Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 153 от 01.07.2026, Окръжен съд - Враца

Съд
Окръжен съд - Враца
Дело
Въззивно гражданско дело 225/2026
Вид
Решение № 153
Подписан
01.07.2026
В сила
01.07.2026
Състав
Евгения Георгиева Симеонова, Катя Николова Гердова, Мира Руменова Джонева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. Враца, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева при участието на секретаря Цветелина Сл. Григорова като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело № 20261400500225 по описа за 2026 година

Образувано е по повод депозирана въззивна жалба вх. № 2033/29.01.2026г.(подадена чрез ЕПЕП на 28.01.2026г.) от „С.“ ЕООД, ЕИК: 175286470, със седалище и адрес на управление: ***, чрез пълномощника му адв. Н. С. С. от ВАК, с адрес ***, ет. 8 против Решение № 832/18.12.2025г. по гр.д.№ 1355/2025г. по описа на РС-Враца, с което И. В. Д., ЕГН: **********, с адрес: *** е осъден да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК: 175286470, със седалище и адрес на управление: ***, на основание чл. 221, ал. 2 КТ сумата от 1 866,00 лв.

(равностойност на 954,07 €) представляваща дължимо от работника обезщетение при дисциплинарно уволнение в размер на брутното му трудово възнаграждение по трудов договор от 07.06.2024 г. за срока на предизвестието, като иска е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 2 799,00 лв. (равностойност на 1431,11 €), като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на И. В. Д., ЕГН: **********, за сума в размер от 933,00 лв. (равностойност на 477,04 €), представляваща неизплатено месечно трудово възнаграждение за месец юни 2024 г.

В жалбата се твърди, че решението в тази му част е неправилно, постановено в нарушение както на материалния, така и на процесуалния закон.

Според дружеството съдът неправилно е приел, че Д. има вземане за пълно месечно трудово възнаграждение, без това да е доказано по делото.

Жалбоподателят подчертава, че още в хода на първоинстанционното производство е възразил срещу искането за прихващане, като е посочил, че няма предявен иск за трудово възнаграждение и липсват доказателства за дължимостта му. Съдът правилно е разпределил доказателствената тежест, като е възложил на Д. да докаже съществуването на трудово правоотношение, реално полагане на труд през процесния период и размера на възнаграждението. Въпреки това, според жалбата, той не е успял да установи тези обстоятелства.

1

Изтъква се, че трудовият договор между страните е сключен на 7 юни 2024 г., като от тази дата възниква и трудовото правоотношение. Следователно е невъзможно да се дължи възнаграждение за периода преди 7 юни 2024г. Въпреки, че съдът признава този факт, той неправилно присъжда възнаграждение за целия месец.

Освен това съдът е приел за законосъобразно дисциплинарното уволнение на Д., наложено за неявяването му на работа в периода от 18 юни до 1 юли 2024 г. Това, според жалбоподателя, доказва, че работникът не е полагал труд през втората половина на месец юни. Така се установява, че той е работил единствено в периода от 7 до 17 юни 2024 г.

За този период са налице 7 работни дни от общо 20 за месеца. При договорено месечно възнаграждение от 933 лв., дневното възнаграждение възлиза на 46,65 лв., а общо за отработените дни – 326,55 лв. Следователно съдът неправилно е приел, че се дължи пълната сума от 933,00 лв. и е извършил прихващане за разликата.

В жалбата се посочва още, че по делото са представени доказателства за извършено плащане към Д.. Съдът е приел, че не може да се установи каква част от сумата е за трудово възнаграждение и каква за командировъчни, но според дружеството това може да бъде изчислено. Д. е бил командирован не повече от 7 дни, като за всеки ден се полагат по 50 евро, или общо 350 евро (684,54 лв.). От преведената сума на Д. от 1277,61 лв., след приспадане на командировъчните 684,54 лв., остават 593,06 лв., което надвишава дължимото възнаграждение за реално отработените дни. Поради това дружеството счита, че не дължи допълнително възнаграждение, поради което съдът неправилно е извършил прихващане.

Оспорват се и изводите на съда относно полагането на труд в периода от 1 юли до 15 юли 2024 г. Жалбоподателят твърди, че тези изводи са необосновани и противоречат на доказателствата. Посочва се, че ако работникът е полагал труд, заповедта за уволнение е щяла да бъде връчена лично, а не чрез пощенски оператор.

Освен това се поддържа, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като е разглеждал въпроса за полагането на труд през м.юли 2024г., въпреки, че доказателствената тежест за това е била върху Д. и той не е представил доказателства.

В заключение „С.“ ЕООД моли въззивния съд да отмени Решение № 832 от 18.12.2025 г. по гр. д. 1355/2025 г. по описа на Районен съд Враца, в частта, в която е извършено прихващане между вземането на въззивника „С.“ ЕООД, ЕИК 175286470 по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на 2 799,00 лв. със сума от 933 лв., тъй като въззивникът не дължи на И. В. Д. трудово възнаграждение за месец юни 2024 г. и да му присъди направените по делото разноски.

С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна И. В. Д., чрез адв.И. И. от САК, с който изцяло оспорва въззивната жалба.

В отговора се поддържа, че постановеното решение на Районен съд – Враца е правилно, законосъобразно и обосновано, поради което следва да бъде потвърдено от въззивната инстанция.

