Определение № 266 от 04.04.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 266 гр. София, 04.04.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Людмила Цолова като разгледа докладваното от Людмила Цолова Частно касационно търговско дело № 20238003900155 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК.

С определение №2757/06.11.2022г. по ч.гр.д.№2340/22г. Софийски апелативен съд е потвърдил определение №263324/09.05.22г. по гр.д.

№9143/2018г. по описа на Софийски градски съд в частта,с която е прекратено производството по делото поради процесуална недопустимост.

Срещу това определение на САС е подадена частна касационна жалба от ищеца „РМ-Титан секюрити“ЕООД, чрез процесуалния му представител адв. М. А., в която са изложени оплаквания за неправилност, поради допуснати нарушения на процесуалния закон и необоснованост. Твърди се,че съдът се е произнесъл по наведените от него оплаквания, че първоинстанционният съд е прекратил делото, без да съобрази уточненията на иска, изложени в допълнителната му искова молба, без да му даде възможност да вземе отношение по дадената в доклада правна квалификация, не е извършил задълбочен анализ на фактите, както и,че възраженията за спиране и прекъсване на давността не се преклудират и могат да бъдат направени в последващото исково производство, по което се разглежда иска за останалата част от вземането. Частният касатор претендира прекратителното определение да бъде отменено,а делото – върнато на 1 първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия.

Искането си за допускане на обжалвания съдебен акт до контрол по същество в касационното производство частният касатор обосновава с приложението на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите:

1.Следва ли да се приеме,че правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти по две производства са идентични , след като по второто, по-късно заведено производство се излагат нови правопораждащи факти, различни от фактите по заведения по-рано иск? Длъжен ли е съдът да обсъди тези разлики при определяне на правната квалификация с оглед преценката за предметен идентитет между двете дела?; 2. Има ли идентичност на две производства тогава, когато след отхвърляне на иск по чл.62 ал.2 ЗЗД, в който ищецът е релевирал твърдения единствено като ползвател на подобренията, е последвало възобновяване на второто производство, с правна квалификация чл.59 ЗЗД, по което ищецът в допълнителната искова молба е изложил нови и различни правопораждащи факти, заявявайки владелчески претенции по отношение на подобренията?; 3. Идентични ли са производства, при които съдът приема,че правнорелевантните за възникването на субективното материално право факти са идентични по две производства, въпреки,че правната им квалификация на двете производства е различна? Приложими ли са постановките на ТР №3/19г. в тези случаи? Твърди, че по процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, обжалваният съдебен акт противоречи на практиката на ВКС – ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение по т.д.№1245/13г. на първо т.о. на ВКС, решение по т.д.

№3734/13г. на първо т.о. на ВКС, решение по т.д.№1544/14г. на второ т.о. на ВКС, а липсата на изложени от въззивната инстанция собствени мотиви води до отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решенията по гр.д.

№2184/15г. на трето г.о. на ВКС, гр.д.№1609/14г. на четвърто г.о. на ВКС, гр.д.№3003/13г. на четвърто г.о. на ВКС и по т.д.№78/12г. на второ т.о. на ВКС. Поддържа се и приложение на основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК с твърдението за очевидна неправилност на определението, която се обосновава с довод за явна необоснованост на съдебния акт.

Срещу частната касационна жалбла е постъпил отговор от насрещната 2 страна

ДП“Национална компания железопътна инфраструктура“, представлявана от юрисконсулт Велислава Великова, в който са изложени съображения по същество за неоснователност на наведените в частната касационна жалба оплаквания срещу правилността на оспорения съдебен акт.

Частната касационна жалба е подадена в установения срок срещу подлежащ на обжалване по посочения ред съдебен акт от легитимирана да го обжалва страна, което я прави допустима.

