Решение № 1245 от 21.11.2023, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1245 гр. Пазарджик, 21.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №

20225220103851 по описа за 2022 година взе предвид:

Производството е образувано по иск, предявен от „Мото-Пфое“ ЕООД – гр. София срещу З.

Д. М. от гр. П. за признаване на установено по реда на чл. 422 от ГПК, че ответницата дължи на ищеца сумата 2322,59 лв., представляваща разноски за данък МПС и застрахователни премии по застраховки „гражданска отговорност“ и „каско“, заплатени в периода от 09.02.2017 г. до 19.04.2022 г. за автомобил „Ф. Т.“, предмет на договор за лизинг от 2005 г., сключен между ответницата и универсалния праводател на ищеца – „Пфое Ауто“ ЕООД. За задължението е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, срещу която ищцата е подала възражение.

В исковата молба се твърди, че ответницата като лизингополучател по договор за финансов лизинг на автомобила е имала възможност да придобие собствеността върху него, като след заплащане на всички дължими вноски подаде писмено искане за това до лизингодателя. Тя не е изпратила такова писмено уведомление, с което да заяви желанието си за придобиване на собствеността, и това нейно пасивно поведение се приравнява на нежелание за придобиване. Лизингодателят не може да задължи лизингополучателя да придобие собствеността, както и обратното: след изтичане на уговорените срокове не е задължен да я прехвърли. С оглед на това, че не е постъпило искане и не е налице прехвърляне на собствеността, „Мото Пфое“ ЕООД счита договора за прекратен поради изтичане на срока на погасителния план, считано от 01.08.2007 г. От месец януари 2017 г. ответницата е преустановила изцяло заплащането на застрахователните премии и местния данък за 1 автомобила, но продължава да го ползва. В конкретния случай според ищеца намира приложение чл. 347, ал. 2 от ТЗ, който препраща към чл. 236, ал. 2 от ЗЗД: ако наемателят (лизингополучателят) продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя (лизингодателя), той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор, и чл. 232 от ЗЗД: наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползуването на вещта; евентуално ищецът се позовава и на чл. 59 от ЗЗД. Макар ищецът да заявява, че счита договора за прекратен с изтичането на срока, той не сочи изрично дали след изтичането на срока на договора е поискал връщане на автомобила.

Искът е с правно основание чл. 347, ал. 2 от ТЗ във връзка с чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. В определението по чл. 140 от ГПК е допусната техническа грешка, като вместо "347" е написано "327", а при опита за поправянето и в първото съдебно заседание отново е допусната подобна грешка, като е посочено "345" - и двата цитирани текста не препращат към чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, а първият изобщо не се отнася до договора за лизинг.

Ответницата е представила отговор, с който оспорва иска като допустим, но неоснователен.

Заявява, че претендираната сума представлява сбор от поредни уведомления с неясен предмет, представляващи документи без надлежен подпис, печат и удостоверяване за получаване от ответната страна; удостоверяват задължение, касаещо лек автомобил, но не става ясно на какво основание са били заплатени от ищеца. Заявява, че оспорва автентичността на приложените удостоверения за плащане и моли съдът да задължи ищеца да представи доказателство, че сумите са били осчетоводявани, съответно – доказателство по какъв начин са известили ответницата за извършените плащания. Не оспорва сключването на договора за лизинг на автомобил „Ф. Т.“ и предаването на автомобила от лизингодателя. Твърди обаче, че за периода на лизинга, който е 24 месеца, считано от 29.06.2005 г., е погасявала редовно вноските и е изплатила всички задължения по него. За намерението на ответницата да владее автомобила и да полага грижа на добър стопанин свидетелства именно изплащането от нея на всички разходи по автомобила, в т.ч. данъци и застраховки. Оспорва становището на лизингодателя, че тя държи автомобила противоправно – за да се твърди това, следва да е налице противопоставяне от лизингодателя, а такова не е имало от 2007 г. до момента. Затова ответницата счита, че процесните суми са били заплатени от ищеца недобросъвестно, с цел да я постави „в настоящото съдебно положение“. От забавата на плащанията през 2017 г., твърдяна от ищеца, до момента ответницата не е била известявана или канена да върне автомобила или да заплати сумите, автомобилът не е бил обявяван за откраднат или обсебен, не е имало никакво противопоставяне за ползването на автомобила от страна на ищеца и съответно липсва предпоставката за неоснователно обогатяване на ответницата. Ако пък съдът прецени, че претендираните суми са основателно претендирани, прави възражение, че застраховката "каско" не е задължителна и сключването и не обвързва по никакъв начин ползвателя на вещта. Ответницата отначало, с отговора, прави и изявление, че оспорва да е имало уговорка за право да се придобие собствеността от лизингополучателя след негово 2 писмено волеизявление (без да уточнява дали нещо друго е било уговорено вместо това), но впоследствие в хода на делото, след смяна на упълномощения адвокат, това изявление е изоставено, като се твърди, че ответницата се е явила да подаде заявление за придобиване на автомобила и е предала във връзка с него на лизингодателя своя екземпляр от договора за лизинг, но до сключване на сделка в изискваната от закона форма с нотариална заверка на подписите не се е стигнало по вина на лизингодателя.

В хода на делото ответницата като основно възражение излага доводи, че заплащането на данъците и застрахователните премии е задължение на собственика на автомобила, а към момента, така, както и по време на срока на договора, собственик е лизингодателят и няма представено доказателство, че по договорен начин е преместена тежестта за заплащането на тези задължения от собственика към ползвателя - лизингополучателя.

