Решение № 5315 от 06.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5315 гр. София, 06.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100511866 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от И. В. С. въззивна жалба срещу решение № 6992/17.04.2024г. постановено по гр.д. № 17577/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 128 състав, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено спрямо „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, че не дължи сумите по изпълнителен лист издаден по ч.гр.д. № 12243/2012г.. по описа на Софийски районен съд и въз основа на който е образувано изп.д. № 20138580401064по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 КЧСИ. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и неправилни изводи относно: приложимата давност спрямо вземането предмет на заповед за изпълнение – 3годишна, а не 5 годишна, доколкото заповедта за изпълнение не може да се приравни на влязло в сила решение, което се ползва със сила на присъдено нещо и изрично законодателят е предвидил вземането установено с влязло в сила решение да е 5г.; несъобразяване със съдебната практика относно действията, които са годни да прекъснат давността в хода на изпълнителния процес, както и при несъобразяване на обстоятелството, че след като делото е перемирано, действията са невалидни. Моли решението като неправилно и незаконосъобразно да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи предявения установителен иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в който изразява становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на материалния закон и утвърдената съдебна практика.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

1

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск и с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, че И. В. С. не дължи сумата от 1553.36 лв. – главница за цена на потребена топлинна енергия в периода от 01.05.2008 г. до 30.06.2011 г. ,мораторна лихва от 254.22 лв. за периода от 31.08.2009 г. до 31.05.2012 г. за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист от 18.05.2013 г. по ч.гр.д.№ 12243/2012 г. по описа на СРС, 88 състав и за събирането на които е образувано изп.дело № 20138580401064 по описа на ЧСИ У.Д., рег.№ 858 от КЧСИ.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че с отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти настъпили след издаване на изпълнителното основание, въз основа на което е предприето принудително изпълнение и които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В този смисъл не е спорна между страните установената пръвилно и въз основа на събраните писмени доказателства по делото от първоинстанционният съд фактическа обстановка, а именно: срещу ищеца е издаден изпълнителен лист от 18.05.2013 г., въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 12243/2012 г. по описа на СРС, 88 състав, за следните суми: сумата 1553.36 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от м.05.2008 г. до м.04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 19.06.2012 г. до окончателното й изплащане, сумата от 254.22 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.08.2009 г. до 31.05.2012 г., и разноски по делото от 136.15 лв., от които 36.15 лв. за държавна такса и 100.00 лв. за възнаграждение на юрисконсулт, за събирането на които суми е образувано изп.дело № 20138580401064 по описа на ЧСИ У.Д., рег.№ 858 от КЧСИ.

Във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба, съдебния състав счита следното:

В заповедното производство е предвиден специален ред за защита на длъжника /чл.413, 2 чл.414, чл.423 и чл.424 от ГПК/ и който ред изключва общия исков ред /чл.124 ал.1 от ГПК/при условие, че длъжника е уведомен по надлежен ред, че кредитора е заявил спорното /в случая/ материално право чрез връчване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК или заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК /покана за доброволно изпълнение/.

При условие, че между страните е налице спорно материално право, всяка една от тях е имала пълна възможност за избор на процесуално поведение и средства заявяване и удовлетворяване на спорното право, съответно защита срещу нарушено такова.

Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414 ал. 1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл. 415 ал. 1 т.1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК. Следователно неподаването на възражение по чл. 414 ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл. 422 ГПК има за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред/чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение за оспорване на вземането/, е недопустим. Т.е. оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК / при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл. 414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок/. Защитата по чл. 439 ГПК е въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – в случая след влизане в сила на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

Въззивният съдедебен състав споделя становището, че при влязла в сила заповед за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ЗЗД, независимо от вида на вземанията. Чл. 117 ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414 ал.

2 ГПК.

В тази връзка следва да се посочи, че в производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата на чл. 117 ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно течението на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /В т. см. определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, Определение № 60818 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2021 г., IV г. о., ГК , решение №3/04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на IV г.о. на ВКС/.

3

Следователно по отношение на вземанията, предмет на влезнала в сила заповед за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ГПК, независимо от вида на вземанията. Следва да се има предвид, че вземането на разноски, присъдени със заповедта за изпълнение, обаче е вземане, различно по характер от спорното вземане, предмет на заповедта. То има различно основание /чл.78 ал.1 от ГПК/ и същност, самостоятелно право, по отношение на което във всички случаи, е приложима 5- годишна погасителна давност /чл.117 ал.2 от ЗЗД/. Същото в никакъв случай няма характера на вземане по чл.119 от ЗЗД, като цитираната разпоредба има предвид допълнителни вземания, които произтичат от погасеното по давност вземане /такава е връзката – главница, лихва, главница-неустойка/.

Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като същото съгласно чл. 130 ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. С ТР № 3/28.03.2023г. по т.д. №3/2020г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г.“С оглед на това извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.