За да прекрати производството като недопустимо с определението си от 09.05.22г. съставът на Софийски градски съд е констатирал,че: по предходно заведено от ищеца исково производство е претендирано частично вземане за сумата 24 500 лв. от общо дължими 816 000 лв., като стойност на подобрения, извършени от ищеца в собствени на ответника недвижими имоти при липса на основание /прогласени за нищожни договори за наем/, както и за сумата 693 лв. от общо дължими 241 546,89 лв. лихви за забава върху главното вземане; в исковата молба, с която е сезиран СГС и в която е направено позоваване на предходното дело по частичните искове, същият ищец е предявил срещу същия ответник втори частичен иск за сумата 26 000 лв. като част от остатъка от главницата в размер на 791 500 лв., представляваща стойност на извършените от ищеца в същите имоти на ответника подобрения също при липса на основание и частичен иск за сумата 7938,65 лв. лихва за забава - като друга част от останалата част от общия размер на лихвата от 240 853,89 лв., а в последващ момент ищецът е направил увеличение до пълните размери на двата иска от 791 500 лв. и 240 853,89 лв. съответно; производството по първите частични искове, квалифицирани по чл.61 ал.2 ЗЗД, е приключило с решение на ВКС четвърто гражданско отделение №60316/22.12.21г. по гр.д.№508/21г., с което исковете са отхвърлени като неоснователни поради погасяването им по давност. Тъй като производството по гр.д.№9143/18г. е било спряно на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК с предходно постановено и необжалвано от страните определение на СГС до приключването на производството по първите частични искове, с обжалваното пред САС определение от 09.05.2022г. то е възобновено, допуснато е исканото увеличение на исковете, след което делото е прекратено, поради недопустимост на последните. За да мотивира последния си извод съставът на СГС се е позовал на ТР №3/22.04.2019г. по 3 тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, съгласно мотивите на което при отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение , с което се отхвърля частичния иск, се отрича цялото спорно право, а когато последващо е предявен частичен иск, спряното до приключване на производството по предходния частичен иск производство по него се прекратява като недопустимо. Прието е от състава,че настоящият случай попада във втората хипотеза, като с решението на ВКС първоначално предявените частични искове са отхвърлени , поради изтекла погасителна давност с формирана сила на пресъдено нещо, обхващаща и останалата част от вземанията, предмет на производството пред него. Посочено е,че за този извод е без значение разликата в дадената от съдилищата по двете дела правна квалификация на иска за заплащане на стойността на подобренията, извършени в чужд имот – чл.61 ал.2 ЗЗД по първото и чл.59 ЗЗД по второто, каквато квалификация е дал съставът на СГС с проекта си за доклад, доколкото заявените от ищеца и по двете дела правопораждащи цялото му вземане факти и основание са идентични.

За да потвърди обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд, съставът на Софийски апелативен съд е отрекъл да е налице твърдяната от частния жалбоподател разлика в правопораждащите факти по предявеното в производството вземане и това, по което е постановено влязлото в сила решение. Позовал се е на цитираното от първоинстанционния съд тълкувателно решение, приемайки,че в случая се касае до предявено с последващ иска за част от вземането иск за същото субективно материално право, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. Посочил е,че правнорелевантните за възникването на твърдяното вземане факти са идентични по двете производства, като в случая правната квалификация, дадена от съда по двете производства, макар и по различни състави на неоснователното обогатяване, е ирелевантна, доколкото е основана на едни и същи фактически обстоятелства.

Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на САС. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК , съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, относими и към 4 определенията по чл.274 ал.3 ГПК, касационен контрол на въззивното определение се допуска при наличието на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не отговарят на това изискване въпросите, които касаят правилността на обжалваното решение, въпросите, които са свързани с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства.

И трите поставени в изложението на частния касатор въпроси са формулирани в контекста на поддържаното от него в частната и в частната касационна жалби,че в производството по исковете, по които е образувано гр.д.№9143/18г. по описа на СГС, са наведени различни правопораждащи факти, в сравнение с наведените такива по частичния иск, разрешен със сила на пресъдено нещо. Тези твърдения не кореспондират с данните по делото.

Видно от исковата молба, по която е образувано прекратеното производство, претенцията по главния иск е заявена като друга част от стойността на подобренията, извършени от частния праводател на ищеца в имоти, собственост на ответника през времетраенето на наемни правоотношения, впоследствие признати от съда за нищожни. В хода на делото пред първата инстанция заявената като втора частична претенция е увеличена по размер над сумата, претендирана по първия частичен иск до пълния заявен размер на стойност на подобрения, извършени без наличие на договорно основание.

Така заявените твърдения за факти не търпят съществено изменение в последвалата проекта за доклад /с който е дадена правна квалификация на иска по чл.59 ЗЗД/ допълнителна искова молба, в която отново се сочи,че с обявяването на договорите за наем за нищожни за ищеца възниква правото да иска стойността на извършените от него подобрения в имотите като извършени без основание. Противно на наведените по реда на инстанционното обжалване доводи, в допълнителната искова молба липсват твърдения, от които може да бъде направен извод за промяна на основанието 5 на претенцията /от иск за неоснователно обогатяване в иск за обезщетяване на подобрителя в качеството му на владелец на чужда вещ/, а именно твърдения, че подобренията са извършвани от ищеца на основание придобивна сделка с имотите, впоследствие призната за нищожна, в който случай лицето, извършило подобрения върху тях, се счита за владелец.

Поради това и тъй като налагат съобразяване на факти по делото, първите два въпроса по начало не могат да бъдат квалифицирани като обуславящи.

След известна корекция /доколкото понятие като „идентични производства“ е неприложимо в хипотеза на спор относно основанието на два частични иска, разглеждани като обусловени един от друг/, в смисъл дали постановките на ТР №3/22.04.19г. по тълк.д.№3/16г. са приложими в случаите когато частичните искове по предходното и последващото дела са подведени под различна правна квалификация, третият въпрос би могъл да се определи като относим съм решаващите мотиви на въззивния съд, който е намерил,че разликата в правната квалификация, под която са подведени двата главни частични иска, не е предпоставка да се отрече приложимостта на разрешенията, дадени в ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/16г., щом фактите, на които са основани исковете са едни и същи.

Разпечатката съдържа 27 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/df184fc0-a572-442c-be4c-4762bf551f02