От фактическа страна по делото не е спорно, че между страните на 29.06.2005 г., както е изложено в исковата молба, е сключен договор за лизинг на автомобил "Ф. Т.", на 21.07.2005 г. автомобилът е предаден на ответницата, а на 01.08.2007 г. срокът му е изтекъл.

Съдържанието на договора не е известно по делото с точност, тъй като ищецът го счита за неотносимо и не желае да представи договора, а ответницата заявява, че не разполага с екземпляр, тъй като го е предала на ищеца лизингодател, когато се е явила в офис на дружеството, за да придобие собствеността върху автомобила. Не е спорно, че собствеността в крайна сметка не е прехвърлена, собственик на автомобила е ищецът, но той се държи от ответницата. Не се установява преди подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК на 21.09.2022 г. ищецът да се е противопоставил на ползването на автомобила от ответницата.

Не се доказва оспорването на автентичността на документите за плащанията на данъка и застрахователните премии, представени от ищеца, и не се установява вноските да са платени от някой друг, поради което съдът приема, че тези плащания за автомобила за периода 20172022 г. са направени от ищеца.

При така установените факти съдът споделя становището на ответната страна, че данъкът за МПС и застрахователните премии по задължителните застраховки "гражданска отговорност на автомобилистите" се дължат от собственика на автомобила съобразно нормите на чл. 53 от ЗМДТ и на чл. 483, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховането. Липсва законово основание те да се поемат от лизингополучател, наемател, заемател и изобщо от всяко лице, което държи автомобила със или без основание, без да е негов собственик. Без значение е, че съобразно чл. 638 от КЗ на лице, което управлява автомобил без застраховка "ГО", може да му бъде наложена глоба, без да е собственик на автомобила - това не го прави задължено лице по застраховката. Имуществената застраховка "каско" пък изобщо не е задължителна за сключване, а ако бъде сключена, застрахователните премии се дължат от лицето, което я е сключило - в случая от ищеца. Не може да се обоснове извод за неоснователно обогатяване на ответницата от сключването на тази застраховка - тя не печели нищо от това и дори да беше възникнало застрахователно събитие, не на нея, а на собственика би се изплатило обезщетението.

3

Ответницата би могла да дължи евентуално обезщетение за ползването на автомобила след изтичането на срока на договора, но това обезщетение не е равно на платените от собственика данъци и застрахователни премии и не произтича от плащането им. На основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, към който препраща чл. 347, ал. 2 от ТЗ, тя би могла да дължи изпълнение на задълженията, произтичащи от прекратения лизингов договор, в това число евентуално задължение да заплаща данъци и застрахователни премии, ако такова задължение беше уговорено, но по делото няма такива данни, няма такива твърдения и не е представен договорът за лизинг, а ищецът така или иначе счита, че претенцията му по делото е на изцяло извъндоговорно основание и няма отношение към прекратения договор за лизинг, независимо, че в исковата молба се позовава и на някои правни норми, уреждащи последиците от този вид договор и дори ги цитира. Нещо повече - правната квалификация, дадена от ищеца в исковата молба, съвпада с дадената от съда.

В подобен смисъл - че платените данъци за МПС не се дължат от държателя, а само от собственика, и няма основание платилият собственик да иска възстановяването им от държателя - е например решение N 43 от 02.02.2023 г. по в.гр.д. 731/2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение на същия състав на районния съд, като е изменена квалификацията на иска от чл. 59 от ЗЗД към чл. 45 от ЗЗД (в този случай не е имало предходни договорни отношения между страните).

Потвърждаването на решението в цитирания случай при изменена квалификация - от неоснователно обогатяване към непозволено увреждане - впрочем би следвало донякъде да отговаря на възраженията на ищеца, изразени в молбата от 09.08.2023 г., че определяйки претенцията като произтичаща от предходни договорни отношения между страните, съдът подменя фактическото основание на иска и се произнася по непредявен иск, който при това не съвпада с обстоятелствата, изложени в заявлението по заповедното производство. Както и да определи, както и да квалифицира словесно или цифрово първоинстанционният съд предявената претенция, правилно или погрешно, от значение е само дали се е произнесъл наистина по онези факти, които ищецът сочи като правопораждащи за нея ("обстоятелствата, на които се основава искът" по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК).

След като няма основание собственикът на автомобила да претендира възстановяване на платения данък и застрахователни премии за автомобила от лизингополучателя по прекратения договор за лизинг, макар и той още да държи и ползва вещта, искът е неоснователен и следва да се отхвърли, поради което съдът

РЕШИ:

Отхвърля иска на "Мото Пфое" ЕООД, ЕИК 000646811, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н "Люлин", бул. "Сливница" N 444, срещу З. Д. М., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. ***, за признаване на установено, че ответницата дължи на ищеца сумата по заповед за изпълнение N 1577/23.09.2022 г., издадена по ч. гр. д. 2947/2022 г. на Пазарджишкия районен съд, както следва: 2322,59 лв., представляваща обезщетение за 4 извършени разходи от "Мото Пфое" ЕООД за застрахователни премии и местни данъци, платени в периода 09.02.2017 г. - 19.04.2022 г., за автомобил "Ф. Т." с ДКН *********, използван от ответницата след прекратяване на договора за лизинг, заедно със законната лихва, считано от 21.09.2022 г. до изплащане на вземането.

Осъжда "Мото Пфое" ЕООД да заплати на З. Д. М. сумата 550 лв., представляваща разноски по настоящото исково производство.

Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.

Разпечатката съдържа 26 от 28 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/df22d1ca-1437-4f4d-9413-ad22ca82ab12