно. Съгласно трайната практика на ВКС правото по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да бъде упражнено най-късно до приключване на устните състезания в съответната инстанция (Определение № 516/12.07.2013 г. по т.д. № 799/2012 г. на ВКС, II т.о.).

Обстоятелството, че възражението е лаконично и не съдържа конкретно предложение за размера, до който възнаграждението да бъде намалено, не го прави нередовно.

Приложимата към момента на извършването му редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК не изисква възражението да бъде мотивирано, нито страната да посочи конкретен справедлив размер; достатъчно е ясно изразено искане съдът да упражни правомощието си за редукция поради несъответствие между заплатеното възнаграждение и действителната фактическа и правна сложност на делото.

Преценката за прекомерност следва да бъде извършена по редакцията на чл. 78, ал. 5 ГПК, действала към приключване на устните състезания на 08.01.2026 г. Към този момент са настъпили процесуалните преклузии за заявяване на разноски и за оспорване на размера им и е завършен фактическият състав, въз основа на който съдът е бил длъжен да се произнесе с решението от 06.02.2026 г. Производството по чл. 248 ГПК не открива нова възможност за извършване на тези процесуални действия, а служи за проверка и поправка на произнасянето по вече своевременно заявените искания. Поради това последващото изменение на чл. 78, ал. 5 ГПК, в сила от 17.02.2026 г., не може да прикрепи нова правна последица към приключилия процесуален стадий и в частност не е приложимо въведеното с него ограничение за размера, до който съдът може да намали възнаграждението.

При определяне на дължимия размер съдът съобразява действителната фактическа и правна сложност на делото, материалния интерес, вида и обема на извършената от адвоката работа и необходимото време за осъществяване на защитата. Минималните размери по наредбата на Висшия адвокатски съвет не са обвързващи за съда при тази преценка – Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о.

Делото не се отличава с фактическа или правна сложност. Двата субективно съединени иска са напълно еднотипни, основават се на едни и същи факти и доказателства и са защитени с общ отговор. Ответникът е признал вземанията и ги е заплатил, не са събирани доказателства по спорни факти, не са назначавани експертизи, а процесуалният му представител не е участвал в единственото съдебно заседание. При тези обстоятелства заплатеното възнаграждение от 490,84 евро с ДДС е прекомерно. Справедливият и съответстващ на действително положения труд размер е по 50 евро с включен ДДС за защитата по всеки от двата иска.

Тъй като исковете са предявени от двама ищци за самостоятелни вземания в еднакъв размер, всеки от тях следва да понесе разноските, относими към предявения от него иск, в размер 50 евро.

При несъвпадение на изводите на двете инстанции обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е оставена без уважение молбата на ответника по чл. 248 3

ГПК, а Решение № 415/06.02.2026 г. да бъде изменено в частта за разноските.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 5926/21.04.2026 г., постановено по гр.д. № 9611/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, Х състав, В ЧАСТТА, с която е оставена без уважение молба с вх. № 16119/26.02.2026 г. на ответника Застрахователно дружество „Бул инс“АД за изменение на Решение № 415/06.02.2026 г. в частта за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ Решение № 415/06.02.2026 г., постановено по гр.д. № 9611/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, Х състав, в частта за разноските, като:

ОСЪЖДА П. И. В., ЕГН **********, адрес: град В., бул. „Х. Б.“ № **, вх.**, ет.*, ап.***, да заплати на Застрахователно дружество „Бул инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: град София, район Лозенец, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, сумата 50 (петдесет) евро, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение с включен ДДС за първоинстанционното производство.

ОСЪЖДА М. Т. В., ЕГН **********, адрес: град В., бул. „Х. Б.“ № **, вх.**, ет.*, ап.***, да заплати на Застрахователно дружество „Бул инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: град София, район Лозенец, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, сумата 50 (петдесет) евро, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение с включен ДДС за първоинстанционното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4