Посочва се, че първоинстанционният съд правилно е установил съществуването на валидно трудово правоотношение между страните, възникнало на 07.06.2024 г. и прекратено на 15.07.2024 г. с връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение. Съдът също така коректно е определил размера на договореното месечно трудово възнаграждение в размер на 933,00 лв. Счита, че съдът правилно е уважил възражението му за прихващане със сумата от 933,00 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец юни 2024 г.

Подчертава се още, че ответното дружество не е представило доказателства, че е изплатило това възнаграждение на Д., поради което претенцията за прихващане е основателна.

С отговора на въззивната жалба адв. И. И. се е легитимирал като пълномощник на 2 въззиваемата страна, като впоследствие след дадени указания на съда е представил пълномощно по делото.

С писмения отговор не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.

В съдебно заседание въззивника „С.“ ЕООД редовно призован, не се представлява. От пълномощника му адв. А.Н. е постъпила молба с вх. № 4325/03.06.2026 г., с която моли да бъде даден ход на делото в негово отсъствие и излага съображения по съществото на спора.

Претендира разноски, за които представя доказателства.

Въззиваемият И. В. Д. – редовно призован, се явява лично и с пълномощника си адв.

И. И., който представя пълномощно. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

За да се произнесе по подадената въззивна жалба, съдът взе предвид следното:

Районният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от „С.“ ЕООД срещу И. В. Д. с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение при дисциплинарно уволнение.

В исковата молба „С.“ ЕООД твърди, че между дружеството и ответника И. В. Д. е възникнало трудово правоотношение по силата на трудов договор от 07.06.2024 г., сключен за неопределено време със срок за изпитване в полза на работодателя. Страните са уговорили тримесечен срок на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение, като ответникът е изпълнявал трудовите си задължения в гараж/база на „С.“ ЕООД, ***.

Сочи, че със Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. трудовото правоотношение между страните било прекратено, поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Поддържа се, че заповедта е била изпратена на ответника, чрез пощенска пратка с обратна разписка, като получаването й е било отказано, поради което работодателят счита същата за надлежно връчена.

Ищецът счита, че с оглед начина на прекратяване на трудовото правоотношение са налице предпоставките на чл. 221, ал. 2 КТ за възникване на задължение на работника да заплати на работодателя обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на уговореното предизвестие. Твърди се, че към датата на прекратяване на трудовия договор възнаграждението на ответника е било в размер на 933 лв., поради което дължимото обезщетение възлиза на 2 799 лв.

Въз основа на изложеното дружеството моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 2 799 лв., представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането, както и направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва предявения иск по основание и размер.

Поддържа, че дисциплинарното уволнение е незаконосъобразно, тъй като не е извършил посочените в заповедта нарушения на трудовата дисциплина и работодателят не е изпълнил задълженията си по чл. 193 КТ да изслуша работника или да приеме и обсъди писмените му обяснения преди налагане на наказанието.

Твърди, че след извършен международен курс през месец юни 2024 г. е ползвал уговорена почивка, а впоследствие между него и работодателя е била постигната договореност за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, във връзка с което е подал съответна молба. В подкрепа на това се позовава и на водена между страните кореспонденция.

Оспорва редовността на връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение, като поддържа, че същата не му е била надлежно съобщена и не са спазени изискванията на 3

Закона за пощенските услуги и приложимите правила за доставяне на препоръчани пощенски пратки.

Навежда и доводи, че работодателят не е осигурил нормални условия за изпълнение на работата и е изисквал нарушения на правилата за почивка на водачите по Регламент (ЕО) № 561/2006, поради което страните са постигнали съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение.

Ответникът оспорва и валидността на уговорения тримесечен срок на предизвестие, като счита съответната клауза от трудовия договор за нищожна.

Прави възражение за прихващане със свое вземане за неизплатено трудово възнаграждение за месец юни 2024 г. в размер на 933 лв.

Моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и претендира направените по делото разноски.

На основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ И. Д. е предявил насрещен иск срещу „С.“ ЕООД за признаване на уволнението му за незаконно и неговата отмяна.

Насрещният ищец поддържа, че наложеното със Заповед № ДО-5/01.07.2024 г. дисциплинарно наказание „уволнение“ е незаконосъобразно, тъй като не е извършил вменените му нарушения на трудовата дисциплина. Твърди, че работодателят не е изпълнил задълженията си по чл. 193 КТ да изслуша работника или да обсъди дадените от него обяснения преди налагане на дисциплинарното наказание.

Поддържа още, че между страните е било постигнато съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, като през процесния период не са му възлагани трудови задачи и е следвало да ползва уговорена почивка. Поради това счита, че не са били налице предпоставки за ангажиране на дисциплинарната му отговорност.

С оглед изложеното се иска уволнението, извършено със Заповед № ДО-5/01.07.2024 г., да бъде признато за незаконно и отменено.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „С.“ ЕООД на насрещния иск, с който същият се оспорва, като неоснователен.

На първо място се поддържа, че искът е предявен след изтичане на двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като заповедта за дисциплинарно уволнение е била редовно връчена на 15.07.2024 г., чрез препоръчана пощенска пратка, чието получаване е било отказано от работника.

По същество се твърди, че процедурата по чл. 193 КТ е била спазена, като на работника е била отправена покана за даване на обяснения и такива са били поискани преди налагане на дисциплинарното наказание. Оспорват се твърденията за постигнато съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, като се поддържа, че отправеното от работника предложение не е било прието от работодателя.